Сталинистите – авангард на контрареволюцията

печат
(продължава от миналия брой)

Тук социалистите, са по-надясно от коя и да е друга испанска социалистическа секция. В Барселона, техният главен враг е анархизмът.

Като посочваме сталинистите като авангард на контрареволюцията в Испания, ние в никакъв случай не искаме да минимизираме отговорността, която си делят с тях социалистите и другите „антифашистки“ партии. Техните действия така и не срещат решителното противодействие на сътрудничещите с тях „революционни шефове“ на CNT-FAI. Ще разгледаме ролята на сталинистите с оглед развенчаването на мита за важната роля компартията и интербригадите в борбата срещу Франко. Мит, който е най-широко разпространяван чрез хиляди книги и брошури, публикувани в тази претоварена със събития епоха, а и по-късно – било от самите сталинисти, било от техните съмишленици писатели, които Ленин нарича многозначително „полезни идиоти“. Те повтарят гръмките твърдения на московската пропаганда за „незаинтересоваността“ на Русия от Испания и особено за „ефикасността“ на тактиката на Коминтерна с Народните фронтове. Това ще обясни до известна степен, как една незначителна по влияние и численост партия се оказва способна да изиграе впоследствие доминираща роля не за единството и победата над Франко, а като майстор на разединението, контрареволюцията и поражението в Испания.

Независимите наблюдатели са съгласни с цифрата 3000 за членовете на компартията (ИКП) преди изборите от февруари 1936 г. и дори просталинските източници увеличават тази цифра най-много десет пъти. Освен това е факт, че за 15-годишното си съществувание като партия тя не успява да спечели никаква популярност сред трудовите класи, с изключение на Севиля. До 1934 година те следват вярно зигзагообразната линия на Коминтерна и тяхната политика се люшка между левичарството и опортюнизма. След подписването на френско-руския пакт, Коминтернът изоставя напълно своята лявосектантска политика, за да подкрепи Народния фронт и да се инфилтрира в буржоазните партии. Програмата на испанския Народен фронт е дотолкова умерена, че дори предложението на социалистическата партия за национализация на земите е отхвърлено, защото републиканците не го приемат. Това обаче не смущава ни най-малко сталинистите, които, както е известно, сменят политическата си и „идеологическа“ линия без каквито и да е скрупули. През тази епоха Москва се стреми да докаже на западните велики сили, че е приключила с революционните си стремежи, за да стане техен желан съюзник. Тази нова външнополитическа ориентация обяснява десния курс на компартиите – включително на испанската – и нежеланието, с което Русия се присъединява към въоръжената борба в Испания. Не за пръв път вождовете от Москва са готови да пожертват „революционната“ линия, включително и там където бяха ангажирани сателитите им, когато тяхната борба е в противоречие с имперските интереси на Сталин и „новата класа“.

На изборите през февруари 1936 г., спечелени от Народния фронт, ИКП получава 16 депутатски места срещу едно-единствено в предишния парламент. Това увеличение е в абсолютна диспропорция с тяхното реално влияние. В месеците преди франкисткия пуч сталинистите не подбират средства, за да увеличат своя брой, защото е очевидно, че с 3000 – а дори и с 30 000 – всяка надежда да наложат диктатурата си е смешна. Макар че проповядват единството на трудовите класи като основа на работническата еманципация, реалната им роля винаги се свежда до разделянето на трудещите се в тяхната борба. (В Севиля например докерите и келнерите са под влияние на сталинистите. Там ИКП и CNT са в постоянен конфликт, докато UGT пази неутралитет. Макар че в Севиля – столица на Фламенкото, бикоборството и публичните домове, ИКП така и не успява да създаде революционно работническо движение, трябва да се признае, че проникването на сталинизма разрушава всяка надежда за пролетарска солидарност и през месец юли франкисткият генерал Яно успява да превземе с шепа войници града, който има ключово значение.) В зоните, където анархистите са най-силни, социалистическото движение е най-реакционно, а там, където анархистите са малцинство, със своята революционна активност те успяват да увлекат социалистите наляво. Естествено е за сталинистите, след като изоставят своето левичарство спрямо буржоазната демокрация и Народния фронт, да се инфилтрират в редиците на социалистите в зоните, в които анархистите имат болшинство, и наистина първият им успех е в Каталония. Тук социалистите, ръководени от една от най-жалките фигурки на испанския социализъм Хуан Коморера, „са по-надясно от коя и да е друга испанска социалистическа секция. В Барселона, техният главен враг е анархизмът“ пише Ф. Боркенау в своята книга „Коминтернът“, издадена в Лондон през 1938 г.

Само четири дни след бунта на Франко, сталинистите се обединяват с каталонските социалисти, за да създадат Обединената социалистическа партия на Каталония (ОСПК). Това е премиера в „обединенията“ от този тип, облагодетелстващи изцяло сталинистите, които по това време наброяват едва 200 души в цяла Каталония. През следващия етап тяхна цел става спечелването на подкрепата на другите врагове на анархистите като бакалите, част от интелигенцията, чиновниците и републиканската буржоазия. Не трябва да ни учудва, че числеността на ОСПК нараства значително през тези месеци. Въпреки своята тежест обаче новата партия има нулева стойност от революционна гледна точка.

Друг печеливш за испанските сталинисти момент се оказва разцеплението в синдиката UGT, доминиран от социалистите. Техният проект е улеснен от сливането на младежките движения – на социалистите (200 000 членове според Бренан) и незначителната по брой Комунистическа младеж и създаването на Обединената социалистическа младеж (ОСМ). Преди обаче да могат да наложат своята реакционна линия и тактика на работниците от UGT, сталинистите трябва да си осигурят поддръжката на Русия, но сключеният от Сталин „пакт за ненамеса“, както и контрареволюционната дейност на испанските сталинисти (противопоставянето им на експроприацията на земевладелците и на индустрията от работниците, опозицията им срещу образуването на работнически милиции и подпомагането на правителството да възстанови своята власт, редовната полиция и жандармерията, които се разпадат в началото на гражданската война) стават препятствие пред засилването на тяхното влияние сред работниците.

Руската интервенция в Испания не е продиктувана нито от революционни мотиви, нито от любовта на Сталин към испанския народ, а от нуждата му да затвърди позициите на Москва в международната политика. Според генерал Кривицки, който твърди, че е единственият оцелял от съветските агенти и функционери, организирали тази интервенция, Сталин се е ужасявал от възможността да попадне в изолация чак до идването на Хитлер на власт през 1933 г. Той се намесва, чак когато разбира, че Франко не може да постигне лека и бърза победа, за да улесни договарянето на една “антифашистка коалиция с великите демокрации“, но нарежда през 1938 г. на „интернационалните бригади“ да напуснат полесражението и да се изтеглят от Испания преди края на гражданската война, докато неговата тайна дипломация се сработва усилено с нацистката за сключване на „пакта Молотов-Рибентроп“.

Освен тази двулична стратегическа и тактическа бакалия, Кривицки твърди, че Сталин е заповядал на своите интервенти „да останат вън от обсега на артилерийския обстрел“! В Испания има не повече от 2000 руски военни експерти и техници, политически агитатори и агенти на ОГПУ (съветската тайна полиция, сменила ЧК). В бригадите, освен руснаците, има бойци от всички народности.

Кремъл не само внимава нито един руски солдат да не бъде ангажиран във войната, но иска да си осигури и че интервенцията ще му бъде предплатена с 500 тона злато – резервът на испанската Национална банка, който е транспортиран в Русия, вследствие сключения договор между Ларго Кабалеро и Москва. В същия момент Сталин изпраща Артур Сташевски, за да дърпа ловко конците на испанските политици и финансисти, и генерал Берзин, за да организира и ръководи армията. Сталинци научават, че за да контролират политически една страна, трябва да държат в ръцете си нейната икономика и Сташевски започва веднага работа, “употребявайки всичките си сили, за да постави финансите на републиката под контрола на СССР“, пише Кривицки.

Враждебността на сталинистите към испанските индустриални и селскостопански колективи има без съмнение политически мотиви и е свързана с политиката на правителството на Негрин, контролирана от Кремъл и целяща да централизира целия икономически живот на Испания, за да постави под свой контрол работническите организации. Това няма нищо общо със сталинистката пропаганда, според която земята била колективизирана с насилие и индустрията не работила в полза на въоръжената борба.

Сталинските „специалисти“ в Испания правят всичко възможно, за да останат интернационалните бригади под техен контрол и успяват само за няколко месеца след началото на интервенцията да си осигурят 90% от всички важни постове в испанското министерство на войната, а по-голямата част от политическите комисари в републиканската армия да бъдат проверени членове на испанската компартия. •

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *