Трите злини на България

печат

111c82ac4988d2eac2544a4dfd5034be9a0Провинциалната България днес стене от три злини, както самата ги определя: безработица, обезлюдяване, меко казано лоша инфраструктура. Чак накрая се сещат да кажат, че „много апаши плъзнаха“.
Столичната България е недоволна от проблеми с инфраструктурата, лошото качество на административните услуги и корупцията в държавните институции. И добавят: и дребната престъпност вилнее!
Така и двете Българии стигат до съгласие, че на нормалния живот, каквото и да значи „нормален“, пречат престъпността и произволът на властите („не си гледат работата“). Оттук и големи надежди възлагат на „реформите“, обещани от партиите, комплектували правителството с ценните си „експертни“ кадри. Отново надежди. Независимо колко пъти са оставали излъгани – обещанията винаги са лесни.
Според нас, анархистите, „престъпност“ и „власт“ са синоними.
Според нас „кадрите“ не решават; те са роли за изпълнение според сценария, написан нейде в „задкулисието“, както е модно да се казва напоследък. Кадрите са пълнеж на една машина с точно предназначение – и това предназначение изобщо не е „добруване на народа“.
Безработица – не че няма какво да се върши, липсва кой да плати за извършеното, даже когато е наложително и крайно необходимо, например изграждане или оправяне на канализация, разчистване на речно корито за предотвратяване на наводнения. Лошото тук е, че и когато има възможност, тоест да понесе съответните разходи от своя залък, населението не бърза да се размърда и само да реши проблема – то чака институциите „да си свършат работата“. Но работата на институциите е точно такава – да не правят нищо без собствен келепир.
През лятото ни успокояват, че безработицата намалява. Временното подобрение на макроикономическите показатели обаче няма връзка с изнемогването на сезонните работници, които гледат да натрупат нещо за след края на наема им като „трудов ресурс“. На всичко отгоре постепенно и неусетно се топят всички трудови права, постигнати в жестока борба с работодателите и правителствата през изминалите два века.
Обезлюдяване – в медиите, най-вече електронните, масово се недоумява „накъде са хукнали тези бежанци?“ и се смесва с обвинението „не бягат от опасност за живота, отиват да търсят охолство“. Е, та от какво бягат българите от България? Все пак не е като в Африка или Близкия Изток, където стрелят и колят – у нас все още предимно чиновниците „застрелват“ народа с процедури, съдиите изпълнители „колят“ длъжници, ама уж безкръвно, законно.
Корупцията – тя не е „недъг“ на системата на бюрократичната власт, удобно чучнала се върху юрганчето на капитализма (едни ги грее, други задушава). Самата власт е узаконена корупция, а корупцията – начин да използваш властта в своя, лична или групова, полза.
Нито безработицата, нито обезлюдяването, нито корупцията ще бъдат „поправени“ от т. нар. реформи. Самозваните реформатори се тупат в гърдите как ще „оправят“ енергетиката, здравеопазването, образованието, съдебната система, ще преборят корупцията и подобрят управлението. Само че цените на тока и горивата растат – при все свръхпроизводството и падащите цени на борсите. Здравеопазването се превръща в лукс, болниците – в заведения на кошмара. Образованието достигна нов рекорд на падение, учениците по-често посещават фитнес зали от библиотеки, включително виртуалните. Но пък децата на богатите, привилегировани по рождение, получават подарък – субсидирано от държавата обучение в частни училища. Съдебната система поначало не е търсачка на истината, нито инструмент за въздаване на справедливост. Нейното предназначение е да наказва нарушителите на закона, понеже уж всички сме „равни“ пред него. Как обаче може да сме „равни“ пред нещо, което е написано от малцинство, в полза на същото малцинство, във вреда на мнозинството? Равни бихме били, ако всенародно приемахме всеки закон. Равни бихме били, ако избирахме всеки съдия пряко, макар и това не стига – само недъгавото общество има нужда от чиновници да му сочат кое е добро, а кое зло, все едно съвестта не ни го казва направо в сърцето.
Боренето на корупцията е смешно обещание – властта никога не се бори срещу себе си. Подобрено управление може да се получи само чрез пряка демокрация, но тогава всички „подобрители“ остават без дебелите си комати хляб. С една дума – „реформите“ са отново камуфлаж, куха опаковка, начин за изкарване на парламентарния мандат на партийните паразити. Които пак ще се оправдават с „посткомунизъм“ така, както за оправдания на други „недостатъци“ ще обвинят „дивия капитализъм“ – сякаш тези две неща могат да съществуват едновременно на едно и също място.
Битовата престъпност, както е била, така и ще пребъде – защото взема пример от организираната престъпност на върховете, защото за доста народ няма друг начин за прехрана и то скромна.
Такава е страната ни в момента. С фон от чалга, повече зрелища по телевизията, повече скандали по таблоидите, с дирижирани „протести“ на стражите на държавата за повече права и по-малко отговорности, със смешни страсти относно светещи очи на паметници. •

Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *