Тема на броя: Фарс. Последният първи май

печат

Само тази дума подхожда за описание на отминалия Първи май.

Като че ли единствено „Дарик Нюз“ (радиото и новинарският сайт) се сети, че към деня на трудещите се някакво отношение имали били и анархисти. Всички останали медии, както и участниците в повечето публични „мероприятия“ говореха за „празник“. Така денят, символизиращ жестоката борба на пролетариата за достойнство и социални права, буквално за оцеляване, вече трайно стана „празник“ в умовете на лумпенизираното население.

Е, товаришчите от т. нар. „левица“ се отчетоха с „Ден на гнева“. След като католическата църква наскоро отмени тази част от литургията (Dies Irae), защото навявала страх и отчаяние, явно родната соцпартия решава да я рециклира в своите първомайски литургии, тъй като точно тези полезни чувства я държат на сцената вече толкоз години. Този „гняв“ трая около два часа, изрази се в речи на политици и бизнесмени, студенти и класово неопределими персонажи, в провинцията събитието бе съпроводено от гръмки тъпани и дрънчащи кукери, а в столицата – с дрънчащи касички и „яростни“ балончета с ликове от лагера на политическия враг. Именно политическия – но не и социалния, нито класовия. „Социалистите“ от БСП обявиха ден на гнева, който протече доста мирно, хулеха това правителство (но не и властта като практика), кахъреха се за лошите условия, заради които предприемачите не могат да създадат нови работни места, безпокояха се „че западала държавността“, заканваха се с референдуми за АЕЦ. Показателно е, как пяха почти едновременно „Мила родино“ и „Интернационала“ (още един откраднат символ) – два химна несъвместими по дух. Единият благоговеещ пред разни природни красоти, които трябва да се бранят под командването на „генерала наш“ (авторът на „Мила родино“ го спретва на фронта на Сръбско-българската война през 1885 г.), а другият – зове към смъкване на всякакъв вид генерали, генерални секретари и вождове, към свободен от фетиши живот, към бунт. Но тъкмо към бунтове БСП не желае да подстрекава народа – нейният елит е съвсем наясно, че един истински, масов и социален бунт ще помете и тях самите като част от властническата класа.

После „денят на гнева“ плавно преля в отмора в парка – с кебапчета и музика. Егати гнева.

Също толкова беззъбо преминаха „изявите“ на легалните синдикати. Профсъюзни лидери, на практика добре платени (от членския внос на въвлечените в синдикатите работници) бюрократи, отбягваха политически теми (все пак не са партия), предпочетоха да разсъждават за качването на минималната заплата с цели 20 лева, за съдебна отговорност на работодатели, които задържат или хич не дават работническите заплати, за това, че таксите към личните лекари трябва да паднат. В медийното пространство им отвръщаха съюзи на работодатели, че напротив, не трябвало да има минимална заплата, че работодателите са душа хора и денонощно мислят за онези свои работници, които са квалифицирани и трудолюбиви. Общото послание и тук е същото: няма алтернатива на тази кочина, скъпи сънародници, остава ни само да спазваме изискванията на свинаря, но и да настояваме той да си изпълнява задълженията… На фон – телевизионни новели за някогашните манифестации, герои на социалистическия труд, ударници, медали. С нотка на носталгия – ах, колко хубави бяха добрите стари времена, поне в известно отношение.

За капак министър поздрави трудещите се и изрази надежди относно неща, които всъщност зависят от него – освен ако революцията не му извие врата и даде възможността и свободата на хората сами да решават проблемите си. Но революцията е засега мираж, а потисникът поздравява потиснатите. Фарс.

До по-абсурдна ситуация стигнаха единствено в Москва – там политическите и стопански олигарси направо оглавиха най-многолюдното първомайско шествие. И те труженици, моля ви се, че и ръсят неописуеми мъдрости от рода на „повече трябва да се работи“.

Затова не е за чудене, че и началото на „честванията“ на годишнината на Априлското въстание премина като фарс. В разиграването на революционни събития от хора, изгубили всякаква революционна искрица, всякакъв стремеж към свобода, има нещо не просто фарсово – то е потискащо. Преструвайки се на въстаници, навличайки костюми (реквизит) отпреди 136 години, кой от участниците във възстановката в Копривщица и Панагюрище пробужда нещо друго в ума и сърцето си?

Дори гора да му зашуми и отдавна забравен вятър да му повее, отгоре като капак, като надежден заглушител се стоварва „патриотичното чувство“ – ето, имаме държава, наша си, не чужда, какво още искаш? Фактът, че „нашата си“ държава е същият кръвопиец както и нявгашната султанска, срамежливо се премълчава.

А през това време радиото говори и коментира църковните събития на отминалата седмица – потресаващо важни „духовни“ теми! Населението повече от всичко друго е загрижено дали няма да заседне в задръствания по магистралите на път към големите градове след четирите почивни дни, дали ще успее да се натъпче във вагоните на БДЖПП (Български държавни железници „Пътнически превози“ – създадено е звеното за генериране на загуби, които да послужат като повод за окончателна приватизация, честито), а накрая – колко време ще отнеме кандилкането по препълнените градски улици.

Фарс? Още по-лошо. Отегчителна до смърт рутина. Въртележка в сиво.

Още по-лошо и на фона на първомайските стачки и митинги в Гърция, Испания, САЩ. Макар че нека не се лъжем – Първи май отмина, отминаха и повечето изяви и там. Те и без това бяха с преобладаващ реформистки дух, само малко по-гневно в сравнение с тукашното блато (вече даже и не смрадливо, обонянието е притръпнало). Безвремието на антиреволюционната ни епоха, безвремието в умовете и сърцата продължава. Все по-дребнаво, все по-скучно, все по-кухо. •

Васил Арапов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *