Трийсет и четири

печат
34% от жите;ите на Русия заявяват, че са готови да застерлят онези, заради които животът е труден

В края на юни, когато мнозина руски граждани тръгнаха да излизат в отпуска, в медиите неочаквано се появи интригуваща и доста неочаквана новина от социологическо проучване.
34% от жителите на Русия заявяват, че са готови да застрелят онези, заради които животът е труден. При това броят на „снайперистите“ съществено надвишава този на миролюбивите граждани.
В началото на юли тези цифри бяха огласени и по централната телевизия. Експертите в студиото стигнаха до мнение, което така или иначе чуваме всеки ден от устата на не един пътник в градския транспорт, а именно, че руското общество, вместо обещаното развитие, вече двайсет години пребивава в състояние на стагнация, което означава бавен упадък. То е като зъбобол – може да наболява няколко месеца, а после изведнъж те праща за операция по рязане на венеца.
Руските държавни мъже, дали дочули за това проучване, дали понеже нали са ни много умни, подхванаха приказки горе-долу в същата тема. Путин обвини някои институции от конструираната от него „вертикала на властта“ в невъзприемчивост, а Медведев хукна да децентрализира държавното управление. Не бързайте да се радвате, другари. Анархическата децентрализация, на която бяха започнали да пригласят дори икономистите, е твърде сложна материя за днешния стопанин на Кремъл. Под децентрализация той разбира преразпределение на чиновническите функции и евентуално преместване на част от бюрократите вън от Москва.
Накрая и двамата ръководители осъдиха народното негодувание, похвалиха се с рокади тук-таме из властовите етажи.
Дали с това отказаха 34-те процента руснаци от желанието им да стрелят по политици, администратори и бизнесмени? Не знам, а не мисля, че и вие сте сигурни.
Ясно е едно: двайсетте лета преобразования на еднопартийната система (с дефицит на потребителски стоки и държавен централен план) в еднопартийна система (с дефицит на пари и олигархия) докараха основните жертви до блянове за пушки. Тези, които някога жънеха за изхранване на Родината, които ковяха купища железарии за славата на СССР (успешно продавани от номенклатурчиците в развиващите се страни), а днес бачкат за увеличаването на капитала на директорски бордове под звуците на изтичащия на Запад нефт – тези хора мечтаят за стрелба. Само да не си помислите, че ми е жал за петрола. Никак. Жал ми е за доходите от продажбата му, които или отсядат в офшорки, или се губят в касичката на утвърждавания от депутатите бюджет. Само си представете – няколкостотин души регламентират средства, достатъчни за преживяването на сто милиона души…
Предстои ни нелек път, щом всеки трети сънува усещането за приклад в рамото и се събужда с присвито ляво око, а пръстът му натиска илюзорен спусък. Значи най-малкото е редно да констатираме всеобща умора и озлобеност. Как да я преодолеем? Хубав въпрос. Всички болести са от ядове.
Има два пътя и по всеки от тях народът ни вече е марширувал. Единият е да си избере нови управници, да постави за разпоредители на бюджета други няколкостотин души. Другият е да си намери някой суров и единствен лидер. При последния избор пак ще жънем и ковем като луди, при това немалко от нас ще го правят зад бодливата тел на затворническите лагери.
Обаче има и трети път, който в историята не използван често. Същността му е проста, сигурно неведнъж е идвала на ум на същите тези 34%. При него не се препоръчва безредна стрелба, но горещо се съветва да се мисли с главата и да се държи гръбнакът изправен.
Само онова общество, което няма върховни вождове, а всяка личност е свободна и взаимодейства на дружески начала с околните, само то може да преодолее умората и тихото побесняване. С една дума това, което става днес в Минск, Беларус, когато хиляди хора излизат веднъж седмично на площада без знамена и лозунги, това може да спаси и нас, които сме в Русия. С тази разлика, че ние няма нито да скандираме, нито да мълчим. Ние трябва с тези събрания на градските площади да заменим онези, заради които сме уморени, ядосани и ги виждаме в ролята на мишени. Само ни се струва, че управлението на живота на един град или на цяла страна е нещо ужасно сложно. Просто досега не сме опитвали да го вършим. По-точно не дръзвахме да го сторим – поради страх, поради набиваните в нас навици да бъдем покорни.
Егор, руски анархокомунист, член на Асоциацията на движенията на анархистите
превод: Николай Теллалов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *