Турция: крачка встрани, две – назад

печат

От преврата към поврата

За свличането на Турция назад по скалата на прогресивното според буржоазните критерии говореха някои турски интелектуалци, обикновено емигранти на Запад, сред които и известната у нас писателка Елиф Шафак. След идването на власт на сегашния президент Ердоган преди 14 години започна процес на отказ от светския характер на турската държавност – бавно, методично и целеустремено. Превратът на 15-16 юли и последвалата го разправа с реални и мними превратаджии, която продължава и не ще приключи скоро, е кулминация на този процес и ще завърши с наистина султанска концентрация на властта.

Самият „опит за военен преврат“ буди недоумение. Турската военна каста има богат опит в това отношение. Последният път, в края на 1990-те, на генералите дори не се наложи да правят преврат, достатъчно бе да скръцнат със зъби и танкови вериги, за да падне правителството. „Изненадващо“ обаче през юли тази година професионалните превратаджии се държаха като готвач с тежка амнезия, изгубил както паметта, така и рецептурника си.

Според ответните действия на правителството се оказва, че превратът бил дело не толкова на турските генерали, колкото на магистрати, учители, полицаи и журналисти. Именно тях арестуват на пачки по хиляди и уволняват на партиди по десетки хиляди.

Оказа се, според версията на отървалия кожата си президент ислямист, че заявилите привързаност към „светската държава“ превратаджии били съблазнени и я ръководени, я просто „вдъхновявани“ от… друг ислямист – милиардера Фетула Гюлен, „доброволен изгнаник“ в САЩ, старец на преклонна възраст и съответното „цветущо“ здраве. За Гюлен неизменно се споменава, че е милиардер. Самият Ердоган не е сетен сиромах. Надали вече има турска компания, в управителния съвет на която да не седи представител на президента. Родата му владее доста активи и се занимава с бизнес, квалифициран като „непочтен“, води го с методи, определяни като „мафиотски“. Разбира се, според анархистите няма друг бизнес, освен мафиотския и непочтения, но щом и самите капиталисти негодуват, показателно е. Освен това, Реджеп Ердоган самоуверено ползва държавните богатства за своите лични и фамилни нужди, които хич не са скромни – само вижте новия президентски дворец, в който султанът явно е решил да умре, когато Аллах рече да го призове. Френският държавен глава Оланд бледнее със своя коафьор с държавна заплата от 10 килоевро месечно – горка Францийо! Затова ли ряза глави на аристократи!? Колко държавна пара е папкал бръснарят на крал Луи ХVІ?

Нещо повече – Ердоган и Гюлен бяха съратници, както на идейния фронт, така и в бизнеса. Първи приятели. Султанската традиция обаче не търпи двама капитани на борда. Една от далаверите на ортаците ги скарва и от този момент Гюлен става враг номер едно за Ердоган. Съответно и фигура, с чиито злокобни заговори се обяснява всичко лошо, което се е случвало, случва и ще се случва в Турция. Всички добрини, естествено, идват от султан Реджеп и никой друг. Навярно и самата страна следва да се преименува на Ердоганистан.

Гюленистите даже скарали Турция с Русия – пилоти с превратаджийски намерения свалили руския бомбардировач на границата със Сирия. Султан Реджеп обаче поправя тази неправда.

Европа дълго мотала Турция за членство – султанът държи Дъртия континент за топките, а с другата ръка държи завитото засега кранче на бежанската вълна. Не е завито докрай – капе, но ако европейските правителства не внимават, може да шурне. И те внимават – осъдиха преврата, похвалиха „демократа“ че е защитил „демокрацията“, съвсем плахо го критикуват, че май малко прекалява с чистките.

Освен бежанците, султанът е решил, че има и друг коз за изнудване на Запада – сближаване с Путинландия, бивша Русия. Малко да го скастрят от Запад и да не му дават пари, започва поредното разцалуване с императора на Московията, който също си въобразява, че има за какво да изнудва Запада – признайте ни, че сме велики, иначе ще ви разбием южния фланг на НАТО, а природните си ресурси ще дадем на Китай.

Това е политиката – игра на изнудване.

Какви са изводите? Защо султанският преврат-поврат успя и то с подкрепа на населението и даже опозиционните партии? Какви са заплахите?

Основният извод е, че кемализмът навярно окончателно се пресели в райските градини на Всевишния. Идеологията на „силната светска държавност“, повлякла и подкрепила турския национализъм, който пък коства безкрайна война с кюрдите, се нуждаеше от постоянен надзор от страна на армията. В същото време всичките прелести на капитализма не създадоха среда за отживяване на религиозните предразсъдъци, напротив – вярата традиционно служеше да утешава лишените от друга утеха низши класи. Ердоганизмът е успешен конкурент на кемализма, защото предлага същото: силна държавна власт, контрол на икономиката, но без пагони, а вместо „западни срамотии“ – „вярата и обичаите на дедите“. Вярно, „изконните традиции“ не са идол за всички турци, но опонентите на Ердоган се оказаха разединени и с лоши спомени от режима на военните в миналото – не са забравени 500-те хиляди арестувани при генерал Еврен, десетките хиляди изтезавани, убити и безследно изчезнали. Нищо чудно темпото на ердогановите репресии да надмине „постиженията“ на военната хунта от 1980-те.

Антиердогановите сили трябва да действат бързо, защото са нарочени за изтребление (а чрез уволненията понижаването в социален статус е почти равно на ликвидиране), но нямат вече идеология, която да противопоставят на султана.

Ще се установи ли в Турция шариат?

Глупости. Според каноните на исляма президентът трябва редовно да дава зекят, милостиня на поданиците, според своите възможности. От зекята му цяла Турция би могла да яде, без да работи, поне няколко месеца. Но не дава. Нито ще отмени банковите лихви и други противни на строгия ислям мерзости. Идеологията на Ердоган е наистина буквално султанска – личната и династична власт на всяка цена. Власт неограничена, с показни жестове като „опрощение на исковете за обида“ – еднократно, а след това – балтията без милост. Ислямизмът му е популизъм, средство за мобилизиране на привържениците на неговата партия, за активиране на башибозука срещу деморализираните опозиционери и просто „непослушни елементи“ и аргумент за постигане на ролята на „лидер на ислямския свят“. С прекалено светски обичаи у дома, султанът не може да претендира да спечели признание за лидерството му в останалите ислямски държави.

Какви са опасностите?

Главната опасност е, че е смазано едно потенциално огнище на социална революция. Султан Реджеп предизвика подобие на революционна ситуация, при която върховете не можеха да управляват както преди, поданиците се оказаха раздвоени как точно искат да живеят занапред и активността на масите бе успешно впрегната в султанската колесница.

Друга опасност е, че в съседните страни вече започна и ще се задълбочава истерията на национализма – лашкане към уподобяване на новосултанската диктатура, но „под християнски знамена“. Реакционното дередже в Ердоганистан ще индуцира реакционни промени например у нас, където национализмът е все по-комплексарски и неуравновесен. Това удря по осъзнаването на онези 80% от българското население, чиито доходи не са достатъчни за всекидневните им нужди, че главният им душманин нито лази скришом под бодливата тел на границата, нито ще мине през телените огради с танкове. Главният враг на народа седи в министерските кресла, в бизнес офисите, в луксозните си резиденции – и издава укази „в името на народа“.

Хасан Девринджи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *