Що е синдикализъм?

печат

Революционният синдикат съвсем губи смисъла си, ако върши дейността на останалите синдикати. Той е уместен само в хода на реално случваща се революция – и то като поддържаща структура, не и неин „авангард“.

Профсъюзите защитават правата на трудещите се пред работодателите и държавната власт. Тези права съществуват под формата на закони, написани от политиците и държавните чиновници. Легалните синдикати (бюрократична централа от професионални защитници на работниците) смятат себе си за авангард в социалната борба – „в рамките на закона“. Понякога се навдигат гласове за разширяване на правата на работниците, за „по-добри закони“. Тези господа обаче не помръдват от позицията, че „борбата“ трябва да се води „мирно“ и „законно“, в съгласие с разписаните процедури. Работникът не може да стачкува, когато му прикипи, а когато е удовлетворен законът. Не може да си вземе неизплатената заплата от касата на работодателя, а трябва да подаде жалба до институциите. Задължен е от закона, сдържан е като куче на каишка от синдикалното ръководство, да търпи произвола на чорбаджията, за да стане всичко „според правилата“. Правилата обаче са написани в полза на онези, които ги пишат – управляващата в момента политическа банда („партия“ или „коалиция“), нейните спонсори – работодателите и нейните слуги – бюрокрацията. „Политиците са служители на народа“ само в комични сюжети от литературата и киното.
Легалните синдикати участват с предложения в „подобряването на правилата“. И на Запад, в „питомния капитализъм“, те са съучастници на властта. За това свидетелстват общото настъпление срещу социалните свободи на работниците, предизвикващо протести, боеве с полицията, атентати срещу работодатели, саботажи в предприятията. Днес „опитоменият капитализъм“ е като тигър в клетка, само дето клетката е паянтова или без вратичка – по-опитният хищник излиза от нея, когато му скимне, но крадешком, за да не изгуби имиджа си на питомен. Като че ли алтернативата на съучастието в експлоатацията е революционният синдикализъм, който не играе по правилата на държавата. През май и април коментирахме предложението на един модерен американски „ляв“ – Ричард Улф – за окупация на предприятията и стопанисването им от трудовите колективи. Има ли в България условия за подобен изход от окаяното социално положение? Имаше. Когато съществуваха големи предприятия с хиляди работници и цялостна поддържаща ги инфраструктура. Днес повечето работни места се предлагат от малки фирми. В тях отношенията със собственика нерядко са повече лични – това превръща борбата за работното място в междуличностна, а не междукласова. Днес чисто производителните работни места са много малко. Печели се повече от преразпределение и услуги, отколкото от труда на работниците. Текучеството на кадри е много високо заради нискоквалифицирания труд, а днешният масов работник е лесно заменяем за сметка на „резервите“ от увеличаващата се маса от безработни, почти напълно лишени от класово самосъзнание хора. Малцината специалисти лесно биват „лоялизирани“ с по-високо заплащане. Над всичко това тегне страхът от загуба на източника на доходи, определян от високата безработица.
Като че ли един масов профсъюз с радикални цели и тактики несъмнено би упражнявал „противозаконна“ дейност, което допълнително би отблъснало от участие наплашените работници, притиснати от заеми, недоспиващи от работа и манипулирани от медиите. Можем обаче да очакваме, че при влошена ситуация, притиснати до стената, трудещите биха могли да преодолеят страха и допълнителните лишения, и да се включат в революционен синдикат. Какво би вършил той? Не би могъл да дублира дейността на легалните – за това не би получил нито ресурс, нито благосклонност от „социалните партньори“. Всяко подобрение на условията в даден завод би намалило мотивацията на работниците да продължат в революционна посока. Дори да успее да превърне едно предприятие в самоуправляващо се, то би участвало в пазара, на който се конкурират експлоататорските предприятия. Без цялостна революция, извършена в пряка конфронтация с мутрите и ченгетата, не би могла да се създаде система, която да функционира според принципите на солидарното общество. Готови ли са съвременните синдикалисти за това – материално, физически, психически, идейно? Такава закалка се гради само в огъня на директна конфронтация със системата, от която казионните синдикати се пазят като дявол от тамян.
И накрая – в условия на автоматизация на труда, когато в една хартиена фабрика собственикът купува на старо машина, с която замества 40 работника, т. е. почти целия си персонал, къде остава контингентът за напълване на революционен синдикат? Кой трябва да превземе и стопанисва такава автоматизирана фабрика? Какво синдикатът би предложил на безработните? Да си направят самоуправляващи се кооперации с помощи за безработни?
Революционният синдикат съвсем губи смисъла си, ако върши дейността на останалите синдикати. Той е уместен само в хода на реално случваща се революция – и то като поддържаща структура, не и неин „авангард“. Не и в страна с екстензивно земеделие, опаковъчна промишленост, безброй молове и магазинчета, автосервизи и обслужване на туристи.
* * *
Може би поставените въпроси имат своя съвременен отговор. Може би идеята от началото на миналия век за революционен синдикализъм все още притежава потенциал да намери адекватна на съвременността форма. Освен всичко друго, тя трябва да се ориентира и към „утрешния ден“ на все по-малко жив човешки труд в производството, нарастващ брой първична и функционална неграмотност на населението, съчетана със самочувствието за „информираност“ от съмнително достоверния поток в Интернет, където истината се губи под пластове лъжи и безсмислици. Засега проблемът остава без окончателно решение „на теория“, тъй като липсва системен анализ на наличната практика, от който да се формулира обликът и задачите на „авангарда“ за промяна на обществото. •
Петър Симеонов

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА:
Всяка схватка – лична, групова или колективна – може да бъде превърната в школа на класовата борба в най-широкия смисъл. Проблемът е в намиране на подходящи подходи и убедителна революционна пропаганда за създаване на обща организация на работещи и безработни (които ще стават все по-многобройни), въз основа на техните общи стратегически и исторически, а не моментни битови интереси, чието удовлетворяване може да бъде само страничен резултат от революционната класова борба на работното място или вън от него. Тук именно е нужен „системен анализ“ на революционната практика (пак в най-широкия смисъл на думата, която очевидно може да бъде ефикасна и неуязвима, само ако е нелегална), с оглед намиране на оптималните лозунги, форми и цели на стихийната, спонтанна и организирана класова борба между бедни и богати, между подчинени и обезправени срещу господарите от предприятията или институциите на властта и техните „частни“ параполицейски формирования и „мероприятия“. •

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *