Властта корумпира

печат
Ако разполагахме с повече място, щяхме да проучим подробно цялата техника на пропагандата, водена в Испания от всички партии в такъв широк мащаб.

Пресата на CNT-FAI е главно за пропаганда, поради което новините от фронтовете преувеличават победите и омаловажават пораженията, но CNT-FAI не я използва, за да атакува политическите водачи на Народния фронт или да търси политическа изгода. Тя се ползва само за да изтъкне собствените шефове в армията и в политическата и социална сфера. Може да се направи много повече, за да се спечелят симпатиите за анархистическата кауза. В ръководната група доминира идеята за антифашистко единство до такава степен, че „политическата“ линия, възприета от CNT-FAI, прави почти невъзможно използването на по-директните анархистически методи. Обратно, политическите партии нямат скрупули при ползването на своята преса за партийни цели. Никой не прави това по-ефикасно (или по-безчестно) от сталинските лидери в Испания. Хезус Хернандец, един от тях, пише в своята книга „Голямото предателство“: „Всички политически и синдикални сили си служеха с пропагандата. Но техните елементи нямаха нашата колективна амбиция и пропаганден усет, който ни тласкаше да виждаме и да чуваме навсякъде и по всяко време нашите партийни цели и успехи. От друга страна ние знаехме да ползваме по-добре от всеки оръжието на агитацията и да влияем на масите, за да ги водим към собствените ни цели. Ако ние искахме да докажем, че Ларго Кабалеро, Прието, Азаня или Дурути бяха виновни за нашите поражения, няколкостотин хиляди души, десетки вестници и хиляди манифести, стотици оратори в един глас „установяваха“, като неподлежаща на съмнение, злонамереността на тези граждани с такава ярост и постоянство, че в края на втората седмица цяла Испания беше на нашето мнение. Някой казваше, че една лъжа, изречена от някой, е една лъжа, но повторена от хиляди хора тя става относителна истина, а прокламирана от милиони, тя придобива стойността на абсолютна истина. Това е техника, която Сталин и неговите съучастници бяха овладели до съвършенство“. (стр. 114) Изучаването на използваните методи би доставило скъпоценни сведения за бъдещето. Ние ще се задоволим да изразим собственото си мнение, според което демагогията в речите, противно на конференциите и на ораторите от събранията на групите, са най-голямата опасност за целостта на революционното движение. Микрофонът е проклятието на модерните времена и в определени региони на Испания, където земята се обработва с рала още от времето на римляните, хромираните високоговорители не липсват тогава, не липсват и сега! Една характеристика на политическата демагогия е, че веднъж се казва едно нещо, а на другия ден обратното, като си въобразяват, че народът може да им повярва. Вече видяхме класическия пример на тази техника в документа от 3 септември 1936 г. против колаборацията, последван скоро след това от хвалебствен хор в полза на правителството, когато CNT се присъединява към Кабалеро. Има и множество други – Гарсия Оливер, който се нарежда сред първите в това, което Федерика Монсени дефинира гордо като „анархистическа династия“, ни предоставя богат материал за изучаване на корумпиращото влияние на властта. Той е този, който на големия митинг в Барселона на 10 август 1936 г. казва:

„Правителството на Мадрид вярва, че може да отиде към формирането на армия, която да победи фашизма, без тя да има революционен дух. Армията не може да има друг облик, освен този, който отразява гласа на народа, и трябва да бъде 100 процента пролетарска. Доказателството е, че спецчастите, карабинерите и жандармерията, които се обединиха с трудовите маси в борбата против фашизма, формираха с тях една народна армия, която превъзхожда организираната върху гърба на народа професионална армия, съобразно класическите концепции“.

На 4 декември 1936 г. на митинг във Валенсия същият оратор, вече като министър на правосъдието, декларира:

„Имаме ли интерес да спечелим войната? Тогава, каквито и да са идеологиите и „кредото“ на работниците и организациите, към които те принадлежат, за да победим, трябва да използваме същите методи като врага и особено дисциплината и единството. С дисциплината и една ефикасна военна организация ние със сигурност ще победим. Дисциплина за тези, които се бият на фронта и на своя трудов пост, дисциплина навсякъде – това е основата на победата“.

Четири месеца, прекарани в кабинета на министъра на правосъдието, превръщат този храбър и популярен привърженик на прякото действие в апологет на правителството и на концлагерите за политически затворници. На митинг във Валенсия на 3 май 1937 г., същият, малко след падането на правителството Кабалеро и изключването на министрите на CNT от новото правителство, говори за своята дейност като министър. Това е една апология от два часа и половина на закона и ефективността на правителството. Започвайки речта си, той казва, че нейното заглавие би могло да бъде: “От фабриката в Барселона до министерството на правосъдието, тоест от един работник от текстилния синдикат в Барселона до построяването на Нова Испания“. Той напомня за своя работнически произход, добавяйки: “Нека никой не се съмнява, че макар и работник, аз, Гарсия Оливер, бях министър на правосъдието“. И след още няколко фрази: „И аз, Гарсия Оливер, бях министър на правосъдието“, отбелязвайки скромно: „Но не вярвайте, че бях такъв във всяко отношение…“ (По едно любопитно съвпадение, Хуан Пейро озаглавява речта си „От стъкларската фабрика в Матаро до министерството на индустрията“. Впечатлението е, че Гарсия Оливер, както и Пейро, считат смяната на поста от работник на министър за забележително завоевание и подобряване на условията, а не като изключителна жертва на всичко свързано с анархистическите принципи.) Особено многозначително е, че в своята реч Гарсия Оливер не се смущава изобщо да изтъкне редактираните от него постановления, чието нарушение се наказва с дълги години затвор, а неговите предложения за реформа на наказателния закон говорят за дълбокото влияние, оказано върху него от властта, и за неговото убеждение, че природата на правителството се е променила поради представителството на CNT в него. Този аргумент не може в крайна сметка да не го доведе до същата онази логика на социалистите и реформистите, според която анархизмът ще дойде, когато парламентът бъде съставен от анархисти!

„Аз имам основания да вярвам – декларира Гарсия Оливер, интерпретирайки новата икономическа организация, – че има неща, които трябва да се колективизират, защото могат; че има такива, които могат да станат комунални, защото не могат да бъдат колективизирани от съображения за икономическата ефективност и производителност; че има други, които трябва да бъдат национализирани, защото в днешните икономически условия, временни или постоянни, те не могат нито да се колективизират, нито да се комунализират. Аз имам основания да вярвам, че има неща, които трябва да бъдат оставени за свободна експлоатация от дребните собственици и индустриалци. Всички съществуващи проблеми могат и трябва да намерят своето решение с помощта на едно добро правителство, съставено от хора, които работят, посвещават малко време на политиката и решават проблемите и организират работата, която трябва да се извърши“.

От четиримата министри на CNT-FAI в централното правителство, само Федерика Монсени публично се „отказва“ от своето битие на министър, макар че не можем да бъдем сигурни – предвид качествата ѝ на „оратор на движението“ – до каква степен причини, различни от принципите, са играли роля за отказа ѝ. В едно писмо до Хуан Лопец, писано наскоро след „освобождението“ на Франция, тя изразява мнение, че въпросът за колаборация или за въздържане от участие в политиката не е единственият, нито най-важният за обсъждане.

„Проблемът е да направим от CNT и от анархистическото движение една организирана сила с една „линия на поведение“ – уточнява тя – с една програма за незабавно действие и с една ясна визия за утрешния ден и нейните възможности, както в Испания, така и в чужбина… Може би не сме съгласни по всички точки, но аз съм сигурна, че ще намерим съгласие по един фундаментален въпрос: необходимостта да се подготвим за връщане в Испания с една морална и идейна линия, твърде различна от тази, която съществуваше през 1936 г. Опитът, както и уроците от събитията, трябва да ни послужат. CNT трябва да бъде истински солидна, масивна, организирана по твърди директиви, с една дисциплина и реалистични цели, без да губим от поглед нашата крайна цел (нашия идеал), ако не искаме да станем като другите (политически партии)…“

Самият Хуан Лопец, който справедливо констатира „авторитарния“ дух на писмото, продължава да бъде привърженик на колаборацията. Той е удовлетворен от участието на един представител на CNT в емигрантското испанско правителство (ръководено от Хирал), което от 1947 г. не представлява никого, и поддържа сътрудничеството с политическите партии, враждебни на Франко, с изключение на комунистите, както и необходимостта от една политика на силата от страна на CNT. Би следвало да кажем, че Хуан Лопец не казва, че е анархист; той е синдикалист, който вярва в политиката и „революционното“ правителство. Както отбелязахме вече, ние не знаем как той примирява своята критика на „диктатурата“ на FAI в CNT, която пречи на истинската демокрация поради контрола над синдикатите, със своята защита на „еволюцията“ на CNT в посока на властта. Определено той не препоръчва правителството да бъде контролирано от управляваните. Нашето впечатление е, че като поддържа създаването на Изпълнителен комитет на CNT, отговорен пред правителството, а не пред организацията, той споделя същия „авторитарен дух“ с Монсени, Хуан Пейро и Гарсия Оливер, който в днешната политическа пустиня поддържа необходимостта от създаването на една… анархистическа партия. Това не са и единствените злини, причинени от властта в редовете на революционното движение. Тя разрушава революционния морал и на множество по-нисши съветници, стопански ръководители и псевдо-издатели. Ние не претендираме, че знаем до каква степен тези лица ще определят бъдещата политика на CNT. Може би социалният опит и завоеванията на испанските работници и селяни през годините 1936-1939 им показват важността на това нещата да се правят от самите тях, без правителства и „влиятелни ръководители“. Ако наистина е така, то политиците и демагозите ще трябва да водят тежка битка в бъдеще, за да изградят CNT по свой образ и подобие. •

(следва: Сталинистите – авангард на контрареволюцията)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *