Театралната постановка „Гео“

печат

Впечатляващо, отвъдно начало. Силен епизод с фарове на камион в мрака, войници мъкнат към кладенец чували с трупове. Силни сцени с балконите, откъдето палачи си прехвърлят отговорността или се гордеят с извършените безчинства. Интензивно действие, което не губи темпото си до края. Нататък – групово рецитиране на началото на поемата „Септември“, сякаш тя се ражда в момента. Гневната реплика на Гео Милев „Когато властта убива – това е Закон за защита на държавата, а когато хората отговарят със същото, то е терор“ – чудесно. Монолозите на близките на безследно изчезналите главни герои, назованите по име виновници за убийствата – добре.

И дотук. Формата, макар да е въпрос на вкус, я биваше.

Съдържанието се изгуби в „творческата интерпретация“ на драматурга Иван Добчев. Вместо във всяка следваща сцена зрителят да научава нещо съществено за духа на онази епоха, затъва в тресавище от излишни епизоди и цитати от поети, философи, политически дейци.

И даже по-лошо – преглъща полуистини, лъжи, тенденциозни внушения. Лъскава отвън ябълка с червеи и изпражнения на червеи отвътре.

Да, творецът е свободен да представи своята гледна точка към фактите. Проблем се получава, когато тълкуването измести самите факти. И когато липсват факти, но посланието остава – така се изопачава истината за исторически събития, които – да не се лъжем – винаги може да се повторят.

Да, текстът на романа е трябвало да бъде кълцан, така че да остане най-същественото, без което не може. Показателен е изборът на сценариста какво именно да остави от книгата, върху какво държи да фокусира очите на зрителя.

Странното е, че и авторът на романа публично се съгласи с интерпретациите, вероятно по съображения за взаимната изгода: Карастоянову рекламен ефект от театралното представление върху продажбите на книгата, Добчеву – повод за печелене на широка популярност в тесни интелектуалстващи кръгове.

И така, постановчикът избра да ни покаже, че Гео Милев бил неврастеник. Избра да премълчи, освен с бързата реплика за сълзяща гной изпод стъкленото око на поета, че Гео Милев е живял в постоянно, зверско главоболие. Постановката ни каза, че Гео Милев е убит от властите, задето написал бунтовна поема и се разприказвал пред английски емисари за държавния терор в България.

Зрителят бе информиран, че Гео Милев и Георги Шейтанов са били приятели, не само сътрудници в едно списание, средствата за което Шейтанов добивал с грабежи на банки. Зрителят обаче не видя поне кратичък епизод, който да покаже това приятелство. Освен ако не приемем за такъв една от финалните сцени, в която двамата сякаш се варят в един и същ казан в ада.

И ако за причините за убийството на Гео прозвуча някакво обяснение, то заради какво властта изтребвала анархисти? Ами „защото са анархисти“ – друг извод не е провокиран у зрителите. Идеите на анархизма са сбутани зад кулисите. Анархистите в пиесата или лежат умрели след геройска смърт, псувайки враговете си, или стрелят – какви идеи имат тези терористи! Толкова безразборно стрелят, че самият театрален Шейтанов се усъмнил в каузата си и морално капитулирал, което довело до залавянето му. Но преди това сценарият не подмина да внуши, че Шейтанов бил привърженик на „Единния фронт“ на антифашистите – откровена лъжа.

Не искаме от Добчев да пропагандира анархизма. Не му е работа, наша е. Надявахме се единствено, че той не ще пробутва баналните клевети срещу анархизма, и то подличко прикрити под маската на „уважение към романтиката и храбростта“.

Ето това ни показа представлението – докъде се простира смелостта на създателя му. Той е готов да извади нож на умрялото куче на някогашния режим, но не му стига кураж да каже защо и тогава, и сега анархистите са непримирим противник на съществувалите и съществуващите порядки.

Показа ни нивото на „творческата интелигенция“ у нас – напълно според думите на истинския, не измисления Шейтанов:

Господстващият курс в психологията на българската интелигенция е липсата на етичен критерий за живота. Поробена от вътрешна суетност, бедна духом, жадна за материални блага и външно господство, наклонна на компромиси със съвестта, българската интелигенция посрещна враждебно анархисткото движение, което не разбираше с покварения си нрав и ограниченото нравствено съзнание. Анархизмът у нас дойде като израз на едно ново разбиране на живота и онези, които бяха живели на тъмно, побързаха да викнат: махнете светлината – тя ни пречи да гледаме!

*   *   *

А ние, сегашните анархисти, раздадохме на влизащите в залата извънредния брой на вестник „Свободна мисъл“ с поемата на Гео Милев и изложение на идеите на Шейтанов с неговите си думи.

Май трябваше да напуснем демонстративно залата.

Не бива да се утешаваме, че „поне ни споменаха“. По-добре да продължи премълчаването на анархизма, отколкото говоренето на отровни полуистини, по-вредни от откровената лъжа. •

Свободна мисъл

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *