Вътрешният терор на БРП(к)

печат
По случай 60-годишнината от основаването на Димитровград в бившия бригадирски бивак – впоследствие град – усилено се подготвят помпозни тържества, където още от сега, по адрес на бившия „вожд и учител на българския народ” Георги Димитров се сипят ниагарски словопади от славословия, охарактеризиращи го като едва ли не най-великия българин, откакто ордата на хан Аспарух преджапала тихия син Дунав.
По този повод или по-точно, поради неувяхващия сред червената плуто-мутрокрация култ към личността на Г. Димитров ще се спрем на някои исторически факти, които той периодически подлагаше на превантивен отстрел, подобно на пъдпъдъци през ловния сезон в бивша царска резиденция. В настоящата статия няма да нищим изтребителните инициативи на Димитров спрямо българската политемиграция в СССР, когато хиляди българи, обявени за левосектанти, троцкисти и анархисти са избити до крак из катакомбите на болшевишкия ГУЛАГ, а ще направим кратък обзор на палаческите му функции след 9 септември 1944 г. в съветизираната България, където устройва и провежда чистките срещу значителна част от членовете на партията хегемон – БРП(к), преименувана на БКП след 5-ия партиен конгрес от 19 декември 1948 г.
През 1948 г. българските болшевики вече са ликвидирали своите опозиционни политически противници и настървени от сталинската теза за „врага с партиен билет” се хващат гуша за гуша, поради което чистките в партията им следват една подир друга, провеждани с фанатично настървение. Безспорно основният катализатор за вътрешнопартийния канибализъм в компартията е именно Г. Димитров, самопровъзгласил се за „вожд и учител на българския народ”, чийто ортодоксален сталинизъм няма граници (освен югославската, но за това по-нататък)! Несъмнено той боготвори Йосиф Висарионович, величаейки го с повод и без повод – нещо, което особено бие на очи от собственоръчните му записки в неговия личен дневник, списван в периода 9 март 1933 г. – 6 февруари 1949 г.
На 7 ноември 1937 г. се навършват двадесет години от болшевишкия преврат, наречен и рекламиран от властимащите в Кремъл като Велика октомврийска революция. Тържествен обяд по случай знаменателния революционен юбилей в Кремълския дворец. Вдигайки тост, Сталин прави пространно изказване и акцентира върху следните канибалски постановки: „…всеки, който се опитва да руши това единство на социалистическата държава, който се стреми към отделяне от нея на отделни части и националности, той е враг, заклет враг на държавата, на народите на СССР. И ние ще унищожаваме всеки такъв враг, дори той да е стар болшевик, ние ще унищожаваме целия негов род, неговото семейство. Безпощадно ще унищожаваме всеки, който със своите действия и мисли (да, и мисли), посяга върху единството на социалистическата държава. За унищожаването до край на всички врагове, на самите тях, на техния род!”
След бурните акламации Сталин отваря приказка за значимостта на средните партийни кадри. По едно време, ни в клин ни в ръкав, Георги Димитров го прекъсва с възторжен възглас: „Да вдигнем тост и за този, който ги вдъхновява, който им показва пътя, който ги ръководи – другарят Сталин!”
Сталин: „Не, не… Главното е в тези средни кадри. Генералите нищо не могат да направят без добро офицерство…”
Димитров: „И затова, защото след Ленин Вие сочехте верния път и твърдо, и мъдро продължавахте неговото дело. Нали в историята е имало случаи, когато приемниците са погубвали делото на своите предшественици… Не мога да прибавя нищо към това, което каза другарят Сталин за безпощадната борба против враговете и за значението на средните кадри… Но аз съм длъжен да кажа (и това не е само мое дълбоко убеждение, но аз самият го изпитах в затвора, в условията на най-тежки изпитания), че най-велико щастие за социалистическата революция и за международния пролетариат е, че след Ленин другарят Сталин продължи делото му с такава непоколебимост и гениалност на всички остри завои и осигури победата на делото. Не може да се говори за Ленин, без той да се свързва със Сталин!” (Всички вдигат чаши!)
Сталин: „Аз много уважавам другаря Димитров! Ние сме приятели и ще останем приятели. Но аз не съм съгласен с него. Той дори не се изрази марксистки. За победата на делото са необходими съответните условия, а вождове ще се намерят…”
Тук екзалтирано се провиква една друга супермижитурка – Никита Хрушчов: „У нас има щастливо съчетание – и велик вожд, и средни кадри!”
(Георги Димитров. Дневник – 9 март 1933 – 6 февруари 1949, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 1997 г., стр. 129)
Сталин великодушно подръпва юздите на своите мазни клакьори, неуморните строители на култа към личността му, сред които на преден план релефно се откроява героят от Лайпциг… След един от безбройните остри виражи на болшевишката „права линия” цвъкнаха твърденията, че Георги Димитров лансирал редица свои демократични концепции относно развитието на България след Втората световна война, но поради сталиновия брутален догматизъм уж не могли да видят бял свят. Напротив – именно Сталин подхвърля някои неортодоксални от гледна точка на маркс-ленинизма идеи за евентуалното им приложение при българските условия, ала Димитров не предприема практически абсолютно нищо, за да ги реализира. На среща между югославски и български представители със Сталин – 25 януари 1945. – съветският вожд изказва съображението, че не само съветската власт води към социализъм. Това може да се осъществи и чрез демократична република и даже с конституционна монархия… На 13 март 1946 личният пратеник на Сталин, Владимир Деканозов, запитва посланика на СССР в България Крисанов защо и по чие нареждане е арестуван Кръстьо Пастухов – лидер на социалдемократите в България. Това знаменателно питане недвусмислено показва, че Г. Димитров се саморазправя с политическите си противници и без изричното указание на Сталин… На аудиенция при Сталин – 2 септември 1946 – българският „вожд и учител” получава от диктатора нови нестандартни напътствия в рязък дисонанс с болшевишките политически парадигми. Грузинският Макиавели изтъква необходимостта от създаването в България на „лейбър парти” (партия на труда, която да обединява и другите партии на трудещите се, например земеделците). Неизгодно било да има в България Комунистическа работническа партия. За такава страна най-подхождало функционирането на работническо-селска партия, което не е лишено от логика при положение, че в този момент 75% от обществения продукт и 95% от износа на България е селскостопанска продукция. Освен това българската конституция трябвало да бъде много по-дясна от югославската, която копира буквално съветската! (Георги Димитров. Дневник. стр. 463-464, 522, 533-535). Сталиновите внушения явно не се приемат присърце от Димитров, понеже той не прави никакви опити дори да ги обсъди със съпартийците си в България. Димитров и личният му бодигард и шурей Червенков са в трескава надпревара с времето – явно е, че „бащата на народите” е добре осведомен от НКВД за жалкото състояние на „кадровия потенциал” на БРП(к) и опипва почвата за по-жизнени и популярни губернатори на задунайската губерния. Димитров и Червенков разполагат с не повече от година-две, за да ликвидират всички възможни настоящи и бъдещи сталински „лейбъристи”, ако искат да останат не само на върха, но и над земята.
Официалният старт на репресиите в БРП(к) е даден на 16-ия пленум на ЦК, проведен на 13 юли 1948 под председателството на Георги Димитров. На него ЦК взима решение № 132 от 21 юли 1948 г, което изисква: да бъде извършено системно и основно проучване на ръководните партийни кадри в центъра и по места; двойно се увеличава щатът на ДС; да се цензурират всички изпращани по пощата писма – да се отварят и четат без знанието на получателя; стриктно фиксиране на щата на Особената милиция за охрана на учрежденията и предприятията; арестуване на деятелите от бившите опозиционни партии и изпращането им на принудителна работа; щателно организиране и устройство на трудовите лагери, където да се въдворят уволнените офицери, държавни чиновници, лишените от практика адвокати, бившите индустриалци, кулаците и другите народни врагове, като се изготвят съответни списъци и определят местата за лицата, подлежащи на изселване и депортиране в Трудововъзпитателните общежития (ТВО); ускоряване прочистването на граничните райони от неблагонадеждните елементи; в предприятията и организациите към отдел „Кадри” да се създадат спецслужби за специална разузнавателна работа, които да бъдат под ръководството на ДС, така както е в Съветския съюз; да се подчини разузнаването на Трудовите войски на ДС; да се подведе под съдебна отговорност игуменът на Рилския манастир Калистрат, както и да се предприемат специални мерки срещу дъновистите, баптистите и други религиозни секти и се вземат по-специални разузнавателни мерки (от ДС) в младежките бригади. (ЦДА, ф.1-Б, оп. 6, а. е. 250, л.1-3. Оригинал. Машинопис.)
Всъщност, както мимоходом се изтъкна по-горе, до началото на 1948 г. болшевиките са се разправили със своите опозиционни политически противници, които биват избити или натикани в концлагери. И ето че през месец януари 1948 г. генералният секретар на ЦК на БРП(к) и министър-председател на страната дава сигнал за прилагане на сталинската теза за „врага с партиен билет” спрямо собствената си партия. На 14 януари 1948 г. са арестувани ген. Димитър Томов – началник-отдел „Военна промишленост” при Министерството на войната и неговите заместници полковник Цонко Цонков и подполковник Георги Колев – и тримата членове на Комунистическата партия, обвинени в „предателство и саботаж”.
Ген. Томов изпраща писмо-просба до Г. Димитров (6 август 1948 г.), опровергавайки саклъпените против него обвинения. Поместваме извадки от прошението: „По време на разследването са ми зададени множество въпроси, на които съм отговорил устно и писмено. Никой, обаче и от никого не бе ми отправяно подобно обвинение до деня на връчването на обвинителния акт (23 май т. г.), в който с ужас в душата си прочетох цитираното по-горе обвинение…
… При всяко обективно изследване на нещата не може да не се дойде до истината, която винаги е само една.
…Проводник на вражеско влияние, вътрешно или външно, под каквато и да е форма, не съм бил. Да предателствам по отношение на войската си, народа си, Отечествения фронт е мисъл, която и сега не може да се побере в главата ми. Заявявам, че до последния си дъх и удар на сърцето, независимо кога и при какви обстоятелства ще дойде той, по съвест и съзнание ще си остана отечественофронтовец.
Софийски централен затвор.” (ЦДА, ф. 1-Б, оп. 6, а. е. 530, л. 6. Оригинал. Ръкопис)
Ако френската революция е изяждала децата си, болшевишкият канибализъм започва от бащите: Димитър Томов е главният практически организатор на Деветосептемврийския преврат в София. Той ръководи превземането на Министерството на войната и овладяването на столицата. За тези негови заслуги Отечественофронтовското правителство му присвоява генералско звание – дотогава има чин капитан. •
(следва)
МАКАР

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *