Българското русофилство

печат

Руската държава започва своята интензивна завоевателна, експанзивна политика още от времето на цар Иван IV Василиевич (Грозни), когато през 16-ти век покорява Казанското и Астраханското ханство и пристъпва към завладяването на Сибир. С идването на власт през 1999 г. на кагебисткия килър Владимир Путин – представител на руската, постсъветска, ултрашовинистична, мафиотизирана олигархия – възкръснаха с пълна сила хищните, колониални, великоруски аспирации за въстановяване на Руската империя. Геноцидната разправа с чеченския народ – обявен за терористичен – е симптоматична в това отношение. Впрочем Путин широкомащабно използва терористични поръчкови убийства срещу всички онези, които в една или друга степен хвърлят сянка върху височайшата му, мегаломанска особа. Едни биват атентатно разстрелвани като известната руска журналистка Анна Политковская – разобличила Путиновата власт за Чеченския геноцид, а други са усмъртявани чрез радиактивно облъчване, както се случи в Лондон с бившия офицер от тайните руски служби Александър Литвиненко. След като изби чеченските сепаратисти, умиротворявайки с огън и меч Чечения, военнопрестъпникът Путин се насочи към независимата Грузинска република, отцепвайки две нейни автономни области – Абхазия и Южна Осетия, въоръжавайки абхазките и южноосетинските сепаратисти, умишлено снабдени с руски паспорти, демек де факто и де юре признати за руски граждани.

Що се отнася до прословутото българско русофилство (да споменаваме ли за V национален събор на приятелите на Русия, проведен през лятото на 2008 година край язовир „Копринка”, за септемврийското – 2008 година – социологическо проучване, установило че от всички страни-членки на ЕС България е на първо място по русофилски чувства сред населението или за отговорите от зрителите по телевизия СКАТ – 18 септември 2008 г. – на въпроса „Одобрявате ли изявлението на Кондолиза Райс, нарекла руската вътрешна политика авторитарна, а външната – агресивна” – 75% от телекибиците поддържаха, че Грузия нападнала Русия!?), то ако направим анализ на туй необятно русофилство, неизбежно ще стигнем до извода, че при него се касае за една обикновена медицинска диагноза на тотална олигофрения с национален обхват на разпространение. В такава констатация няма нищо пресилено предвид просташките русофилски твърдения – в телевизия СКАТ и други масмедии, – че, видите ли, Русия имала над Грузия „исторически права”, щото двеста години я владяла! Естествено, по тази гьонсуратска логика, и Турция има исторически права над България – владяла ни е цели 500 години! Историческите факти безспорно доказват, че митът за „освободителя дядо Иван” е исторически несъстоятелен! Въпросният мит се вкоренява в българското народностно съзнание в периода на Руско-турските войни в края на 18-ти век и първата половина на 19-ти век, вследствие сблъскването интересите на двете ориенталски империи Руската и Османската в Черноморско-Кавказкия район и Балканския полуостров. През цялото това време нито руското царско правителство, нито руската православна църква се интересуват от съдбата на българската народност. Напротив – за тях населението в Дунавската равнина е татарско, отвъд Стара планина – рум-миллет. Красноречив е случаят с Георги Мамарчев (вуйчо на българския националреволюционер Георги Сава Раковски) – капитан от руската армия, участник в Руско-турската война 1806-1812 г., във войната с Наполеон Бонапарт – 1812 г. и във войната между Русия и Турция – 1828-1829 г. Именно тогава бил арестуван по заповед на руския главнокомандуващ генерал Дибич Забалкански, защото Мамарчев захванал да организира българското население за въстание срещу османския поробител. По тоя повод генерал Дибич издал прокламация срещу Мамарчевите сподвижници, която гласяла: „Румелийци! Стойте си мирно и не закачайте турците, щото ще обърна топовете да ви избия!” Мамарчев бил предаден от руското командуване на османските власти и заточен в Мала Азия – град Коня, – а по-късно въдворен на остров Самос, където умрял на 16 юли 1846 г. Руското правителство не си мърда и пръста, за да облекчи неговата участ, въпреки че българинът е кадрови руски офицер и въпреки огромните му воински заслуги към Руската империя.

Казионните поклонници на Клио, като се започне от средновековното мекере презвитер Козма и се стигне до съвременното мекере Божидар Димитров, нарочно преиначават всички исторически факти (не само за българското русофилство), които не отърват на властимащата сган. Ще се спра само на красноречивия пример с най-изявения български русофил и военачалник генерал Радко Димитриев. Няма да коментирам неговото водещо участие в Българското национално-освободително движение, в Руско-турската война – 1977-78 г., в Сръбско-българската война – 1885 г., в детронацията на княз Батенберг – 1886 г., в Балканската и Междусъюзническата войни. Още в началото на Първата световна война – 1914-1918 г., под влияние на силните си русофилски убеждения генерал Радко Димитриев предлага услугите си на руския цар Николай II, който го назначава на високи офицерски постове: последователно командва Осми армейски корпус, Трета армия, Втори сибирски корпус, 12-та армия. В Кратка българска енциклопедия – том втори, изд. на БАН, 1964 г., за Димитриев пише дословно: „Правилно оценява значението на Октомврийската революция и се съгласява да служи в Червената армия, но в обстановката на крайно изострената гражданска война загива в Кавказ”. В Енциклопедия „България” – том втори, изд. на БАН, 1981 г., историческата справка за българо-руския генерал приключва със следните две изречения: „Правилно оценява значението на Великата октомврийска социалистическа революция – 1917г. и служи в Червената армия. Разстрелян заедно с други военни и обществени дейци при котрареволюционния метеж на есери и меншевики.” И двата енциклопедични откъслека за сетен път доказват и са нагледен пример за това, че българските историци всъщност винаги са обслужвали съответните режими и собствените си пристрастия, отколкото да отразяват историческата истина такава каквато е! В този аспект ще цитирам извадки от доклада на академик Димитър Михалчев – пълномощен министър на Царство България в СССР – 1934-1936 г. и 1944-1946 г. – до българския министър на външните работи с дата 4 юни 1935 г., където четем: „Господин Министре, Както Ви е известно българският общественик и военачалник Радко Димитриев биде разстрелян от болшевиците през есента на 1918 г. Той лежи погребан в двора на Главния събор в Пятигорск, на северната страна на Кавказ. Преди Радко Димитриев да бъде втория път арестуван, болшевиците, за да изкористят неговия авторитет като военачалник, са му предложили да поеме командването на Червената армия в Астрахан, където се е намирала Главната квартира на югоизточния район. Радко Димитриев категорично е отказал да стори това. Той е заявил приблизително следното: „Аз дойдох в Русия като доброволец, за да се боря против нейните врагове и направих това, което зависеше от мене. Ала вие нямате право да искате от мене, да взема участие в гражданската война, сиреч да застана начело на едната половина от руския народ против другата негова половина. Тая борба е чужда за мене и аз бих желал да бъда оставен на покой.” (АМВнР – П-ка 1, оп. 16, № 1, л. 215-217. Оригинал. Машинопис)

Едва ли свръхмаститите български историци, съставили двете енциклопедии, не са знаели истината за трагичната съдба на генерал Радко Димитриев – докладната записка на посланика Михалчев е отлежавала десетки години в архива на българското Министерство на външните работи. Пишейки за генерал Димитриев в енциклопедиите, въпросните историци са спазили педантично гениалното становище на болшевишкия Макиавели – другаря Сталин, че „историята е политика, обърната към миналото.”

Преди няколко години, когато Путиновите витязи с геноцидна стръв нахлуха в Чечения, единствен вестник „Свободна мисъл” публикува протестна уводна статия, озаглавена „Долу ръцете от Чечня!” Уви, само българските анархисти изразиха негодувание от бруталната имперска агресия на царско-болшевишките потомци. Останалите български вестникарски и електронни медии отново следват рутинното русофилско русло – „Кат Русия няма втора тъй могъща на света.” Затуй и ще завърша настоящето писание в лозунгов темп: „Долу царска Русия!”, Долу болшевишкокомунистическа Русия!”, „Долу олигархично-путинова Русия!”, „Да живее Русия на Болотников, Разин, Булавин, Пугачов, Бакунин, Нечаев, Лев Толстой и Кропоткин!” •

МАКАР

със съкращения

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *