Великото априлско изпразнуване

печат

Като сме безделници, да не сме без празници

Бил съм чавдарче, пионерче – дет’ се вика, такива бяха времената, приемаха „в редиците“ автоматично. Прибираха членския внос за ДКМС, без да питат, особено в казармата.

Като чавдарчета, пионерчета и комсомолчета, а и нататък – профсъюзни членове, партийци или „ОФ“, участвахме в чествания. Всякакви – партийни, „културни“ и – накъде без тях – патриотични. Рецитирахме, пеехме песнички, песента на песните – химнът, разигравахме пиески, носехме знамена, набивахме крак и крещяхме „ура“, „слава“, „да живей“ в утвърдените ритуали. Лъжа е да кажем, че всичко това не въздействаше емоционално, не пробуждаше поне искрици лоялност и самочувствие, че принадлежим към „велик народ“ и „велика прогресивна кауза“.

Устояваха единствено патилите или придобилите имунитет, чувствителните към измамата, отделни личности със собствена кауза – без фалш велика и без преструвки прогресивна. Погрешната кауза обаче се наказваше с дребни неприятности в работата, затвор, лудница, та дори смърт. В началото на режима – без съд и присъда, а след възцаряването на Тодор Живков – с официални санкции по Наказателния кодекс и мерки „по втория начин“ – за особено дразнещи тръни в задника на властта ДС уреждаше я злополука, я самоубийство, я неуспешна хирургична операция, я застрелване при бягство или съпротива, я криминален битов инцидент.

С целия този грамаден опит за празнуване продължавам да не знам как точно е редно да честваме въстание. Подчертано – ВЪСТАНИЕ. То не прилича на протести пред църква с име на военен престъпник или назована в чест на измислени персонажи, не напомня на демонстрации пред парламент или министерство, нито даже на Луков марш, при все факлите, барабаните и сериозните физиономии на маршируващите.

Въстание е, когато народът отива да убива, но и да умира, за нещо по-важно от живота на отделния човек, но за живота на всички. Въстанието не мирише на рози. Миризмата от барута на празничната заря не е същата, към нея не се примесва вонята на пот, кръв и други телесни течности, които изтичат в момента на смъртта от тялото. Във въстанието има истински подем, истинско въодушевление и истински страх, истински риск, истинска категоричност. Въстаникът не се изтъпанчва пред противника си с набучени на щика лозунги и „искания“, въстаникът е тръгнал да ОТНЕМЕ от потисника си онова, което смята за свое.

Вече разбрахме позицията на „светата“ ни Църква по въпроса за празнуване на Априлското въстание и 1 май – и в двете е имало дим от барут и кръв, по ятагани и по полицейски палки. Едното е заявило желание за свобода, другото е извоювало – правото работодателят и охранителната му фирма държавата да не третират работника като добиче.

Разбираемо е Църквата да е ревнива – за нея нямало друг празник, освен Великден. Възкръсване на сина божий. При все че грижливо е подбрала кои от неговите речи да влязат като безпрекословни заповеди към вярващите (а вярващ, според Църквата, трябва да е всеки). Обработените думи на Исус да не издават, че и той бил бунтовник, въстаник. Няма значение, че официалната тиква на БПЦ либерално позволи на свещеници да „обслужат“ честването на Априлското въстание – въстание на малцинство, мнозинството се е свивало от страх и даже недоволствало, че нали „покрай сухото гори и суровото“. Официалният патриарх на БПЦ все пак е повече политик, отколкото „страж на вярата“. Лудият Николай Пловдивски поне е откровен, следва точната логика на религиозната власт – никакви компромиси със „светското“.

Верската идеология винаги е била против бунта, въстанието, революцията. Отделни отстъпници измежду селските свещеници и низшите калугери потвърждават правилото. Църквата не обича противопоставянето, не обича ритане срещу властта по принцип, това удря нея, нейното влияние, нейните приходи, нейния авторитет.

Разбираемо е и държавата да вкарва населението в „чествания“, изпълнени като кухи ритуали.

Това радва жадните да се впечатлят и почувстват значими люде. Те не рискуват нищо. Пушките им са бутафорни, патроните – халосни. Насреща им не стои истински башибозук или низами. Утре обаче при една „незаконна“ стачка срещу тях ще излезе жандармерия – по-зла от еничари. В тъмна доба ще ги пресрещат един по един охранители от фирма, наета или собственост на работодателя.

Какво тогава са чествали, какво възнамеряват да честват, щом пак остават рая, роби онези с юмруците, палките и пистолетите? Що за УТЕХА е фактът, че потисникът говори един език с потиснатия и даже е „от същата вяра“? Пак народът и още по онези времена е рекъл, че свой чорбаджия е като османския сердарин – никаква разлика.

Разбирам да празнуваме с „прояви“, с рисуване на ликове на Ботев и Левски върху торти и пяна на капучино, със страст към старинни оръжия, знамена и униформи, но само ако живеем вече в едно освободено от всякакво потисничество общество!

Съществуваме обаче в реалност, приличаща на Османската империя – лоша и за „гяурите“, и за „правоверната“ фукария. Обредите са болкоуспокояващо срещу болката на продължаващото робско настояще.

В тези условия ЧЕСТВАНЕ, било на въстание, било на 1 май, е непростимо лицемерие, в което се въвлича целият народ. Да чуе този народ себе си: „и сто пъти да кажеш ШЕКЕР, на езика ти сладко не става“!

Достойното ЧЕСТВАНЕ на въстание е единствено ПАК ВЪСТАНИЕ – този път да е окончателно, взело поуки от грешките на дедите, въстание за унищожение на всичко онова, което нажежава недоволството до кипеж, който кара хората да въстават.

Кога тази презряла вече идея, че така повече не бива, ще надвие „характера“ на този наш народ? „НАРОДЕ????“ Търпеливостта, дребният тарикатлък, тесногръдието, завистта и душевният мързел ни обричат да се преструваме на „велики“ и „свободни“.

За вековете от номиналното ни съществуване като „народ“ все би трябвало да ни уврат главите.

Нали?

Хасан Девринджи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *