Уроците на гражданската война

печат

(продължава от миналия брой)

Следващите статии по темата са откъси от книгата „Поуките от испанската революция“ на Ричард Върнън – английски анархист от италиански произход, историк и критик, приятел на една от дъщерите на застреляния в гръб от убийците на НКВД в Барселона Камило Бернери по време на събитията през май 1937 г.
Използвано е нейното френско издание от 1997 г. (Издателство „Акрация“)
Книгата излага една критична и в същото време практична анархистическа гледна точка върху анархистите, социалистите и болшевиките в Испания по време на „Гражданската война“ между 1936 и 1939 година. Тя описва най-дълбокия революционен феномен на ХХ век в разрез с руските и китайските експерименти.
От преводача
ЗАВОЙ В РЕВОЛЮЦИЯТА
Ако 19 юли беше денят, в който испанските работници написаха с кръвта си една от най-важните глави в историята на борбите на потиснатите от целия свят за Свобода, то 20 юли, по наше мнение, трябва да бъде разглеждан, като начало на предателството спрямо аспирациите на тези работници от страна на техните „представители“. Вярно е, че думата е тежка, но никоя дума не е толкова безмилостна, за да квалифицира акциите на група хора, които узурпираха собствените си функции, рискувайки по този начин живота и бъдещето на милиони себеподобни.
Пеирац се пита дали дилемата „социална революция или сътрудничество с политическите партии“ е дискутирана с внимание от конфедералните активисти и от анархистите; дали последиците от подобно решение са отчетени и всички „за“ и „против“ претеглени; дали уроците от миналите опити и революционната история са взети като съображения? Всичко, което Пеирац казва в отговор е:
“Това, което е вън от съмнение, е че мнозинството от влиятелните бойци интерпретираха събитията по еднакъв начин. Сред тях, гласовете на малцината, които се различаваха, се губеха и пропадаха във вакуума без отзвук, а мълчанието на други беше наистина загадъчно. Сред тези, които протестираха напразно, и тези, които си мълчаха поради нерешителност, колаборационисткото решение проправи пътя си.“ (т. I, стр. 163)
Но какво беше мнението на Организацията, на хората, които проливаха кръвта си в една неравна и въпреки това победоносна битка по улиците на Барселона, на тези, които бяха измамени в Астурия от полковник Аранда и от правителството, които ги уверяваха в своята „преданост“; на тези, на които във Валенсия правителството отказа оръжие, необходимо им, за да превземат казармите с атака? Те не бяха консултирани, макар че делата им изразяваха по-добре от всякакви думи техните истински чувства.
“Ние се доверихме на думата и на личността на един каталански демократ“ (Компанис) – пише „отговорният“ член на Се Не Те Гарсия Оливер. Би трябвало да добави: “Но не и на испанските работници“.
На 20 юли правителствата в Мадрид и Каталония съществуваха само на хартия. Армията, Цивилната гвардия и полицията бяха или с генералите-пучисти, или се присъединяваха към народа. Въоръжените работници нямаха никакъв интерес да помагат на едно правителство, което само преди два дни беше разширено с елементи от десницата, за да улеснели „преговорите“ с пучистите. Всичко, което оставаше номинално в ръцете на централното правителство, беше златният резерв, втори в света по своята величина: 2259 милиона златни пезети. Се Не Те не направи никакъв опит да сложи ръка върху него. Повтаряше се грешката на революционерите от Парижката Комуна, които изпитваха респект към собствеността на банките.
“От 20 юли – пише Сантилиян – ние поставихме импровизирана стража в банките, в депата за държавното съкровище, агенциите за кредит и т. н.“
Централното правителство сигурно е било изключително признателно на анархистите за тяхната груба грешка или късогледство! И колко ловко то ги използва, за да бие силите на Революцията! Например завземането на златните фондове на една прекалено революционна, според него, Каталония почти би парализирало този главен индустриален и военен център на Испания. Всичко, което ограничаваше ефикасната борба срещу Франко, беше добре дошло за хората от правителствените партии, които предпочетоха „каудильо“ пред въоръжаването на народа. В действителност, през първите седем седмици и преди да влезе в сила пактът „За ненамеса“, правителството не закупи никакво оръжие от чужбина, макар че не му липсваше нито злато да го плати, нито оръжейни търговци, готови да му го продадат.
И така, през юлските дни в „републиканска“ Испания имаше само една единствена власт – тази на въоръжените работници, които в огромната си част принадлежаха на Се Не Те или на У Хе Те (синдиката с преобладаващо влияние на испанските социалисти). В Каталония се формира Комитетът на антифашистките милиции. Той представляваше работническите организации и местното правителство (Хенералите) само „утвърждаваше“ неговите решения, но, както ще видим, един ловък политик като Компанис не беше склонен да толерира дълго своята малоценна позиция. Във всеки случай, инициативата и революционните пориви в началото идваха от работниците. Те създаваха въоръжените колони, които атакуваха франкистките сили (4 дни след победата в Барселона, първата колона от 10 000 доброволци потегли към фронта на Сарагоса) и в течение на няколко дни, според Сантилиян, повече от 150 000 доброволци бяха на разположение, готови да се бият в най-опасните сектори. В индустриалните зони работниците окупираха фабриките и там, където беше възможно, ги приспособяваха за производството на танкове и всякакви други оръжия за фронтовете. В същото време, селяните окупираха земите на господарите. В големите градове социалните служби бяха реорганизирани под контрола на работниците и снабдяването с хранителни продукти беше осигурено от синдикалните организации.
Но с всеки изминат ден пропастта между революционерите-работници и техните представители ставаше по-голяма. Това беше разбираемо, понеже, далеч от това да ги представляват, те се бяха трансформирали виртуално в едно изпълнително тяло, отговорно пред Комитета на антифашистките милиции, а не пред членовете на Се Не Те. За пореден път попаднахме в ситуация, в която революционните маси напредваха и окрупняваха своите успехи, докато „шефовете“ изоставаха, парализирани от собствената си неспособност да контролират събитията, като отправяха хвалебствени или заплашителни апели, призоваващи винаги към сдържаност. В първия манифест на Иберийския комитет на ФАИ, разпространен по радиото на 26 юли, беше употребен един повече от странен език, за да се опише борбата „срещу фашистката хидра“, но в него нямаше нито дума за Социалната революция.
Нещо повече, шефовете на Се Не Те-ФАИ възприеха най-яростния език и заплашителен навик да дамгосват и наказват сравнително незначителните прояви на грабежи и уреждане на лични сметки от първите дни на Революцията, макар че пред размаха на социалния бунт, дезорганизацията на икономиката, рухването на социалните служби и пълното отсъствие на „силите на реда и закона“, грабежите, престрелките и опожаряванията на църкви бяха нищожни в сравнение с дълбокото чувство на отговорност и инициативност, проявени от работниците при реорганизирането на живота на страната, не според старите критерии, а в хармония със собствените им разбирания за социално равенство и справедливост. Те организираха патрули за охрана, заместиха митничарите на границата, за да попречат на всяка дейност на франкистите в тила; те поеха контрола над телефонните централи, за да могат да залавят всяка политическа интрига между Барселона и Мадрид. Общо взето, те показаха отличен усет и предвидливост в революционния период, докато техните шефове бяха погълнати от тактическите, дипломатическите или политически въпроси, в които постоянно губеха. Трагедията идваше и от това, че правителствените сили, маневрирайки и насочвайки политическите партии заедно срещу Се Не Те, печелеха бързо терен. В действителност, за два месеца проблемът, породен от двувластието между Комитета на антифашистките милиции и Каталонското правителство на Компанис, беше разрешен чрез премахването на първия. Без да са разбрали нищо от първите опити за сътрудничество на Революционния Комитет с политическите партии, шефовете на Се Не Те-ФАИ обсебени от идеята, че Революцията трябва да почака докато се спечели войната, участваха в правителството на Компанис.
(Следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *