Тунис и арабското „домино“

печат

Въстанието, което започна в Тунис и е на път да обхване Арабския свят, не е „последният и решителен бой“, но е поредната вълна срещу увековечаването на социалното и интернационално статукво, желано от строителите на Глобалната империя на транснационалния капитал. Обстоятелството, че се разгаря в район, където се намират най-големите петролни залежи в света, и в страни, които са сред най-важните енергетични доставчици на „първия свят“ и на Европа на първо място, кара политици, финансисти, икономисти и журналисти да приковат вниманието си върху разгъващите се със светкавична скорост събития.
Всичко започва със самозапалването на млад мъж в малък тунизийски град, останал без препитание поради бюрократично бездушие и полицейска бруталност. Местните протести се разгарят в цялата страна и намират най-силен отзвук в едноименната столица Тунис. Обявяването на протестиращите за „терористи“, полицейските репресии и намесата на спецслужбите в потушаването на демонстрациите само засилват съпротивата на народа и водят до побратимяването му с армията. Броят на жертвите е неустановен, различни източници сочат от няколко десетки до стотици убити, труповете на много от тях, както и разстрелите с куршум в главата са разпространени по интернет. Има и разоръжени и линчувани полицаи. Едномесечните окървавени протестни демонстрации водят до бягството на доживотния президент Бен Али и членовете на семейството му от представяния от властта и рекламните туристически агенции като оазис на разцвета и спокойствието Тунис.
Сваленият от власт бен Али (за когото казват, че е бил в Картаген нещо като Ал Капоне в Белия дом) е несменяем от 24 години туниски властник. Кариерата му на бивш военен, бивш шеф на туниската държавна сигурност и бивш вътрешен министър го улеснява през 1987 г. в организирането на преврата срещу предшественика му, първия диктатор и „баща на туниската нация“ Бургиба. Размахът на народния бунт, който сваля 74-годишния Бен Али от президентския престол, принуждава френските власти да обърнат гръб на покровителствания довчера техен приятел и колегата му Саркози отказва да даде убежище на беглеца. Засега той намира подслон в средновековната монархия Саудитска Арабия. Казват, че този съвременен Ал Капоне е съумял да изнесе със себе си тон и половина злато, оставяйки в Тунис над девет хиляди германски наемници и „специалисти“ от ЩАЗИ, с които е поддържал властта си през изтеклите две десетилетия. Някои от наемниците са заловени на територията на въстаналата страна.
Опитите на привържениците на Бен Али да задържат властта най-напред с провокации и убийства от „неизвестни извършители“, а после и с комбинации, обещания и привличане на опозиционери в министерския съвет, претърпяват неуспех поради непримиримата съпротива на народа и за по-малко от 48 часа са сменени цели трима президенти, след като в течение на 55 години „освободеният“ от френските колонизатори Тунис е управляван само от двама души – Бен Али и Бургиба, присвоили си диктаторски пълномощия.
Истинските причини за бунтовното недоволство са безработицата, особено сред образованата младеж, инфлацията, поскъпването на хляба и други храни от първа необходимост, бедността (половината от населението живее под нейния праг с по-малко от два долара дневно на човек), корупцията, алчността и разточителността на властниците и най-вече отнетите права и свободи и пълният полицейски и съдебен произвол. По време на събитията затворниците на режима разбиват вратите и 11 000 от тях излизат на свобода. Гневът на демонстрантите се засилва особено от 53-годишната Лейла, съпруга на Бен Али, известна сред населението като „главнопазаруващ на републиката“.
Какво ще се случи по-нататък зависи от организираността и капацитета на улицата да запази и засили натиска си върху продължаващите опити да бъде сформирано временно правителство, както и от забраната на партията на Бен Али, от окончателното разоръжаване на репресивните институции на неговата диктатура и от конфискацията на натрупаните от властниците богатства през периода на нескончаемото им господство и произвол.
Туниската „жасминена революция“ вече дава своите отражения върху народите от цялата Средиземноморска ивица от Мароко, Алжир, Либия, Египет, прехвърляйки Червеното море и пръскайки своите искри в Йордания, Йемен, Оман. Вдъхновени от „жасминената“ революция, която лесно може да придобие мирис на барут, млади египтяни на свой ред организират протести за отбелязване на „деня на революцията срещу мъченията, корупцията, безработицата и бедността“, по време на които се самозапалват няколко души пред парламента и министерския съвет. В продължение на две седмици не минава ден без нови подобни опити. Сблъсъците с полицията продължават и броят на убитите вече възлиза на стотици, а ранените са хиляди. Мубарак се „извинил“ за убийствата и обещал да състави нов кабинет, очевидно не разбирайки, че този път не става дума за смяна на министри, а за отмяна на режима му. Армията досега не се е намесила и не се знае на чия страна ще застане. Страхът започва да се прехвърля в полицейските участъци и казарми. Проучвания, съобщени от медиите, говорят, че броят на готовите да се самозапалят в над 80-милионната страна надхвърля 100 хиляди души, а половината ѝ население живее с порцион, който е по-малък от получавания от робите през епохата на фараоните, записан в папирусите. Ще бъде прекрасно, ако стотиците хиляди разберат, че са напълно достатъчни, за да превърнат в прах и пепел мафиотската държава на 83-годишния Хосни Мубарак, за който се носят слухове, че готви за свой наследник на президентския пост сина си.
Непрекъснато засилващият се народен гняв промени президентската програма и 46-годишният му син Гамал е счел за по-благоразумно да замине с частния си самолет, натоварен с 97 огромни куфара и 36 сандъка, без митническа проверка в посока за Лондон. Преди това е осуетен полетът на друг самолет за Амстердам, опитал се да изнесе нелегално от международното летище в Кайро 59 кюлчета злато и чували с чужда валута и ценности на стойност десетки милиони долари. Високопоставените плъхове напускат първи потъващия кораб. Само отечествените „Батета“, Женита, Владковци, Тошковци и тем подобни с антуражите, мутрите и пазвантите си продължават да пилеят необезпокоявани от никого наследството на Тато си, да „поемат вината с мезетата“ и да се гаврят нескончаемо с нашия „трудолюбив, храбър и героичен народ“, който се потрива, прави се, че не разбира какво става по другите паралели и меридиани, въздиша по „силната ръка“ и пита простодушно „Ами какво да правим?“, очаквайки Крали Марко или някой Пиночет „да го оправи“.
Колегите на Бен Али, които имат сходни „проблеми“: кражби и злоупотреби с властта, корупция и полицейски произволи, са изправени лице в лице срещу лишените от перспективи образовани и безработни млади хора, които, благодарение на интернет, са добре осведомени и могат да се организират за провеждане на антиправителствените акции. Те наблюдават сега с растящ страх, а „обикновените“ араби от низините – с надежда – събитията в Тунис, които действат заразително на страните в региона от Мароко до Саудитска Арабия с Емиратите и шейхствата.
Председателят на Арабската лига Амр Муса е заявил, че ако не настъпят дълбоки промени във вътрешния живот, „туниският синдром“ ще погълне и обществата в страни като Алжир, Либия, Египет, Судан, Мароко и Йордания, в които живеят близо 200 милиона души.
Не по-малък е страхът на „великите царе юдейски на капитала“ (Хр. Ботев) пред перспективата от едно сливане на арабския пожар с другите огнища в Азия от Ирак, Иран, Афганистан, Пакистан и петте мюсюлмански републики на бившия СССР. Ако това се случи, те ще имат срещу себе си един милиард души, население колкото две Европи и хиляди „Ал Кайди“ от сблъсъка с които може да се очаква всичко, включително и краят на днешното интернационално и социално статукво.
Туниската „жасминена“ революция, която както изглежда по всичко е само началото на бурята в арабския свят, започва спонтанно, без всякакви външни намеси, от недоволните, но неорганизирани народни маси. Досега няма никакви сведения за участие в нея на дълго използваните като плашило „Мюсюлмански братя“. Как ще завършат тези революционни събития зависи от самоорганизирането и солидарността на народите в региона, срещу което ще се противопоставят най-енергично силите на старите режими, оглавявани от дългогодишни диктатори, и от техните покровители от „първия свят“. Тези от нас, които не желаят да разберат ролята на организацията в развиващата се по свои закони революция, трябва да следят внимателно събитията в Северна Африка и Близкия Изток, за да извлекат необходимите уроци и да проумеят налагащите се поуки от тях.
Георги Константинов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *