Украйна – мир или война, реакция или революция

печат

Все още е спорен въпросът доколко станалото в Украйна от декември 2013 г. до февруари 2014 г. съответства на понятието „революция“, поне като неин първи етап.

Напомням, че протестите на Майдана започнаха като реформистки хепънинг с концерти и речи на тогавашната опозиция, днешната Киевска власт. Конкурентните на президента Янукович олигарси се възползваха от общото недоволство на гражданите от корупционния режим, за да накарат властта да дели с тях благините на управлението или, с повече късмет, да изтика „донецката мафия“ на президента и да заеме нейното място. След полицейските репресии обаче част от Майдана се радикализира и пожела да стане постоянен „контрол над властта“. За съжаление не стана масов лозунгът „властта – само на майданите“, включително контрол над едрата собственост, производството и разпределението. Янукович избяга, репресивният държавен апарат беше пратен в тежък нокдаун, от който обаче вече се възстановява – и за това му помогна „външната заплаЯха“ от Кремълска интервенция: нека, казаха новите управници, първо отблъснем „руските варвари“, пък после ще продължим с реформите.

Случвало се е неведнъж в историята – „да укрепим държавата, революцията може да почака“. Това винаги е било измама. Нуждаещите се от промени хора просто са сменяли господаря си, вместо да бъдат господари на самите себе си.

Правителството на Турчинов-Яценюк не е „правителство на Майдана“, то е против Майдана. То узурпира народната воля и започна да притиска хората „да се връщат от площада по домовете, да работят повече“. Същото иска и Путин – разоръжаване на доброволните дружини, изгодни за централизираната руска олигархия правила на бизнес (ограбване на трудещите се) в Украйна. Същото иска и Западът (САЩ, ЕС) – „правов ред“ и изгодни условия за бизнес в Украйна. Международният валутен фонд вече хвърли дългова примка върху шията на Украйна. Санкциите на Западните правителства срещу режима на Путин пък ще бъдат платени от руските граждани. Ботоксовият „бивш“ полковник от КГБ изобщо не е загрижен за „правата на руснаците в чужбина“ – ако беше, нямаше да държи в мизерия и безправие населението на страната си вън от двата мегаполиса Москва и Санкт Петербург. Западът също не се тревожи от бедите на социалното неравенство – иначе нямаше да разтурва реално безобидните „Окупирай“, нямаше да пребива работнически демонстрации и да награждава финансовите институции за това, че хвърлиха света в криза, която се точи от 2008 г. и краят ѝ още не се вижда.

Разбират ли украинците, че нямат „приятели“ всред американските и европейските олигарси? Че наравно, а дори и повече, врагът им не е толкова Путин, неговите професионални, кадрови диверсанти и натровени с руски шовинизъм лумпени от югоизточните области на Украйна, колкото собствените им шовинисти, собственото им правителство, собствените местни чорбаджии, един от които вече получи куршум, за съжаление не от снайперска пушка на революционери, а от наемен убиец на конкурентната му бизнес-мафия?

Украинците започват да разбират това, но още не са готови за истинска революция. Те виждат, че новата им власт в един глас с „врага от Кремъл“ силно преувеличава ролята, заслугите и влиянието на „Десния сектор“ (уж крайни националисти, уж фашисти, но с лозунги за всеобщо въоръжаване на народа) за свалянето на Янукович. И двете власти използват това плашило за стягане на редиците, за укрепване на позициите си. Видяха, че и европейските националисти запяха за „антифашизъм“ в полза на Москва (много по-подобна на Рим по времето на Мусолини, отколкото днешният Киев).

На Майдана се опълчи Антимайданът, уж инициатива на народа срещу „фашистите“, за „законната власт“, за „дружба с СССР“, пардон, с Русия – но тук грешката е вярна: югоизтокът на Украйна изпитва носталгия за съветското време, идеализирано в спомените, лустросано от пропагандата. В западните райони на страната пък „социализъм“ е мръсна дума, защото там пък предпочитат да помнят предимно негативната страна на партийно-бюрократичната съветска диктатура, която никак не е илюзорна, да възвеличават борците против болшевизма, които обаче искаха собствен тип диктатура, подобна на германския нацизъм, с когото ту сътрудничеха, ту се биеха. Антимайданът обаче, по състав по-пролетарски, остана дирижиран от руските служби, затова не стигна до радикализма (от гледна точка на една социална революция – твърде недостатъчно радикален) на Майдана. И все пак дори антимайдановците се усъмниха в това дали подчинението на Русия е „по-малкото зло“ – положението в анексирания от Путин Крим ги кара да отрезвеят. Вдигнаха и стачки, без искания за отцепване, но с повече автономия на областите си от централното правителство.

Известно време новата олигархична власт в Киев обмисляше дали да не поиска мир от агресивния си „братски“ съсед, макар и при неизгодни условия – евентуално отцепване на югоизточните области и приемане на измислени в Кремъл промени в устройството на управлението на страната. Под мотото „да се обединим за отечеството“. Същото беше направил болшевишкият вожд Ленин през 1917 г. – сключи мир с Германия, за да спре наченалата Руска революция на нужен му етап, да укрепи властта на своята партия. Тъкмо отрезвяването на Югоизтока тласна Турчинов-Яценюк да нападнат „сепаратистите“. Защото се появи бледа възможност за сближаване на Майдана и Антимайдана в искането им (и предприето пряко действие) за пряка демокрация и социални, волю-неволю, антикапиталистически промени. За да се предотврати превръщането на размириците в наченки на същинска революция, беше нужно изостряне на противопоставянето „украиноговорещи“ срещу „рускоезични“. Това е основната цел на нападението срещу градове като Славянск. Преди това киевското правителство преследваше въоръжената самоотбрана, показа неспособност да се опълчи на анексията на Крим, но смело задлъжня към МВФ. Беше против да позволи на народа си да се защити сам, забрани на войниците си да се защитават, прекрати разследването срещу площадните убийци от жандармерията, дори предложи на населението „да прости“ на садистите от „Беркут“. И изведнъж, въпреки заплахите от Путин, се втурна с вертолети и бронетранспортьори да смаже „сепаратистите“. Целта е една – да скарат още по-силно украинци и руснаци, да няма и помен от съюзяване на социално близки, но разноезични хора в страната за отстояване на собствения им класов интерес. Затова и Путин само плаши, не напада. Състоянието „нито мир, нито война“ помага за контрареволюцията, дори и да няма истинска революция – в края на 1980-те години също нямаше, което не попречи на партокрацията в СССР да проведе превантивна контрареволюция под кодовото наименование „Перестройка“. А управниците в повечето страни от бившия СССР са тъкмо „бивши“ партократи. Украйна едва сега се отърсва от съветската си какавида. Русия още седи в нея. Дали от шушулката ще излети пеперуда, или нов олигархичен мутант – за това се води борбата. Имотните класи от целия свят искат Украйна по свой образ и подобие, като част от „периферния“ капитализъм, подчинен и обслужващ интересите на американското правителство и евробюрокрацията (последната само така би могла да върне някакъв „стандарт“ за населението си – за сметка на жителите на близки и далечни колонии, които са подлъгани да вярват, че са „партньори“ на метрополиите си).

Следователно мислещите се за анархисти трябва да осъдят действията на украинското правителство, неговите наказателни акции с цел още по-дълбок раздор между трудещите се на Украйна по „етно-културен“ признак. Наказателните акции се провеждат със силите на украинското МВР (биячите на протестиращи на Майдана), армията (страхлива, негодна, предадена от правителството си, но все така раболепна), т. нар. „Национална гвардия“ (мобилизирани улични хулигани „титушки“ (по името на спортиста Титушко, който през май миналата година нападна журналисти в мелето против опозицията – б. ред.) и изкофтените дребни кариеристи от Самоотбраната на Майдана, реално предатели на антиправителствените протести) – само това е достатъчно да обявим тези действия за реакционни, антинародни.

151866-01-08_fmtМислещите се за анархисти следва да осъдят (поне на думи, щом не могат да предприемат нищо по-ефективно) политиката на руското правителство, прикрита зад лозунгите за „антифашизъм“. И като стана дума – преди руските медии плюеха Майдана за „екстремизъм“, но днес одобряват екстремизма на дирижираните от Кремъл сепаратисти в Украйна (у нас даже ги наричат „привърженици на федерализацията“, гавра със смисъла на понятието „федерализъм“, подмяната му с „феодално разделение“ в полза на местните олигарси, уж опозиционни, но с бизнес с руските полудържавни корпорации). Дали пък изтормозените от собствената си олигархия руснаци няма най-сетне да свикнат, че свалянето на властта не е „нещо лошо“?

Мислещите се за анархисти трябва да осъдят (а и да се противопоставят с дела) на неоколониалната политика на правителствата на „цивилизования“ Запад, водена не само срещу Украйна, но и срещу всички страни от Източна Европа, срещу собствените им народи.

Нека призовем гражданите на Украйна, напук на кукловодите, да престанат да мерят чий „патриотизъм“ (украински или руски) е по-велик, да се съюзят срещу класовите си потисници, пък ако емоционално толкова харесват „национализма“, нека го разбират като „обичам своя народ, а всички останали са ми добри приятели“ и „мразя враговете на своя и чуждите народи – политиците, бюрократите, капиталистите, всички социални паразити“.

Украинското правителство възстановява наборната служба. Да не бързаме да реагираме според антимилитаристичните си нагласи на анархисти. В днешната ситуация това може да бъде полезно: отиваш войник, получаваш оръжие и екипировка, наговаряш се с другарите си в поделението, дезертирате въоръжени и се биете срещу всички врагове на трудовия народ без изключение.

Де да можеше и в България така да стане! •

по материали от руски и украински блогове

съставил и коментирал: Шаркан

Остави коментар

  • „отиваш войник, получаваш оръжие и екипировка, наговаряш се с другарите си в поделението, дезертирате въоръжени и се биете срещу всички врагове на трудовия народ без изключение.“

    Звучи чудесно, но:
    1. Онези, които раздават оръжие, не пасат трева. Имат си начини да блокират подобни инициативи.
    2. „Трудовият народ“ веднага би станал твой враг, докато не бъде убеден, че има ползва от хора като теб.

    Тези проблеми трябва да бъдат решени, преди да се зарадваме на милитаризирането на една страна. Струва ми се, че те се решават повече от обективните условия, отколкото от „мислещите се за анархисти“. Така че, дори в Украйна условията са по-добри, отколкото тук, едва ли можем да се радваме на евентуално възстановяване на наборната служба тук. Но всичко това, разбира се, си остава в рамките на пожеланията – засега не изглежда вероятно тук да се случи нещо подобно на събитията в Украйна.

  • бележка:
    „Националната гвардия“ в основния си състав са преименуваните „Вътрешни войски“ (жандармерия), в които са включени някои улични хулигани и кариеристи от самоотбраната).

    –––––-
    или ти дават оръжие, или не. Всяка армия има начини да държи под контрол личния състав, но сегашната украинска е доста деморализирана. Сигурни са само полицейските части, но пък те са мотивирани да застават срещу нея от страх пред лустрации и поради мечти за по-високи путински заплати.
    ами делата на дезертиралите ще са най-доброто убеждаване.

    милитаризиране означава създаване на йерархични структури + много оръжия + много хора с достъп до тях.
    От всеобщо въоръжение на народа се различава по това, че структурите на воъръжения народ са егалитарни и се строят отдолу.
    в момента, а навярно и задълго, Украйна ще е нестабилна арена на сблъсък на множество групировки, така че изграждане на ефективна милитаристична система от институции надали ще се получи.

    никой не се радва, но в наборната служба в такъв момент има полезен потенциал

    • Наблюдател

      „милитаризиране означава създаване на йерархични структури + много оръжия + много хора с достъп до тях.“

      Дали е само това? Означава още засилване на всякаква етатистка, националистическа и направо шовинистична пропаганда, открито репресиране на антимилитаристичната такава и други неща, които директно влияят на съзнанието на хората.

      Конкретно в Украйна милитаризацията (с всичките си аспекти) е просто един от начините за игнориране на вътрешните икономически и политически „проблеми“ на системата.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *