Войводата на Преображенското въстание

печат
61 години от смъртта на Михаил Герджиков

Из спомените на Михаил Герджиков
По желание на одринци Централният комитет изпрати свои делегати: Гоце Делчев и мене. Тушу Делииванов пък присъствува като задграничен представител.
… След като изложихме положението на революционната организация в Македония и как работи тя, одринци съзнаха необходимостта от единодушие и поискаха ЦК да им прати свой пълномощник. Те дори поканиха Делчева. Той обаче отклони поканата, като зает твърде много в Македония. Тогава се реши да се предостави на самия ЦК да определи пълномощника си. Спря се на мене. И Делчев бе на същото мнение. Той бе за мене кумир. За неговия авторитет напуснах Македония и от есента на 1902 г. пренесох дейността си в Одринско като пълномощник на ЦК.
Из Странджа планина аз намерих добре наторена почва за организационна работа. Оставаше само всичко да се канализира и нареди по образеца на македонското движение. Това стана лесно и с бързина по две причини: първо, че войводите се проникнаха от същината на общото дело, и второ, че българите в Одринско се оказаха податливи за организиране, понеже по природа бяха културни и твърде дейни.
Голямото съзнание на войводите в Одринско за общата работа улесни и моята задача. Всичко се нареждаше по другарски, без налагания и амбиции, които всякога са пакостни за едно революционно дело.
Вътрешните главни дейци се деляха на две: подвижни и неподвижни. Първите работеха между народа, знаеха доколко е подготвен той за борба, та бяха против вдигане на всенародно въстание. Вторите бяха главно в Централния комитет. Те бяха предварително убедени в неуспеха на въстанието, но смятаха да се дигне шум, за да се заинтересува Европа и намеси в полза на потиснатите.
Тези противоположни гледища на подвижни и неподвижни дейци създаваха прения, които не спираха и след смъртта на Гоце Делчев. Те станаха причина въстанието в Македония и Одринско да не избухне едновременно.
От друга страна пък, сарафисти и върховисти (привържениците на ВМОК – бел. ред) работеха против подвижните и неподвижни дейци на вътрешната революционна организация. Всеки се стремеше да прокара своето. Така настъпи разногласие и липса на единството между първите хора на революционното движение. За щастие това разногласие не позволи да се простре и в Одринско, когато в Македония то се изрази в самоизтребление, което изяжда децата на революцията.
През обиколката ми в Одринско към края на 1902 г., като бях в с. Каракоч (до Лозенград), получих писмо от ЦК, с което ме канеше на конгрес в Солун за разискване въпроса за вдигане въстание. В писмото се казваше, че ако сам не мога да ида, да упълномощя някого да ме представлява. Маджаров отказа да иде под предлог, че не иска да се разправя с даскали, както обичаше да се изразява той, и защото по-добре му било всякога да стои между народа. Писах тогава в същото село на Велко Думев, гимназиален учител в Одрин и председател на Окръжния революционен комитет, че го упълномощавам да иде в Солун, като му изложих и гледището си по въпроса за въстанието, както и мнението ми за терористичните акции и тактика. В Солун обаче той не изрази моето схващане, а гласува за въстание. ЦК използува това му държание и писа на Г. Делчев, че и Одринско се присъединява към мнението за въстание, с цел да спечели на своя страна тоя голям деец на революционното движение. Делчев се изненадал от това писмо на ЦК и писал на Д. Стефанов, казал и на П. К. Яворов, при една среща с него, както и на Хаджи Димов, който бе с Делчев до смъртта му, думите: „Неужели и Мишел ме оставиха да се боря с тези хора, които искат въстание?”
Аз бях против въстанието и не можех да се примиря с поведението на Велко Думев. Поисках му с писмо обяснение, защо не е изразил онова, което му писах в с. Каракоч. Той се извини, че гласувал за въстанието като воденчанин, а не като представител на одринци. Аз след това протестирах пред ЦК, че Думев не е изразил мнението на Одринско.
От големите подвижни дейци спрямо решението на Солунския конгрес остана непреклонен само Сандански. За него обаче сметка много не се държеше, защото районът му бе край границата, та лесно е било да го вмъкнат във въстанието, като му пратят няколко чети през границата, за да предизвикат властта и да накарат него да реагира срещу нея. Оставаше, следователно, ЦК да спечели Одринско, което бе трудно благодарение главно на обстоятелството, че не взимахме пари за движението от него (ЦК), а всичко вършехме и набавяхме с местни средства от населението.
През май получих решението на Смилевския конгрес за въстание в Западна Македония. Изненадах се. Понеже сам не посмях да взема становище, свикахме конгрес на Петрова нива от всички воеводи, четници, окръжни и околийски пунктови началници. Конгресът се откри на Петровден 1903 г. и продължи четири дни наред. Занима се с въпроса за обявяване въстание и с готовността на организацията ни за него. Катерински се обяви против, защото всяко подобно събитие е катастрофално за населението. Аз му отговорих в смисъл, че ние, одринци, сме пред дилемата да правим въстание сега или никога да не правим. Защото, щом македонците въстанат сега, ще могат ли одринци да въстанат сами след две-три години например? Всички намерихме опасенията на Катерински за основателни, ала пред дилемата да въстанем сега или никога, предпочетохме да въстанем от братска солидарност и в помощ на македонците. •
„Въстанието в спомени на участници в борбата”, подбрали и редактирали: Тодор Браянов и Илия Славков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *