Вторият кръг: развлечението е жизнена необходимост

печат
Едно правителство, което обявява военно положение срещу петнадесетгодишни момчета. Една страна, която очаква спасение от футболния си тим. Един жандарм в болничното легло, който се оплаква, че е жертва на „насилието“. Един префект, който издава заповед за арестуването на тези, които си строят колиби в гората. Две десетгодишни деца, обвинени за пожар в една дискотека. Тази епоха превъзхожда всички други като гротеска, от която като че ли всеки път се изплъзва. Трябва да кажем, че медиите не пестят усилията си, за да потушат скандалите в регистрите за жалби и възмущението или избухването на смях, с които би трябвало да се посрещат подобни новини.

Едно разтърсващо избухване на смях – това е точният отговор на всички тежки „въпроси“, които повдига днешната действителност. Започваме с най-баналния: не съществува „въпрос за емиграцията“. Кой още расте там, където се е родил? Кой живее там, където е израснал? Кой работи там, където живее? Кой живее там, където са живели неговите предци? И чии са децата на тази епоха – на телевизията или на родителите им? Истината е, че ние бяхме изкоренени масово от всяка принадлежност, че ние сме вече от никъде, и че от това се породи едно необикновено предразположение към „туризъм“ и едно безспорно страдание. Нашата история е тази на колонизациите, на миграциите, на войните, на изгнанията, на унищожението на всички корени. Това е историята на всичко, което ни направи чужденци в тоя свят, гости в нашите семейства. Ние бяхме експроприирани от собствения ни език чрез образованието, от нашите песни чрез вариететата и естрадите, от нашата плът чрез масовата порнография, от нашия град чрез полицията, от нашите приятели чрез чергарството в гонитбата за „по-добри“ заплати. Към това във Франция се добави жестоката, вековна работа на атомизирането ни от държавната власт, която бележи, сравнява, дисциплинира и разделя своите поданици от най-ранната им възраст, която смазва инстинктивно онези прояви на солидарност, които ѝ се изплъзват, за да остане само изпразненото от всяко съдържание гражданство и фантасмагоричната ни принадлежност към Републиката. Французинът, повече от всеки друг, е един клетник, комуто властта е отнела всяка независимост. Неговата омраза към чужденците се претопява с омразата му към себе си като чужденец у дома си. Неговата ревност, смесена с ужаса от „градовете“, е само неговото озлобление към всичко, което е изгубил. Той не може да скрие завистта и желанието си да бъде жител в така наречените квартали за „заточение“, където все още съществуват остатъците от някакъв общ живот, от някакви връзки между съществата, от някакви недържавни и не наложени ни прояви на солидарност, където има една неформална икономика и една организация, която не е откъсната от тези, които се организират. Ние сме стигнали до тази точка на лишение от идентичност, в която единственият начин да се почувстваш французин е да проклинаш и да ругаеш имигрантите, да бъдеш против тези, които видимо са по-чужденци от мене. Имигрантите имат в тази страна една куриозна суверенна позиция: ако те не бяха тук, французите може би нямаше да съществуват повече.

Франция е продукт на своето училище, а не обратното. Ние живеем в една свръхшколска и школувана страна, където си спомнят за гимназиалното си дипломиране, като за някакъв изключителен момент от живота. Където пенсионерите ни разказват след 40 години все още за своя неуспех на този и този изпит и колко това е обременило цялата им кариера и целият им живот. Републиканското училище формира от век и половина един тип етатизирани пристрастия, разпознаваеми сред останалите. Хора, които приемат селекцията и съперничеството при условие, че шансовете им ще бъдат равни. Които очакват от живота всеки да бъде възнаграден както в надбягванията, според заслугите си. Които винаги искат разрешение, преди да предприемат нещо. Които нямо уважават школската култура, правилата и първенците в класа. Дори тяхната привързаност към големите им критични интелектуалци и тяхното отхвърляне на капитализма са импрегнирани от тази зависимост и любов към училището. Именно тази държавна конструкция на пристрастия се срива всеки ден все повече и повече заедно с непрекъснатия упадък на учебните институции. Появата отново от двадесетина години насам на уличните култури и училища в конкуренция с републиканското училище и неговата хартиена култура е най-дълбоката травма, която понастоящем преживява френският универсализъм. По този пункт най-крайната десница се помирява отнапред с най-язвителната левица. Самото име на Жул Фери, „бащата на светското училище“, министър при Тиер по време на смазването на Комуната и теоретик на френския колониализъм, би трябвало да е достатъчно, за да направи тази институция подозрителна.

Колкото до нас, когато виждаме учители, принадлежащи към някакъв „комитет за гражданска бдителност“, да идват и се оплакват в новините от 20 часа, че са изгорили тяхното училище, ние си спомняме колко пъти като деца сме мечтали за това. Когато чуваме един „ляв интелектуалец“ да се оригва от варварството на младежките банди, които дюдюкат по уличните минувачи, крадат от полиците в супермаркетите, опожаряват колите и си играят на котка и мишки със „силите на реда“ и с жандармеристите, ние си спомняме за това, което се говореше за „черните блузи“ през 60-те години или, още по-добре, за апашите от „Хубавата епоха“: „Под общото име апаши – пише един съдия в трибунала на Сена от 1907 г. – е модно да се обозначават от няколко години насам всички опасни индивиди, сбирщината от рецидивисти, безотечественици, врагове на обществото, без семейства, дезертирали от всякакви задължения, готови за най-дръзки удари, за всякакви атентати и посегателства срещу личността и собствеността“. Тези банди, които бягат от труда, приемат името на своя квартал и нападат полицията, са кошмарът на добрия гражданин, излязъл от калъпа на френското школо: те въплъщават всичко, което той отхвърля, и цялата възможна радост, която е останала завинаги недостъпна за него. Те имат нахалството да съществуват в една страна, където, като хванат едно дете, което пее за собствено удоволствие, неизбежно го ругаят: „Спри, защото ще плачеш!“ Където школската кастрация залива и полира мозъците на цели генерации от цивилизовани, прилежни и бездушни чиновници. Устойчивият ореол на един бандит като Месрин или на „бандата на Боно“ се дължи по-малко на тяхната праволинейност и дързост, отколкото на факта, че те се осмелиха да отмъстят на това, на което ние всички би трябвало да отмъщаваме. Или по-скоро на това, на което трябваше да отмъстим директно, вместо да отлагаме и да продължаваме да го заобикаляме. Защото несъмнено, чрез хиляди незабележими низости, чрез всевъзможни злословия, чрез дребнава злост и с една отровна учтивост, французинът не престава да си отмъщава, постоянно и на всичко, пред чието смазване той отстъпва покорно и капитулира. Отдавна беше време презрението към полицията да заеме местото на Да, г-н полицай! В този смисъл враждебността без нюанси на някои банди само изразява по един по-категоричен от останалите начини, злия дух, желанието за едно спасително разрушение на потискащата атмосфера, от която тази страна се разяжда.

Да наричаме „общество“ народа от чужденци, сред които живеем, е такова узурпиране, че дори и социолозите мечтаят да се откажат от тази концепция, с която в течение на цял век се препитаваха. Сега те предпочитат метафората на мрежата, за да опишат начина по който се свързват кибернетичните самотници, по който се завързват слабите взаимодействия, известни под името „колеги“, „контакти“, „отношения“ или „авантюри“. Понякога, все пак, тези мрежи се сгъстяват в една среда, където не споделят нищо друго, освен своите кодове, и където нищо друго не се разиграва, освен непрекъснатото възстановяване на една изгубена идентичност.

Бихме си губили времето, ако речехме да детайлираме всичко, което агонизира в съществуващите социални отношения. Казват ни, че семейството се завръща, че двойките се появяват отново. Но семейството, което идва, не е това, което си е отишло. Неговото завръщане е само едно задълбочаване на царуващата раздяла, то служи, за да ни измами, превръщайки се самото то в една измама. Всеки може да свидетелства за дозите тъга, които се кондензират от година на година на семейните празници с тези отработени усмивки, с това затруднение да виждаш как всички прикриват напразно чувството, че тук върху масата е поставен един труп и че всички се държат все едно нищо не се е случило. От флирта до развода, от конкубината до възстановяването на брака, всеки чувства пустотата на тъжното семейно гнездо, но повечето изглежда считат, че без него ще бъде още по-тъжно. Семейството вече не е толкова задушаването в майчините прегръдки или патриархалните замервания с торти в лицето, колкото онова детинско изоставяне на пухкавата зависимост, където всичко е известно, този момент на безгрижие спрямо един свят за който никой вече не може да отрече, че се сгромолясва, свят, където „да станеш независим“ е един евфемизъм, заместващ „да имаш най-после един чорбаджия и да си плащаш наема“. Бихме искали да намерим в биологическата близост извинение за корозирането в нас на всяка решителност, за отказа да станем пълнолетни под претекст, че са ни видели да порастваме и да скъсваме с инфантилността, поради значимостта, която има в детството. Добре е да се предпазим от подобна корозия.

Двойката е последният ешелон на големия социален потоп. Тя е оазисът в средата на човешката пустиня. Под предзнаменованието на „интимността“ търсим всичко онова, което толкова очебийно е напуснало съвременните социални отношения: топлота, простота, истина, един живот без театър, без зрител. Но, след като отмине любовното зашеметяване, „интимността“ хвърля своята износена дрипа: тя също е едно социално изобретение, тя говори с езика на женските списания и на психологията.

НЕВИДИМИЯТ КОМИТЕТ

(Следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *