[Тема на броя: последният първи май (БУРГАС)] Всеки ден е Първи май

печат
Никога досега не съм намирала смисъл да излизам някъде на този ден. Нямах кой знае какви спомени, освен еднакво изглеждащите хора с еднакви костюми, застинали усмивки, с една дума – кукли на конци, които виждах да маршируват преди много години. Тази гледка ме отврати.

Нищо не знаех за този ден докато не се осъзнах като анархист. Миналата година раздавах листовка на ФАБ, която се хареса на всички хора, но нищо повече. За реални действия срещу държава и работодател никъде не чух.

Много ми се искаше да изляза на първи май навън с анархистката идея. Срещнах 3 навити момичета, които си спомниха за мен от получената листовка и вестника преди година. Получих предложение от партия да изляза с тях, но ми стана искрено гадно. Искам читателите да осмислят едно простичко нещо. Партиите виждат в анархистите пълната идея за свобода, но анархистите не намират себе си в нищожната частица съществуваща свобода, която всяка партия използва умело, за да заблуди хората и да узурпира даден ден. Представител на тази партия, ПБК, ми каза, че анархистката мисъл в мое лице е незряла в града ни. Какво по-зряло от това човек да е осъзнал, че всяка партия го използва като предмет за своя собствена изгода. Затова реших да изляза с анархистката идея навън. Знаех, че може да дойдат всякакви хора на протеста – за жалост организирани от партиите, но очаквах и присъствие на неорганизирани хора. Освен споменатите, искаха да излязат и земеделци, които тъй и тъй не се появиха. От общината ми отказаха организирането на събитие, защото съм отишла да подам заявление доста късно. Позволение – за мен такава дума няма. Властта ми е враг, а аз ще ѝ се моля за възможността да се изразя. Затова казах на желаещите да участват: начален час 9 сутринта, датата е известна. Бяхме двамата автономни анархисти, както се определяме, двама членове на изявилите огромно желание да присъстват ПБК и трима техни симпатизанти. Анархистите поведохме ранния свободно организиран протест по глухата главна улица, като скандирахме „Долу всяка власт“, призива от нашия плакат „Всеки ден е първи май – ден за борба срещу държавата и капитала“, „Хора, вие не сте предмети, поискайте своето!“, „Не бъдете роби на работодател и държава“, „Знаете ли какво е самоуправление?“ Запяхме „Шибана държава, заспал народ, корумпирано правителство, шибан живот“. На Часовника, желано място за среща на бургазлии, видяхме някакви хора. Оказа се, че от там започва циркът на БСП. Не очаквах медиен интерес към мен и моя другар. Затова на видеото ме виждате малко притеснена, със странно писклив глас, но искрена и спонтанна. Представихме се пред медиите като автономни анархисти. Хората доста странят от организации, а не съм сигурна дали въобще занаят какво е автономен. „Социалистите“, наричани от мен червени капиталисти, мръсни, лицемерни и алчни, бяха душманин на работниците заедно с работодателите. Горчиви спомени, нечовешка експлоатация, еднаква храна за персонал и домашни животни, неспазване на уговорените часове, ниско заплащане или липсващо такова, недостатъчно персонал за извършване на дадена работа във всички отрасли, безработица. Сега не е по-хубаво. Проблемите се задълбочават. На власт е бившият пазвантин на Тодор Живков. Скоро ще ни карат да плащаме и данък за онова, което изхвърляме в тоалетната чиния.

На митинга им имаше много филмирани хора. Почнах да скандирам „Долу всяка власт! Не вярвайте на червените капиталисти!“ Изведнъж две зомбита се заядоха с мен по повод цвета на картона ни. В бързината казах, че всичко е извоювано с кръв от анархистите. Онези две вещици повикаха две ченгета, които ни провериха за лични карти. Пристигна червено капиталистическо недоразумение в розова ризка, което оприличавам на трибуквен орган, който каза на полицаите да ни отстранят от протеста. Малоумните куки ни провериха документите. Мен ме познават. Момчето до мен се попритесни. Единият полицай ни каза, че може да си вървим, да си разнасяме лозунга и да си крещим каквото искаме, само да не сме на протеста. Съгласих се, но въпреки това тръгнахме към сцена Охлюва, където щеше да бъде заключителният етап на събирането на жалките твари. Едва стъпили на улицата пред Гъбката – старо съоръжение, предназначено за търговски обект, – бяхме посрещнати от петима полицаи, които категорично ни препречиха пътя към Охлюва, защото сме нарушавали обществения ред. Не останах длъжна на куклата на конци и го контрирах с това, че онези там викат и думкат с някакви тъпани, а такъв звук дразни не само мен, а и околните. Друг полицай се притече на помощ на закъсалия си колега, като каза, че сме нямали разрешение за събитие. Казах му откровено, че за разходка не се изисква разрешение и че двама души събитие не правят. Трети полицай разглеждаше с интерес нашия плакат, търсейки повод да ни предизвика. Обясних му накратко: ако си пострадал несправедливо на работното място и се оплачеш на началниците, но те и безчовечният закон решат, че си един идиот, какво правиш? Засраменото момче каза, че ще търпи. Аз му отговорих, че също съм търпяла унижения, но съм се осъзнала и трябва да се действа радикално. Той промълви тихичко, че е съгласен да се действа. Полицаите искаха да ни провокират, за да ги нападнем и да имат повод да ни смелят. Като не успяха, взеха да ме молят да се махна, да ходя някъде на кафе. Тръгнахме си. Беше прекрасен ден.

Анархистки поздрав! •

Алекс и Георги

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *