СТУДЕНТСКО

печат
Влакът има закъснение още на началната гара. Няма локомотив. Чакаме. От скука пътниците започват да разтягат локуми с познати и непознати. Заговарям и аз едно хубаво младо момиче, което кашля на настинка.
Мила е студентка. Живее в общежитие, за което плаща 50 лв. Но кой знае защо при настаняването са й взели 80, а искат следващия месец 150. Отделно плаща ток и парно. Кой отчита консумацията? – питам аз. Тя вдига рамене, казва, че дори не знае къде е електромерът на нейната стая (тясна, за три момичета). Някой й казал, че топломерите и електромерите отчитали обща консумация на етажа. Интернет – 25 лева. За една стая? – уточнявам. На гнездо за жак – отговаря тя.
Мила работи в заведение. Осем часа на крак, практически без почивка, на процент от оборота. Но официално е на половин работен ден, а значи и на половин заплата. Цял ден тича между хранещи се, без да може да похапне, освен ако не си носи нещичко. При застудяването в заведението са пуснали климатика, става течение, Мила постоянно настива. Напусни, казвам й. Няма кой да ме вземе да работя само в петък, събота и неделя – отговаря ми тя.
Мила плаща на семестър 330 лева за ученето си. Има такси за сесиите и за поправителните изпити. Поне добри ли са ви преподавателите? – питам. Бива ги, отговаря, някои от тях. Но само на лекциите, после на упражненията пишем „протоколи“, тоест преписваме учебника. На ръка? На ръка. Тази вечер трябва да напиша три протокола, а кога ще се наспя? – добавя. Не мога да повярвам, че просто ги карат да преписват учебници. Мила мълчаливо вади от чантата си две папчици и ми ги подава. Едното е заверен протокол, другото – отхвърлен. Открий разликата, подканя ме Мила. Десет минути сравнявам текстовете, почеркът е четлив, спретнат. Не намирам разлика. Тя ми казва, че преподавателите дават платени консултации, макар че това би трябвало да става тъкмо на упражненията. Ама така само ви губят времето! И ви обират! – възкликвам. Девойката се смее, без да й е до смях.
Накрая влакът потегля. От кондуктора разбирам, че имало аварии с локомотиви – не тръгват от депото, а един по трасето счупил пантограф. Разказвам на Мила стар виц от моето студентство, за да я разведря. Какво е доказателството, че няма живот на Марс? Ами ако на Марс имаше живот, в България щеше да има марсиански студенти.
Мила се усмихва, но не разбира същината на вица. Обяснявам, че преди 24 години в Студентски град бяха събрани младежи буквално от цял свят. Мила клати глава – тя не е срещала други чужденци, освен македонци, турци, малко гърци.
Разказва ми още. Не се оплаква, нито се възмущава. Описва обстановката. Затова се възмущавам аз: ама то си заслужава да се разбунтувате и да окупирате вуза си! Обяснявам какво сме правели в началото на 90-те.
Май тогава сте били други хора – замислено реагира Мила.
Марсианци? – подхвърлям.
Нещо такова! – пак се смее тя.
Смеем се заедно и разбираме, че положението никак не е смешно, а само тъжно. А би трябвало да е гневно. Но уморената от учене и работа Мила няма сили да се гневи, нито да даде израз на гнева си с действия.
Мила е олицетворението на цяла България.
Ръкувам се с тази млада кашляща България и й пожелавам лек път – на глас. А наум – да намери сили да се разгневи и да насочи гнева си в точната посока, за да разкъса омагьосания кръг на теглилата.

Васил Арапов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *