Властта корумпира

печат
(продължава от миналия брой)

Вярно е, че шефовете могат да се гордеят с това, че само CNT-FAI от всички организации провежда многобройни пленуми през този период, където се дискутират линиите на поведение на Конфедерацията. В действителност обаче тези пленуми не представляват мненията на редовите членове повече, отколкото дебатите в парламента отразяват обмислените становища на избирателите. Понякога пленуми с важен дневен ред се обявяват едва два-три дни преди датата, което прави абсолютно невъзможно за членовете на синдикатите и местните секции да дискутират за толкова кратко време въпросите, по които делегатите ще говорят от тяхно име. Твърде често обсъждането на такива пленуми се свежда до няколко лозунга и до изразяване на масовия ентусиазъм на делегатите, при което членовете от базата се запознават с взетите решения пред свършен факт.

Дори днес например историкът на CNT Пиерац не е в състояние да установи дали на националния пленум на регионалните Комитети, свикан през септември 1936 г., се е дискутирал въпросът за създаването на Националния съвет на отбраната, който – трябва да напомним – е представен от CNT-FAI като алтернатива на правителството на Кабалеро: “Импровизираното свикване на пленума и боязливите декларации, направени по повод постигнатото съгласие, не ни позволява да го узнаем“.

Въпреки невъзможността да се позовем на вътрешни документи на CNT-FAI (нещо, което пречи на всякакъв сериозен опит за обективно проучване на Революцията), има достатъчно доказателства, че пленумите само утвърждават вече взетите от шефовете на CNT-FAI решения, без те да бъдат ясно възприети, както показва регионалният пленум на синдикатите, свикан от 22 за 26 октомври 1936 г. През тези четири дни синдикатите трябва да проучат пакта с UGT, да изразят мнението си върху общинските съвети и да се занимаят с оставката на регионалния секретариат и назначаването на неговия приемник.

На пленума, според разказа на секретаря:

„След като докладът завърши, а той беше дълъг и аргументиран, множество делегации се намесиха и изложиха различни гледни точки, без това да предизвика съществени различия, защото цялата Организация признаваше, че при тези условия не може да се претендира за твърдо спазване на конфедералните норми. Въпреки това, мнозинството изрази логичното си желание всеки път, когато това е възможно, базата да бъде консултирана и поиска от комитетите да не упражняват своите прерогативи, освен при изключителни условия“.

Когато казваме, че властта корумпира тези, които я упражняват, под това ние не разбираме непременно, че те ще се подадат на изкушенията за материални облаги и печалби, както това става например в американския политически живот. Ние обаче твърдо вярваме, че никой не може да се съпротивлява на мощното влияние на властта върху човешкото мислене и характер. Единствено силните личности са способни, веднъж влезли във властта, да останат безразлични към славата, която тя влече след себе си. Анархистите винаги ясно разбират крехкостта на човешкия род от тази гледна точка и затова предвиждат създаването на едно децентрализирано общество в противовес на днешната централизация, която позволява концентрация на властта в ръцете на неколцина. В тяхното движение класическата форма на организация е групирането по интереси или по действие: всяка група е в контакт с другите посредством секретариат за кореспонденция или с писма, но всеки запазва своята автономност и свобода на действие. Същите принципи се прилагат и в синдикалното революционно движение, в което синдикатът е основна единица. Тези критерии се приемат на теория в испанската CNT-FAI, но на практика те не винаги се спазват поради особените причини и условия в които се развива испанското движение. Вече наблегнахме върху значението на „манталитета на активиста“. Трябва да напомним също, че през дълги периоди от своята история CNT-FAI се намира в нелегалност и следователно не винаги е в състояние да функционира органично. Фактът, че CNT е масово движение, носи в себе си присъщата за всяко масово движение опасност: създаване в неговите редове на групи от влиятелни активисти, чиято грижа е да поддържат „чистотата“ на движението срещу реформистките елементи. В резултат от всички тези фактори винаги има изтъкнати личности, които представляват различни тенденции и много от вътрешните кризи на CNT не са идеологически, а са следствие от сблъсъците между личности, които се стремят да установят контрол върху организацията. За отбелязване е, че много испански анархисти са неспособни да дискутират идейно, без да опират до лични въпроси. Един внимателен прочит на тяхната преса, особено от първия период на сегашната криза, потвърждава това. Това обаче е техниката и на всеки уважаващ себе си политик, участващ в надпреварата за политическата власт.

Създадената от успеха на революционните работници ситуация през юли 1936 г. позволява на определени членове на CNT-FAI да станат по-късно шефове. В техни ръце средствата за масова информация претърпяват значително развитие. Освен собствено радио, което разпространява ежедневно информационни бюлетини на много езици, те имат осем ежедневника и голям брой седмични и месечни списания, отразяващи всички аспекти на социалния живот. Един непълен списък на повече от 50 периодични издания на CNT-FAI, публикувани през този период, може да се намери в том II на „CNT в Испанската революция“ от Пиерац. Само тиражът на „Солидаридад обрера“ достига 180 000 през 1937 г. Грандиозни митинги се провеждат в цяла Испания, на които говорят „най-добрите оратори на движението като Федерика Монсени, Гарсиа Оливер, Гастон Льовал, Игинио Руис и др.“ Тази концентрация на политическа власт в ръцете на неколцина по-късно се утежнява от факта, че мнозина революционери, чийто глас може да балансира този на „влиятелните активисти“, се оказват изцяло ангажирани в работите по колективизацията или воюват по фронтовете. В действителност това е следствие от революционния морал на движението в неговата цялост, според който толкова много хора, които са способни да ръководят пропагандата и да заемат административни постове, избягват тези доминиращи позиции до такава степен, че през първите седмици на боевете е невъзможно да се намерят достатъчно хора, за да вършат тази работа.

За да разреши проблема, Службата за информация и пропаганда на CNT-FAI в Барселона решава да създаде школа за активисти (Escuelа de militantes). В реч, произнесена по радиото, в която се обяснява целта на тази школа, се подчертава, че тя се организира под егидата на регионалния Комитет на CNT-FAI в Каталония. Тя трябва „да създаде организъм, имащ за цел да възпита активисти и да ги обучи за работата и идеите на Организацията в различни аспекти“. За да се влезе в школата, е необходимо кандидатите да притежават „собствено мнение и обща култура, особено по социалните въпроси“ или най-малко да имат желанието да постигнат целите на школата. Искаше се още всички студенти да бъдат стипендианти на синдикатите, в които членуват. В речта се уточнява, че: „един от най-големите успехи на нашата организация несъмнено е създаването на този тип оригинална институция, в която студентите освен полезното и интересно изучаване на различните форми на човешката мисъл, постигат и максимално усъвършенстване в своята специалност“. (Пак Пиерац във II том, стр. 154-155)

Историкът на CNT в изгнание не прави никакъв коментар за тази институция, в която няма нищо „оригинално“ и която от дълго време е усъвършенствана от Москва и е използвана от лейбъристката партия и британските трейдюниони като средство за формиране на бъдещи партийни лидери и синдикални ръководители. По наше мнение подобни „инкубатори за революционери“ са по-скоро опасни, отколкото полезни, както в разглеждания случай, когато са организирани от Службата за пропаганда с главна цел да формират оратори и журналисти, които очевидно са длъжни да говорят и пишат, за да изразят „партийните директиви“, а не личните си мнения, и освен това ще бъдат платени пропагандисти. (Например издаваният във Франция отличен периодичен бюлетин „Антифашистка Испания“, който е широко разпространен, престава да бъде субсидиран, след като се осмелява да критикува шефовете на CNT-FAI. В писмо от Барселона от февруари 1937 г. Камило Бернери пише, че “№ 8 на „Класова война“, списвана от мен, ще излезе когато е възможно, тъй като Комитетът се отнася към списанието както към „Антифашистка Испания“, а аз не искам да му се противопоставям“.) Така, със своя монопол върху всички средства за информация, официалната линия придобива сериозно и опасно предимство пред мненията на малцинствата. •

 (следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *