Торпилираната революция

печат

99 години от Февруарската антимонархическа революция

Прословутата Велика октомврийска социалистическа революция (ВОСР) от 25 октомври по стар и 7 ноември по нов стил, проведена от болшевиките, които в оня момент нямат и двайсетина хиляди души – по-малко от 0,14% спрямо целокупното руско население, – е наистина перфектно спретнат държавен преврат. Наименованието на тази революция е целесъобразна измишльотина на садиста товарищ Сталин, който в края на 30-те години на 20-ти век заменя с „Велика октомврийска социалистическа революция“ другите дотогавашни названия на това историческо събитие: „Октомврийски преврат“ и „Пролетарска революция“.

В резултат на победната Февруарска антимонархическа революция през 1917 г. царското самодържавие е вече детронирано. Дори след взимането на властта от болшевиките, в избраното Учредително събрание те имат едва 25% от депутатите, а есерите – 50%, поради което събранието бива разтурено. Въоръженият преврат се ръководи от Лев Троцки, който на 25 октомври 1917 г. е член на ЦК на болшевишката партия, в която се е влял със своята фракция – межрайонци. Моментално е сформирано първото „съветско правителство“, което установява в бившата вече царска империя марксистката доктрина, уж бленувана от експлоатираните трудещи се: диктатурата на пролетариата. До голяма степен ВОСР е вдъхновена от кайзерова Германия, за да бъде елиминирана Руската империя като основен противник в бушуващата вече четвърта година Първа световна война. Германският пръст в случилите се исторически събития ярко личи и от публично известните меродавни документални факти, а именно, че на 10 март (23 март н. ст. ) 1917 г. германският държавен секретар Цимерман спешно телеграфира на своето правителство, че „ръководни руски революционери биха искали да се върнат в Русия през германска територия“. В депешата изрично пише, че това безспорно съответства на висшите германски държавни интереси и настоятелно се апелира незабавно да се издаде такова разрешение. Така в два пломбирани военни вагона болшевишкият вожд Ленин и тайфата му от съмишленици-болшевики пристигат в Петербург на 3 април (16 април н. ст.) 1917 г. Нещо повече – Лениновата болшевишка кохорта е щедро финансирана от кайзеровата хазна с над 75 милиона златни марки за предстоящите си революционни мероприятия. Организираният от болшевиките октомврийски пуч е феноменално успешен. Временното правителство, съставено от есери и кадети, е свалено от власт и веднага е сформирано болшевишко правителство на Народните комисари, начело с Ленин. На 3 март 1918 г. Руската република подписва Брест-Литовския мирен договор с Четворния съюз – Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България, – с който губи огромни територии. Именно благодарение на този мирен договор болшевиките се задържат на власт и по-късно надделяват в Гражданската война – 1918-1921 г. – над монархистите и националистите. Този болшевишки триумф обаче се оказва гибелен за всички автентични революционери, за революционно настроения руски пролетариат и вече разбуненото, многобройно селячество, сред което с неотразима сила възкръсва бунтовния порив на непокорните казаци Стенка Разин и Емелян Пугачов. Така през пролетта на 1918 г. (11 и 12 април) болшевишките властодръжци без никакъв повод решават издъно да ликвидират всички анархистки организации и с неописуема безпощадност избиват с картечен и артилерийски огън в Москва и в другите големи руски градове хиляди анархисти. Редът на левите есери идва през юли 1918 г. – те са в правителството на Ленин до подписването на Брест-Литовския мирен договор през месец март. Реакцията на есерите не закъснява – те провеждат редица терористични актове срещу видни болшевишки функционери, като особено ярко се откроява револверната стрелба от 30 август 1918 г. на есерката Фани Каплан срещу митологизирания болшевишки лидер Ленин…

card250Безочливото болшевишко вероломство се оказват наистина необятни! След като анархокомунистът Нестор Махно безкористно помага на тъй наречената Червена армия да разгроми напълно белите генерали Деникин и Врангел, изведнъж той се оказва за болшевишките властолюбци най-обикновен бандит, който трябва на всяка цена да бъде окончателно ликвидиран. Същевременно болшевишкият режим лансира в държавните структури и ведомства невъобразими авантюристи и криминализирани до мозъка на костите престъпници. Показателен е казусът с мастития руски аристократ Михаил Андроников – княз, титулярен съветник, служил в коскоджамити имперския царски Департамент за православна духовна дейност и други религиозни чуждестранни изповедания, а също така и висшестоящ чиновник относно някои твърде специфични „особых поручений при обер-прокуроре Синода“ (1914-1917 г.), както и интимен душеприказчик на главоломно-развратния авантюрист и сексуален психопат Григорий Распутин. На 9 януари 1917 г. Андроников бива обвинен за шпионаж в полза на вражеската кайзерова Германия и дискретно заточен нейде из дълбоката провинция. Временното правителство го опандизва в Петропавловската крепост. Веднага подир ВОСР Ленин и Дзержински го назначават за началник на ЧК в Кронщад! Волю-неволю съветската власт го осъжда на разстрел през 1919 г. заради почти драстично-публичното вземане на огромен подкуп (интересно за какво ли?) от над два милиона златни рубли…

Симптоматичен факт е, че почти цялото ръководство на РСДП-болшевики, сътворило ВОСР, се състои от какви ли не авантюристични персони, класифицирани като бамбашка „професионални революционери“ от дворянско, помещическо или дребнобуржоазно потекло. В това ръководство няма кьорав пролетарий, сиреч промишлен работник! Като вещ оперативен диригент на ВОСР се изявява безподобният фанфарон Лев Троцки, виден пълководец и командир на новосъздадената Червена армия. В първото съветско правителство, гръмко афиширано като някакъв митичен Съвет на народните комисари, от кумова срама присъства само един автентичен работник – наркомът на труда Александър Шляпников – водач на най-големия профсъюз на работниците в Съветска Русия през 1919-1921 г., чиято съдба е твърде незавидна. През 1933 г. безпардонно го изключват от параноично-всевластната Всесъюзна Компартия-болшевики (ВКП-б), натикват го в концлагер, където и мърцина загива. Всуе остават усилията на бившата едромащабна дворянка и още по-едромащабна болшевичка Александра Колонтай (щерка на търновския губернатор от 1878-79 г. генерал Домонтович), която внушава на Шляпников донкихотовската идея за учредяване в СССР на някаква Работническа опозиция, отстояваща стриктно изконните работнически интереси, да му помогне по някакъв начин. Когато шефовете-кръволоци на човекоизтребителните съветски служби Ягода, Ежов и Берия включвали Колонтай в списъците за репресиране, Сталин винаги я отмятал без никакво колебание, мотивирайки се, че тя била най-красивата женщина, която някога изобщо са сапикасвали очите му и било ачик истинско злодеяние да се затрива „такая прелесть“. Ето как Колонтай, заради чаровния си сурат и сексапилно телосложение, благополучно доживяла до осемдесетгодишна възраст и починала изобщо неопандизвана на 9 март 1952 г., година преди да се гътне кръвожадният болшевишки тиранин…

За бойците от авангарда на революцията като Кронщадските моряци три години и половина са предостатъчни, за да проумеят измамата. Именно те фактически извършват тъй наречената ВОСР, като превземат Зимния дворец на честваната и до днес дата, начело с пламенния анархист Анатолий Желязников. Все пак Желязников може би донякъде има късмета да загине през юли 1919 г. в люта бран с Деникиновите белогвардейци и не дочаква кървавата болшевишка разправа с неговите братя революционери.

Болшевиките никога не са имали афинитет към някаква демократично-съветска, общонародна система. Съветите на работниците, селяните и войниците за тях са конюнктурно, прагматично средство да се докопат до властта, за да я ползват по безпределно деспотичен начин. Демагогията им стига до извратени политприйоми, като дори афиширано наименуваха и създадената от тях свръхтоталитарна държава със словосъчетанието Съветски съюз! Именно Ленин и най-читавият му, перманентно-властолюбив адепт Йосиф Сталин – през 1922 г. вождът на ВОСР лично го назначава, по-точно коронясва, за генерален секретар на ВКП-болшевики – изфабрикуват чудовищната репресивна партком-чиновническа йерархия, която тутакси се превърна в гробокопач на Руската социална революция. Болшевизмът със сатанинска перфидност успява да камуфлира своите сатрапски прищевки зад псевдо-революционната марксистка фраза „диктатура на пролетариата“, която в конкретния казус вече се е превърнала в диктатура на партийната номенклатура и съответния болшевишки вожд, особено като се има предвид, че идеята за „съветите“ и така наречената „пролетарска диктатура“ са абсолютно несъвместими понятия. Така впоследствие се пръква култът към Сталин, засенчил подобните култове към римските императори, Чингис хан, Тамерлан и тем подобните тиранични изверги. На практика съветската обществена система осъществява мащабна рефеодализация в бившата царска империя и своеобразна реставрация на едно модифицирано крепостничество – „освободените“ през 1861 г. руски селяни са отново закрепостени в повсеместно сформираните колхози и совхози.

Селяните нямат право да сменят своето местожителство, а и не притежават паспорти и не могат да пътуват из страната, камо ли да ходят в чужбина. Едва през 1974 г. съветската власт става каил да удостои съветските мужици със заветните за тях паспорти. Сходно е дереджето и на работниците, които не могат да напускат фабриките и заводите, където работят. Практически цялото население на СССР е закрепостено върху държавната територия и не може да излиза зад граница. Съветската държавна система съдържа и робовладелски социални компоненти. Милиони каторжници от ГУЛАГ полагат робски, денонощен, безплатен труд на безброй стопански обекти, като Беломорканал, БАМ, електроцентралите, заводите, язовирите, сибирските рудници.

Марин Караиванов-Макар

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *