Тероризъм под полицейски чадър

печат
Фракция „Червена армия“ (Rote Armee Fraktion – RAF) е германска лява екстремистка организация, зачената по време на студентските вълнения в Европа през 1968 г., когато е формирана групата на журналистката Улрике Майнхоф, но официално създадена на 14 Май 1970 г., когато е организирано въоръженото освобождаване на арестувания Андреас Баадер и е издаден т. нар. „Манифест на РАФ“, носещ официалното наименование „Концепция на градската гериля“. Само един месец след тази акция групата вече наброява 30 души, които до края на годината извършват в 80 атентата в Западен Берлин, а през 1971 г. осъществяват 555 терористични акции, насочени преди всичко срещу полицията и обосновани като „антиполицейски терор“. Още през 1972 г. полицията залавя основателите на фракцията, през 1974 г. те са осъдени, но техните последователи продължават терористичните акции до 1977 г., като извършват похищения и убийства на видни бизнесмени и политици.
През есента на 1977 г. на сцената излизат представителите на т. нар. „Второ поколение на фракцията“, които отвличат Председателя на асоциацията на работодателите в Германия Ханс-Мартин Шлайер и искат размяната му срещу арестуваните членове на РАФ. В същото време друг отряд на РАФ отвлича самолет на авиокомпанията „Луфт­ханза“ и каца в Могадишу, където обаче германските специални части извършват успешен щурм и освобождават самолета. Т. нар. „германска есен“ завършва с това, че трима от ръководителите на РАФ се „самоубиват“ в затвора, а похитеният Ханс-Мартин Шлайер е екзекутиран.
През 80-те и 90-те години на ХХ век РАФ напада няколко военни бази и убива шефа на Дойче Банк, а през 1998 г. се саморазпуска; според изследователите през периода на своето съществуване РАФ е официално отговорна за раняването на 230 души, убийството на 34 души и обира на 31 банки.
Последното съдебно дело срещу член на РАФ започва на 30 септември 2010 г. във Върховния съд на провинцията в Щутгарт-Щамхайм. До 21 декември 2010 г. са проведени 17 съдебни заседания и са разпитани близо 200 свидетели, и макар че е обявено, че решението на съда ще бъде постановено през 2011 г., за наблюдателите още през декември 2010 г. вече е повече от ясно, че “съдебната истина“ няма да има нищо общо с „реалната истина“, тъй като в това дело официално демонстрираната от прокуратурата обвинителна теза се състои не в това да обвинява, а да защитава виновниците за едно конкретно терористично убийство.
На 7 април 1977 г. (Велики четвъртък) в центъра на германския град Карлсруе е извършено тройно убийство: както всяка сутрин, главният прокурор Зигфрид Бубак потегля за работата си със служебния мерцедес, управляван от професионалния шофьор Волфганг Гьобел, придружаван от началника на транспортната група при Прокуратурата Георг Вурстер. Когато колата спира на светофара на кръстовището между Линкенхаймер Ландщрасе (днес Вили Брант Алее) и Молткещрасе, в съседната лента на платното се доближава мотоциклет „Сузуки“, седящият отзад пътник вади от чантата си полуавтоматично оръжие, стреля по пътуващите в лимузината, след което мотоциклетът изчезва по пътя, главният прокурор и шофьорът са убити на място, а третият пътник умира в болницата след шест дни.
Още тогава официално отговорността за атентата е поета от една от групите на РАФ, която разпространява в медиите специална декларация, с която обвинява прокурора като отговорен за смъртта на няколко члена на организацията. В декларацията се казва още, че прокурорът е координатор между съдебните органи и германското разузнаване, че е работел в тясно сътрудничество с ЦРУ и Комитета за сигурност на НАТО, че тези организации също така са виновни за смъртта на членовете на РАФ и че терористичната акция има за цел да покаже, че както мъртвите, така и живите, осъдени на доживотен затвор, имат своите достойни последователи.
Любопитно е, че само няколко месеца преди атентата, на 30 ноември 1976 г., автопатрул задържа двама подозрителни мъже с фалшиви документи и открадната кола, в която са намерени автомат, два пистолета и няколко документа, включително специален бележник с разработен план за акции. Анализът на документите обаче зациклил, тъй като били използвани съкращения и криптоними. Все пак е достатъчно ясно, че става дума за подготвян план за атентат, носещ кодовото наименование „Маргарин“. Инициалите на най-разпространената по онова време в Германия марка маргарин „SB“ съвпадат напълно с инициалите на Зигфрид Бубак, но за прокуратурата и за водещите криминални специалисти не било достатъчно ясно срещу кого би могло да бъде насочена тази терористична акция.
Така и не се установява кои точно са двамата стреляли от мотоциклета, но за извършения атентат са осъдени членовете на РАФ Кнут Фолкертс, Кристиан Клар и Бригите Монхаупт.
Първият е освободен през 1995 г., тъй като по показанията на други членове на РАФ е установено, че по време на атентата той е бил в Амстердам.
Кристиан Клар е освободен през 2008 г.
За Бригите Монхаупт е известно, че е била „дясна ръка и стратег“ на Андреас Баадер, че е станала член на РАФ през 1971 г. и още през следващата година е била арестувана, както и че пет години по-късно е била освободена и веднага е поставила началото на известните с наименованието „германската есен“ серия брутални убийства, извършени през есента на 1977 г.; известно е, че през 1978 г. тя е арестувана в Югославия, но е освободена, тъй като Бон отхвърля искането на Белград да я размени срещу арестувани в Германия хърватски емигранти. Тя е арестувана в Германия едва през 1982 г. и е осъдена с пет доживотни присъди и една 15-годишна, но през 2007 г., след 24 години затвор, Върховният съд в Щутгарт я освобождава с петгодишен изпитателен срок.
Това е общо взето т. нар. „съдебна истина“ относно убийството на визирания прокурор.
След повече от 30 (тридесет) години обаче, въз основа на собствени разследвания, извършени от прокурорския син Михаел Бубак, делото за убийството на прокурора Зигфрид Бубак е възобновено, като вече е привлечен нов обвиняем – бившата членка на РАФ Верена Бекер.
Впрочем, установено е, че Верена Бекер е била задържана във връзка с този именно атентат и че у дома ѝ е намерено оръжието, с което е извършено убийството, но… тя е освободена, тъй като германското контраразузнаване декларирало, че по време на атентата тя е била в Ирак. Все пак през есента на 1977 г. получава доживотна присъда, но за нещо съвсем друго – за опит за убийство на полицай при задържането ѝ. През ноември 1989 г. обаче, след изтърпяване на 12 години от наложената ѝ доживотна присъда, при пълна липса на каквато и да е публичност, тя е помилвана с указ, издаден лично от президента Рихард фон Вайцзекер, след което се заживява в Берлин под друго име.
Когато през 2007 г. прокурорският син прави своето разследване, той установява, че още през 80-те години разпитаният Щефан Висневски заявява, че именно тя е физическият убиец на прокурора Зигфрид Бубак, но тази версия не е разследвана. Когато през същата година вече 58-годишната Верена Бекер е арестувана, у дома ѝ били открити следи от ДНК върху оригиналното писмо, с което РАФ поема отговорността за убийството на прокурора, върху основата на което доказателство е направен изводът, че тя е играела ключова роля в планирането и извършването на атентата. При това любопитно е, че когато още през 1977 г. тя е арестувана, в дома ѝ бил намерен гаечен ключ от мотор, който бил сериозна улика срещу нея, но … както тази, така и други подобни улики просто изчезнали от доказателствата по делото, а освен това няколко ключови свидетели относно нейното участие въобще не са разпитани, което накарало Михаел Бубак да приеме тезата, че тя се е намирала под най-високо покровителство. Нещо повече – въпреки, че Михаел Бубак посочва имената на поне 20 очевидци, според които именно тя е стреляла от мотора, през септември 2010 г. федералният прокурор Валтер Хембергер заявява, че няма достоверни показания на свидетели, които са видели Верена Бекер на мотора.
По време на своето разследване Михаел Бубак установява, че един от основателите на анархистическото терористично движение „Втори юни“ Михаел Бауман – Боми свидетелства, че след като основала радикалната група „Черната булка“ тя търси контакт с него, но той не ѝ имал доверие, тъй като установил, че както тя, така и останалите членове на нейната радикална терористична група са живеели в жилища, които са собственост на Службата за защита на конституцията. При проверката на това свидетелско показание Михаел Бубак установява, че въпросните жилища, намиращи се на Кьопеникер Щрасе и Айзенбанщрасе, са били официална собственост на агента на тайните служби Фолкер Вайнграбер, който впоследствие получава доста пари за агентурната си дейност и днес отглежда лозя в Тоскана; същият е замесен и в убийството на друг агент на службите – Улрих Шмюкер, който пък е личен приятел на Верена Бекер, а оръжието, с което е извършено това убийство, по-късно е намерено в един от трезорите на Службата за защита на конституцията. Също така е установено, че една от сподвижничките на Бекер в радикалната група е Ингеборг Барц, за която е установено, че е сътрудник на тайните служби; както и че съществуват всички основания да се счита, че Верена Бекер е била вербувана още през 1974 г., когато е излежавала своята първа присъда. При това специално внимание заслужава фактът, че вече споменатият лидер на движението „Втори юни“ Михаел Бауман – Боми изрично заявява, че още по онова време е считал, че всички членове на радикалната група „Черната булка“ просто са били пионки в шахматната игра на тайните служби на ФРГ и че са действали по схемите на прецизно организиран държавен тероризъм, имащ за цел укрепване на властта.
Публицистката Регине Игел, която следи внимателно „Делото Бекер“ (като добър познавач на левия тероризъм в Италия тя има ясни доказателства, че и там той е дело на специалните служби) категорично изразява мнението, че „случаят „Бекер“ не трябва да се разглежда изолирано“.
Според извършеното от Михаел Бубак разследване Верена Бекер е регистрирана от ЩАЗИ като техен агент още през 1969 г., при което в документацията два пъти е отбелязвано – веднъж през 1972 г. и втори път през 1976 г. – че няма данни тя да се намира под контрола на западногерманските тайни служби. Според публицистката Регине Игел обаче Верена Бекер е играла изключително сериозна роля в процеса на милитаризирането на студентското движение в Западна Германия далеч преди създаването на РАФ и „Втори юни“. При това категорично не може да се пренебрегне съображението, че за нейното ранно помилване, само след 12 години затвор, несъмнено важна роля е изиграла не само Федералната криминална служба, но и Федералната разузнавателна служба, задължението на която е да работи единствено извън страната.
Оказва се, че в хода на търсенето на истината за убийството на своя баща, прокурорският син Михаел Бубак е бръкнал доста дълбоко в „гнездото на осите“.
Проф. Янко Янков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *