В памет на Георги Донев

печат

Когато през един ранен есенен ден на 1953 година началството нареди да се извърши поредното (ни първо, нито последно) закриване на наказателното отделение на II обект в беленския затвор, от ямата-карцер, издълбана от затворници, излязоха подпухнали, сиви човешки сенки, които се олюляваха, ослепени от слънчевите лъчи.

Две от тези сенки изнесоха една трета на ръце. Човекът нямаше сили да се движи, нито да стои на краката си. Надзирателите, заедно с началника на обекта Гогов, бяха използвали неделния ден, когато затворниците не са на работа, за да получат максимално превъзпитателно въздействие от гледката на излизащите изпод земята полуживи трупове.

За да засилят впечатлението, те наредиха да пуснат на земята носения от другарите си. Главата му се беше отметнала назад и един от надзирателите я побутна с ботуша си. Тогава се случи нещо, което никой не очакваше – подритнатата глава се изправи и очите се отвориха. Те ставаха все по-ясни, святкащи, пронизващи. Един вик разтърси смълчаните затворници и техните пазачи:

– Там, под земята, умирайки бавно, аз прозрях една Истина: Само бомбите, огънят, кръвта и потресающите атентати ще спасят народа от властническата чума…

Някаква тръпка разтърси навдигналото се тяло, което рухна на земята и като че ли се сля с нея. Имаше човек и повече го нямаше. От двете страни на трупа му, седяхме едни срещу други – ние затворниците и нашите пазачи. Тези, които ни убиваха. Беше ли прозрял Истината, която ни завеща в предсмъртния си час, човекът, който вече не съществуваше? •

Георги Константинов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *