Субсидии или революция

печат
Земеделието

Ох, не им е лесно на политиците, милите. Няма къде да ходят, трябва да раздават субсидии. Само някой да не вземе да си помисли, че това е нашият начин за поддръжка на земеделието. Не, анархистите имат съвсем друго виждане за земеделието – то започва от колективното управление на стопанствата и свършва с федеративното разпределение на благата. Субсидиите са средство за закърпване на положението от господа управляващите, но нашите не си кърпят и чорапите в затвора, та камо ли положението. Затова започват наизустените фрази как земеделието трябвало най-сетне да стане „пазарно”. Тези заклинания по отношение на този тъй съществен отрасъл може и да помагат на някого да си вземе заплатата или „проекта”, но не помагат на хората да сложат нещо на масата. Ние не бързаме толкова, но ако искате революция, наистина, давайте – сложете земеделието на масата на „свободния пазар”.
Четем статията на изпълнителния директор на „Института за пазарна икономика” Светла Костадинова „Ще плащаме данък земеделие и тази година” (при киша и при суша все наливат в губещия отрасъл), поместена в „24 часа” от 29 август:
„Обикновено ако един производител работи на загуба повече от 3-4 месеца, той просто фалира и излиза от бизнеса.” Така трябвало да е и със земеделските производители.
„…изказвания в стил, че без земеделие ще измрем от глад са просто спекулация. …ние сме отворена икономика и за редица продукти и стоки е много по-печелившо да се внесат…”
„Най-доброто, което може да се направи в тази ситуация е да се въздържаме от всякакви допълнителни плащания за земеделието и да се даде ясен знак, че там където няма печалба, не трябва да има производство, още повече да се наливат нашите пари.”
Не можем да се сдържим да я попитаме тази госпожа каква е точно печалбата, която нейният „Институт” осигурява на онези, които я субсидират? Класическата препоръка е премахване на субсидиите и протекциите за селското стопанство и то в страни като Бразилия и Индия, където отрасълът е дори по-значим отколкото у нас. Класическият резултат е разоряване на местните дребни фермери. Как да е, на тях и без това им е малка (печалбата), така че госпожиците не са загрижени. Но има и нещо по-съществено – поставяне на местната икономика в силна зависимост от икономиките на богатите страни поради силно субсидираната продукция и високотехнологичното производство (те могат да субсидират и инвестират колкото си искат, защото за тях правилата не важат – те ги пишат). Свръхпроизводството „на запад”, съчетано с нис­ката производствена цена на силно субсидираната продукция, принуждава местните фермери да фалират и/или да се обвържат с високотехнологични производства, монополизирани от „западните” корпорации. Така селскостопанската продукция се превръща в могъщо средство за контрол, подобно на енергийните потоци от Русия към ЕС, които толкова притесняват радетелите за самостоятелна европейска икономика.
Това е и единственият въпрос – разбира се, че можеш да ликвидираш всички отрасли, защото някъде другаде нещата се произвеждат по-лесно. Ясно е, че е глупаво да култивираш в България банани, ако можеш да ги вземеш от Африка, както е тъпо и да се мъчиш да отглеждаш кромид лук в Сахара. В един свободен свят, изграден на принципите на взаимопомощта, е напълно логично да се произвежда там, където цената, изразена в човешки усилия и природни ресурси, е най-ниска. Само че ние не живеем в такъв свят. В капиталистическия свят всяка загуба на производство води до загуба на независимост, а зависимите ги плячкосват. Ако световният капитализъм помагаше на хората, които са останали на голите си мишци и на природните си суровини, то при бананите и петрола, в Африка и Близкия изток щеше да е пълно с болници и училища, а не със СПИН, малария, бомби и калашници.
Георги Божилов, Златко Костадинов и Сашо

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *