Урановата Голгота на работническата класа

Всеки политически строй, всяка власт има своите отличителни характеристики. Ако трябва да опиша с две думи съветския комунизъм, захлупил България в продължение на 45 години, те ще бъдат лъжа и лицемерие. Не толкова насилие и жестокост, привични за всяка тоталитарна власт, а именно лъжата и лицемерието бяха чумата на онзи строй, от чиито метастази не можем да се отървем и до днес.

Една от фундаменталните, глобални лъжи на съветския комунизъм беше, че властта е в ръцете на работническата класа, т. нар. „диктатура на пролетариата“ – преходът към безкласовия „реален комунизъм“, когато трудът се освобождава от оковите на капитала и заема доминираща позиция в обществото.

Подхващам темата, понеже си имам и повод, и причина. Поводът е поредната първомайска демонстрация на клептократите, бивши комунисти, сега представящи се за реформирани социалисти и преки наследници на гащниците, наложили съветската „диктатура на пролетариата“ в България. С традиционното за партията си лицемерие, отгледаният в дантелените пелени на Политбюро Станишев и резидентът на руската енергийна мафия Румен Овчаров демонстрираха „умилителна загриженост“ за съдбините и тегобите на трудовите хора по време на криза. Омерзение е най-близко до онова, което изпитах, гледайки репортажите по телeвизията.

Причината е историята на покойния ми дядо, който изкара трудовия си стаж в печално (не)известните мини „Бухово“. В Бухово комунистическата власт обрече на сигурна смърт хиляди синове на уж така скъпата на сърцата им „работническа класа“, която трябваше да добива уран за съветските бомби и атомни централи. Дейността на ДСО „Редки метали“, под чиято шапка се развива уранодобивът в България, е строго секретна. Такава си остана до закриването на дружеството в зората на демокрацията. В самото начало разработването на находищата е поверено на каторжници, докарани от Сибир, по-късно се включват и българи, „неблагонадеждни“, мобилизирани в редовете на трудови войски.

Ето какво си спомня една от жертвите, Христо Кънчев, в статията си „Аз бях в Българския Чернобил“:

„За обслужване на мина Бухово имаше щаб в с. Яна. През 1952, когато попаднах там, в мината влизаха рудниците „Бухово“, „Борче“, „Сеславци“, „Девети септември“ и филиали в Стара планина, в Родопите над Наречен и др. Всеки рудник имаше разклонени галерии, които образуваха гигантска паяжина с площ от хиляди квадратни километри, в които кипеше денонощен труд. Една огромна подземна промишленост.

В урановите рудници се работеше на три смени. Често войниците миньори попадаха на богати жили или гърнета с находища уран концентрат. Рудата се товареше на ръка и камиони, покрити с брезент и неподлежащи на проверка, я караха към пристанищата. Оттам – с кораби към СССР. След като бе построен мостът при Русе, се използваха и двата пътя. Много влакови композиции тръгнаха нататък. Нали СССР трябваше да прави хиляди атомни бомби.

Службата в Трудови войски беше 3 години. Предостатъчно време за смъртоносното заразяване. Сигурно днес съм единственият жив свидетел на робския труд. Ние нямахме защитни облекла. В рудника имаше само войници, офицери, много руски минни инженери и „технически“ лица от КГБ, чието единствено занимание беше да ни следят. Цивилните миньори са дошли много по-късно. Рудник „Сеславци“ обхващаше огромен район с ширина от 2 до 8 км и дължина до 40 км. Всяка галерия имаше номер и два изхода – единият до лагера, а вторият, наричан БИС, бе далеч с километри. Живеехме във военен лагер в бараки. Там имаше и тухлени сгради за администрацията, ремонтни бази, стругарски работилници, матричари, автомонтьори. Спомагателните работници бяха 800 души, а войниците миньори – повече от 1500. Работеше се зверски, по стахановски и работата не спираше дори за секунда. Работехме на три смени, непрекъснато. На забоя четири компресорни пистолета буреха (пробиваха) дупки в скалата. Вдигаше се невероятен шум, видимост почти нямаше, гъст слой прах покриваше всичко. Тогава нямаше мокро пробиване. Вдишваш само прах. Работехме, опрени ребро до ребро, пистолетът тресе цялото тяло, а всеки допълнително тресе съседа си. Отзад, на два-три метра зад пробивчиците, стоят с резервни пистолети други четирима, готови, ако се счупи бургия или компресор, в същата секунда да започнат работа. След като дупките са готови, слага се експлозив и след взрива веднага започва товарене. Бързо, по-бързо. Неописуема бързина. Зверска, жестока работа, навсякъде прах и само прах. Ако някоя вагонетка скъса маркуч, тича дежурният шлосер и трябва веднага да съедини двете парчета. Вагонетките летят непрекъснато и изкарват рудата. Ако бяхме обикновени миньори, неминуемо щяхме да хванем силикозна болест. Но прахта е примесена с радиоактивни частици, които влизат в дробовете и облъчват до края на дните.

Така е до средата на 50-те, когато е създадено „Редки метали“, тогава в мината постъпват и такива като дядо – момчета, търсещи прехрана за семействата си. Работят на равна нога с каторжниците, само дето им се заплаща. Защитно облекло – никакво, обикновени дочени дрехи. На всичкото отгоре им ги давали да се перат у дома! Какво по-ясно доказателство, че работниците не са имали представа за огромния риск, на който подлагат себе си и семействата си. Пенсионираха ги на 50 години, живееха рядко повече от 4-5 години след това. Дядо доживя до достолепната за професията си възраст от 67 години, благодарение на жилавия си ген и спорта, който не изостави до последните си дни. И все пак левкемията го покоси. Излишно е да споменавам, че никой никога не е пое отговорност и не се поинтересува за съдбата на тези уранови заточеници. Никой не отпусна и една стотинка допълнително за лечението на тези хора, макар с цената на здравето и живота си да бяха добили суровина за милиарди долари.

Всъщност не! Суровината бяха те – човеците, пълзящи из галериите, а уранът беше вторичен продукт. В „страната на работническата класа“ работниците бяха просто суровина, първично средство за добиване на ядрена мощ.

Лъжци и лицемери, ние помним!

Николай Павлов