Свободата, Санчо

печат
Излезе от печат и вторият том от „Спомените от времето на зрелия болшевизъм“ на Георги Константинов. Посвещението на автора е „на покойния български народ с дълбока скръб и мъка от твоя вечно любящ те син“, а заглавието на книгата е „Свободата, Санчо, е велико нещо!“.
Вторият том покрива периода 1970-1973 г., след което Константинов нелегално емигрира на Запад. За „свободния живот“ в „зрелия соц“ след затворите и концлагерите авторът си спомня: „Навсякъде, във всички среди, включително и сред тия, които чувствах идейно най-близки, вследствие настъпилата стагнация се бе възцарил дух на безизходица и безнадеждност. Старите и младите поколения „падаха подло на колене“. Те се примириха с положението си и бяха склонни да вярват, че „законно установеният порядък“ на 9 септември 1944 година ще трае, ако не с векове, поне през живота на децата и внуците им. Поради това, все по-често и все по-масово, връх вземаха опортюнизмът, приспособенчеството и предателството.
Особено тежки бяха пораженията сред интелигентите, които абдикираха от ролята си на будители в миналото. Тяхното битие, интереси, стремежи, мечти и „идеали“ от епохата на „зрелия соц“, за разлика от ботевите или шейтановите времена, се характеризираха с „омекване на колената“, с капитулантство, кариеризъм и най-отвратителна еснафщина. Мнозина „интелектуалци“ не се срамуваха да обявяват открито приспособяването си към властта за белег на интелигентност, забравили, че единствената отлика между тях и себеподобните им шебеци е бунтът. Докато всичко живо – от червеите до човекоподобните – се приспособява към „условията“, единствено „чапкъните“ въставаха срещу „най-добрия от всички възможни светове“ с убеждението, че той трябва да бъде сринат до основи дори ако е резултат на „божия промисъл“ или на „историческата необходимост“ и стоящите зад тях шпицкоманди на царската и „народната власт“.
Дирижираната от диктатурата инволюция създаде „новия човек“ с неговия нов „морал“. Той стана доминиращ тип и приспособенците ни казваха безочливо: „Какво от това, че се бунтувате?“ Възкръснаха мъдростите от вековете на робството за главата и стената, за ритането срещу ръжена, за острата сабя и преклонената главица, формулирани „изтънчено“ и аргументирани по велзевулски. Продали се за паница леща, те ни питаха нагло и с чувство за превъзходство: „И какво постигнахте като въстанахте? Не стана ли още по-зле?“ Или се гавреха с дръзналите да се изправят срещу тиранията, защото те бяха живото изобличение на техния духовен банкрут, нравствен цинизъм, идейна нищета, колаборационизъм с властта, корумпираност и открито предателство.
Резултатът беше скъсване на връзките между поколенията, липсата на приемственост между тях и изолацията ни от младите. Дори „възпроизводството“ на излезлите от строя витално или морално наши идейни приятели стана невъзможно и „неформалната ФАКБ“ все повече заприличваше на „селище със затихващи функции“. Това беше застрашаващо за бъдещето на народа и човечеството, защото ние сме солта, която може да попречи на живота да се вмирише…

Остави коментар

  • Моите уважения към Георги Константинов, който лично за мен е напълно непознат но от горните редове въпреки „солта“лъха на депресия и комплекси. И не знам кой обяви така наречените „интелектуалци“ за будители? Понеже наскоро чествахме деня на будителите е редно да се запитаме кои са те? „Интелектуалците“ в голямото си множество са обречени на служба на властта – каквато и да е тя, и дори да има будители сред тях те биват окачествявани най-вече като бунтари. За мен значението носено от двете понятия е несъвместимо. Интересното е че колкото по назапад са забягнали нашите „интелктуалци“ толкова по ожесточена е тяхната критика…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *