Уроците на Испанската революция

печат
Как участието в правителството е съвместимо с федералистичната структура, контролирана от „базата“ на организацията, за нас остава непонятно.

(продължава от предния брой)

Някои критици мислят, че анархистите преувеличават корумпиращата роля на властта върху личността. Те твърдят дори, че анархистите, които слагат всички правителства под общ знаменател, не са реалисти. Тезата, която защитават е, че дори от анархистическа гледна точка, едно правителство, което разрешава свободата на словото и печата, е за предпочитане и трябва да бъде подкрепяно пред друго, което задушава най-елементарните свободи и иска всички да говорят в съзвучие с властта. Това може би е вярно в определен смисъл, но то е избор между две злини, а този начин на мислене пренебрегва факта, че едно правителство, което позволява на народа да го критикува и атакува с думи, в действителност е по-силно и по-стабилно от друго, което отхвърля всяка критика на социалната система и на нейните властници и че следователно, от революционна гледна точка, то може да се окаже много по-голямо препятствие за преодоляване.

През годините мнозина анархисти се подават на тази критика и се влияят от всички ония, които, симпатизирайки на анархистическата философия, я считат за утопична и вън от всяка възможност за практическо приложение. „Може би, след хиляда години“, казват те, като ни връщат към реалността на атомните бомби и към днешните проблеми. Така онези анархисти, обвинявани, че са мечтатели, търсят и предлагат „практични решения“, които могат да се реализират в настоящето. За да бъдеш „практичен“ обаче, откритите нови решения трябва да бъдат приложени от съществуващите държавни и правителствени институции, а това означава да признаем тезата, че проблемите на нашата епоха могат да бъдат решени само чрез действията на държавата. Да се приеме това означава да се разруши и отхвърли всякаква анархистическа критика на държавността, всяка критика, основаваща се не на емоции или предразсъдъци, а върху добре подкрепени доказателства от историята, целта и действията на правителствата и държавите.

От признанието, че анархистите и революционните синдикалисти не могат да постигнат решителен прогрес в реализирането на своите идеи в рамките на държавните институции според нас не следва, че те са осъдени на безсилие и мълчание. Това, което прави от CNT в Испания по-жизнена сила от UGT, която беше равна по численост, е фактът, че от самото начало тя беше против държавата, против всички правителства, и че нейната организация беше диаметрално противоположна на държавната, защото контролът се упражняваше от членовете на самата организация, а не от несменяеми чиновници, облечени в изпълнителна власт. UGT, напротив, е контролирана от шефовете на социалистическата партия и следователно е подчинена на всички политически лъкатушения на тази партия, която си служи с нейната членска маса като с политическо оръжие. Това носи всички последици, присъщи на френските и италианските синдикати (доминирани от католиците, социалистите и сталинистите) или на британските трейдюниони, чиято бюрокрация е на практика част от държавната машина, или на тези в Русия, където те са „синдикати“ само по име.

Силата на CNT е в нейната непримирима опозиция срещу държавата и против политическите комбинации и интриги; в нейната децентрализирана структура и опозиция срещу световната практика на платени и постоянни чиновници; в нейните действия за контрол на работниците над средствата за производство като необходим етап в движението към анархокомунизма и в същото време в смелата защита на неотложните и актуални искания на трудовите маси за по-добри условия на труд и признаване на най-елементарните права и свободи. Изтръгнатите отстъпки от властта чрез силата на съпротивата имат като свой положителен резултат от анархистическа гледна точка отслабването на властта на правителството и невъзможността съпротивата да бъде смесвана с политическия реформизъм.

За да проумеем как става възможно испанските анархисти да изоставят всичките си принципи, трябва да разберем особената атмосфера, в която се появява и развива испанският анархизъм. Той е движение, основано на действието.

“По-голямата част от испанските активисти живеят за Революцията и мислят, че могат да я реализират, независимо кога и как, като се ангажират изцяло и постоянно с действие. Това влияе върху техния манталитет до такава степен, че идеологическите въпроси не ги интересуват или в най-добрия случай мислят, че това са проблеми на утрешния ден. Общо взето, това са бойци, които избират FAI с идеята, че тя е истинският организъм на действието, създаден изключително от и за революционното действие. Този тип боец става на практика – въпреки добрата си воля и духа на себеотрицание – воденичният камък на FAI, защото я лишава от съзидателната дейност и предизвиква по-голямата част от различията в нея, които – незначителни или не – поглъщат скъпоценно време, изгубено за по-добри дела“,  пише Илдефонсо Гонсалес в своята серия от статии върху „Испанското анархистическо движение“, с които спомага да се разберат различните течения и влияния в това движение, без всякакви усилия да маскира слабостите му. Статиите съдържат множество интересни документи, особено върху FAI. Той добавя, че съществува тенденция в редовете на CNT да се обвинява самата FAI, че е отговорна за този „манталитет на активистите“ и в подкрепа на това цитира множество бойци, които в продължение на много години посвещават – а някои и жертват – живота си на действието.

„Заслепени от практическите и временни резултати от своята дейност, те създават своего рода доктрина на действието… И остава фактът, че мнозина от тези елементи, въодушевени от размаха на своята дейност, се оказват погълнати от личното си схващане за Революцията, което стига дори до идеята за завземане на „властта“, за да се провъзгласи свободата от една командна позиция.“

От друга страна съществуват и „политиците на CNT“. Наричаме с това име онези хора, които целят да извадят Конфедерацията от влиянието на FAI – не само след юли 1936 г., но и през предишните години (те често говорят за „диктатурата“ на FAI) – и да я ориентират към чисто политически действия: съюзи с партиите с участие в парламентарните и общинските избори и сътрудничество с правителството. Как подобна дейност е съвместима с федералистичната структура, контролирана от „базата“ на организацията, за нас остава непонятно.

Изглежда, че тези две влияния в CNT създават „лидери“ реформисти, които успяват да наложат своята гледна точка през юли 1936 г., като по този начин фиксират линията на поведение, следвана от CNT през натоварените със събития години. Това обаче като че ли е едно твърде изкуствено и неточно обобщение на ситуацията. Вече изразихме нашето мнение, че акцентирането на цялата писмена и устна пропаганда върху заплахата от „фашизма“ от самото начало е грешка на шефовете на CNT. Стигаме и до заключението, че загрижеността на шефовете на CNT-FAI за „заплахата от фашизма“ е едно искрено чувство, което парализира у тях до голяма степен обективността на мисленето – по същия начин три-четири години по-късно много революционери от целия свят са готови, въпреки убежденията си, да поддържат „войната срещу нацизма“, вярвайки, че проблемът с тоталитаризма може да бъде решен и Социалната революция – реализирана по този начин.

Твърде често се вижда в текстовете на испанските революционери, които описват тези първи дни от борбата срещу Франко, този дух на другарство, който премахва всякакви партийни или класови различия и бариери между мъжете и жените, които участват в потушаването на пуча. Това ражда фалшивата надежда, че всички ненавиждат пучистите толкова, колкото и работниците от CNT, и че народът ще остане единен до пълното поражение на франкистките сили. Не е необходимо много силно въображение, за да се разберат тези моменти на екзалтация и този излишък на оптимизъм у CNT при политическата оценка на съюзниците срещу Франко през юли 1936 г. (В определен смисъл можем да направим сравнение с движението на Съпротивата по време на Втората световна война. Завръщането на политиците след „освобождението“ изпарява набързо този оптимизъм.) Непонятно обаче остава как такъв оптимизъм и възбуда могат да траят толкова дълго при стари революционери – още повече, че седмица след въстанието става ясно, че правителството не споделя този вид революционен ентусиазъм и решимостта на народа да води борбата срещу Франко докрай и до ликвидирането на стария икономически ред.

Представяме по-подробно тези мнения, за да обясним произхода на идеята за колаборацията сред ръководителите на CNT и то не само с другата работническа организация UGT, но също и с политическите партии. След приемането на идеята за „единство“ и „сътрудничество“, други фактори излизат на сцената, които бързо торпилират независимостта на CNT, като събуждат у много бойци жажда за власт – било като личности, било като организация – и вяра в законността, според която победата на работниците в икономическата сфера може да се гарантира с правителствени постановления. Това развитие на бюрократичните и легалистки тенденции е свързано и с изоставянето на нормалните механизми на вземане на решения в CNT. С други думи се създава ръководство, съставено не само от политици и влиятелни членове на CNT, но и от многобройни активисти, които заемат важни постове в администрацията и военното командване, което функционира с помощта на комитети и правителствени секции, които рядко се съветват с базата на организацията – тоест синдикатите – и не се отчитат пред нея за своята дейност. В началото на 1938 г. е направена последната стъпка в тази посока със създаването на „Изпълнителен комитет на анархистическото движение на Каталония“. Този проблем ще бъде разгледан подробно в заключителните глави на това изследване. •

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *