Трапезен патриотизъм

печат

Лесно е да пиеш, пееш и се зъбиш на султана – особено откакто няма султан.

Пеенето и поклонението пред фетишизирани „светини“ е по-лесно от истинската борба

Джордж Оруел в есето си „Бележки за национализма“ е направил опит да разграничи национализма от патриотизма, влагайки в последното понятие позитивно съдържание. Спорно твърдение от негова страна. Патриотизмът и национализмът са толкова свързани, че практически е невъзможно да поставим черта къде свършва едното и започва другото. Най-общо, патриотизмът е „солидарност в отделно взета държава“. До лозунгите на патриотизма прибягват властите в една страна, когато искат от населението да изтърпи някакви лишения или да даде жертви, нерядко буквални, уж за „общото благо“.
Да речем, че се съгласим, чисто условно, че в патриотизма съществува известен живец, читаво зрънце в плявата предразсъдъци, толкова лесно употребявани от (без преувеличение речено) изедниците народни. Тогава здравият разум гласи, че всеки патриот би трябвало да желае наистина най-доброто за народа си, без оглед на това какво е изгодно за пълнежа на държавата – всички онези добре нахранени муцуни от правителството, министерства и ведомства, „отговорните“ бизнесмени, съдии, ченгета и така нататък. Теоретичният идеален патриот (сферичен и във вакуум) би трябвало да ламти за социална справедливост, за глас народен относно закони и назначения на пълномощни (с извинение) лица, от чиито действия (и настроение) зависи животът на обикновения гражданин без привилегии и връзки с началници или тлъсто налети с пари (парите са основната власт) чорбаджии. Патриотът би трябвало да се гърчи от факта, че ситуацията в майковината никак, ама никак не съответства на идеалите даже не на днешните времена, но и на бляновете от Възраждането.
Тъкмо възрожденските символи – къде реални, къде митични – са най-злоупотребявани от нетеоретичните патриоти.
Теоретичният патриот, чиито стремежи условно сме приели за положителни, освен благини за своя народ (съставен от различни етноси впрочем; само националистът – и теоретичен, и практичен – би се заял, че неговият народ се състои единствено от неговата етническа група – и комай това е единствената разлика между него и патриота,… ама не са тръгнали да се карат за това – ни на теория, ни на практика), би трябвало да желае и добро за съседните народи. Не от „широко скроена душа“, моля ви се, а пак от чувство за здрав разум – приятелски отношения със съседа е гаранция за собственото добруване и то при условие, че приятелството е наистина между народи, не сговор или вражда между яхналите ги правителства.
Само че в истинския свят българските масови патриоти, веднага след „обич към родината“ поставят в колекцията „морални ценности“ под една или друга форма неприязънта към „небългарите“. Високомерието спрямо малцинствата и съседите зад линиите на държавната граница е толкова изявено, че „обичта към родината“ остава на заден план – как иначе да си обясним феномена, според който явните душмани на „родината“ управляват същата, владеят богатствата ѝ, търгуват с тях, а патриотите си траят, не развяват байрака (опа, ТУРСКА ДУМА, въх), не запасват чифте пищови. Най-много да вреснат срещу „предателските“ политици, „простодушно“ вярвайки, че има и „патриотични“ държавници – при все че Ботев е казал… ох, носещите фланелки с лика на Ботев НЕ ЗНАЯТ тези му думи. Съвсем искрено не ги знаят, предумишлено не желаят да ги знаят. Защото иначе БИ ТРЯБВАЛО да се почувстват задължени да предприемат НЕЩО.
Вместо това предприемат НАДПЯВАНЕ. Когато същият Ботев е мъкнал сандъци с позиви към турските сиромаси да въстанат заедно с българите против султана, нима не се е предполагало, че при успех на агитацията революционни песни ще се пеят и на „чужд език“? А нима преди това Левски не е подчертавал, че святата и чиста република (каквато нямаме и не сме имали) ще е за всекиго, без разлика на род и вяра?
Може би с циганския си ограничен акъл (тезис на националистите, неоспорен от никой уважаващ своите заблуди патриот) не смогвам да проумея – как така изпълнение на „Райна Княгиня“ (опа, каква „княгиня“? заради княз ли бяха бунтовете? Да сменим султана с православно му портативно подобие? Олеле!) на НЕБЪЛГАРСКИ може да е ГАВРА със „светини“? Ами ако беше изпълнено на английски? На руски? На немски?
Не става дума за това, че народните песенни мотиви на Балканите са силно омешани, никой не може доказа чий е първоизточникът – български ли, турски ли, албански или друг. Десетилетия наред българските патриоти нямаха проблеми с царския химн по музика на австрийска фриволна оперета или пруски войнишки марш за набиване на крак по плаца, версиите са различни. Нямаха и нямат проблем с набързо приетото навремето НАЦИОНАЛНО ЗНАМЕ, доста подобно на еничарски байрак от санджака Румелия току преди тогавашният султан да разпусне еничарския корпус, понеже станал твърде размирен. Става дума за факта, че РЕВОЛЮЦИОННА ПЕСЕН, и то изпъстрена с ТУРЦИЗМИ, не може да има езикови „авторски права“. Ако в нея се пее за свобода, ако тя зове към борба за свобода, на колкото повече езика я пеят, толкова по-добре за постигане на онази справедливост за народа, която би била полезна за всички без изключения – е, за народните изедници дума изобщо не става. Те или се поправят и престават да изедничат, или „нож и куршум“ за тях.
Само че пеенето и поклонението пред фетишизирани „светини“ е по-лесно от истинската борба. Затова патриотизмът у нас е трапезен, кръчмарски – ядене, пиене, пеене, сбиване – и никаква промяна на живота. Патриотизъм, следствие не на стремеж към възвишеност, а плод на комплекс за малоценност, нужда, превърната в добродетел. Патриотите с хъс реват за „законност“, при все че законите у нас (а и изобщо при всеки изеднически строй, връх на които е капитализмът) се правят ПРОТИВ народа – отново кръчмарска черта. Патриотизмът у нас е обратното на себе си – ОБИЧ КЪМ ДЪРЖАВАТА и презрение към народа, самопрезрение (самите патриоти веднага биха използвали думата „предатели“ в този случай). Идеология на консерватизма, на реакцията. Всъщност, не само у нас – да ме прощава Оруел с неговите филологични напъни да намери нещо свястно в кацата с помия – навсякъде е идеология против социални промени, особено радикални, особено против чорбаджийството. Патриотите, каквото и да мислят за себе си, по делата си (и липсата им) представляват контрареволюционна сила, а единствено революцията е способна да донесе свобода на народите, на всички народи и на всеки човек от тези народи.
От това следва, че обичащите да говорят за „морал“ патриоти нямат никакво „морално право“ да рипат „в защита“ на революционни песни. Те не са им светиня, те са им одрана от светиня кожа, просната пред оджака в кръчма „битов стил“, в която да ядат, да пият – и после да се сбият (помежду си), но не и да посегнат на убиеца на светините – държавата на изедниците и душманите на народа. •

Хасан Девринджи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *