За „активизма“ в България

печат

Българин от чужбина, зарадван от кадрите на безкрайните протести по улиците, ме попита „какво е това движение в България, което събира толкова много хора“? Решихме, че е полезно да публикуваме отговора към него във вестника, защото понякога е също толкова трудно да видим случващото се край нас, колкото и на другия край на света.

Преди всичко, в България живеем сравнително бедно, но все пак сме в „златния милиард“, т. е. сме сравнително нахранени и с покрив над главите. Ако добавим към това застаряващото население, надеждата сред огромната част от младите да заживеят навън, вярата в държавността, която ни вкореняват веднага след Освобождението, историческата ни мъдрост, че „преклонена глава сабя не я сече“, можем да си обясним донейде защо при всичката неудовлетвореност от живота на хората у нас, малцина биха пожелали радикална промяна (т. е. революция).
Да повторя – сред „народа“ (каквото и да значи тази дума днес) няма революционни настроения. Засега. Това е едната причина всички „протестни“, „алтернативни“, „антисистемни“ движения, когато започнат да се разрастват, да приемат реформистки облик.
Втората причина е, че практически всички организиращи фактори са подчинени по един или друг начин на управляващата класа. Ако някой се опита да организира масите, без да има управляваща клика зад гърба си, която да го подкрепи директно с пари и мутри, много бързо бива смачкан. (Личен опит: когато анархистите от ФАБ се опитахме да организираме „масите“ на ежемесечни протести против покачващите се цени, присъстващите хора от „масите“ намаляваха с всеки изминал протест, докато съпротивата под формата на агитки от лумпени се засилваше, докато в един момент лумпените, заплашващи протеста, не станаха повече от протестиращите.)
Историята показва, че във всички протести на народно недоволство тече процес на олевяване, при който силата на организиращите ядра с по-леви (сега обичат да казват „по-популистки“) лозунги расте. Тукашните господари са научени от край време да прилагат тоягата и да пречат на сформирането на такива ядра. Напоследък се научиха да прилагат и моркова. Т. е. да създават потенциални организиращи центрове, които фактически са под техен контрол. Така, на пръв поглед, бих посочил три типа такива центрове – неправителствените организации (НПО), политическите партии и различните лумпенски агитки. Контролът над НПО-тата и партиите се осъществява съвсем легално. Агитките са контролирани неформално, чрез фенклубовете на разни спортни отбори и структурите за незаконен бизнес като разпространителите на наркотици.
Тези различни типове организационни центрове биват мобилизирани и включени в различни ситуации, според интересите на онези, които ги контролират (разбира се, не е изключено те да си противоречат – тогава можеш да видиш как НПО-тата плюят яростно правителството и го заплашват с… голямото правителство в Брюксел). В спокойни времена, когато стадото си стои пред телевизора и чака да види проблемите си на синия екран, гражданската активност се изразява чрез НПО-тата. Те са „гласът на недоволните“ и ако се вярва на екрана, недоволните чакат „права“, „закони“ или „финансиране“ от държавата. Покрай „преговорите с институциите“, за пред медиите се правят различни улични „пърформанси“, които по правило не се радват на интереса на „масите“, по простата причина, че „масите“ всъщност не се вълнуват от това дали поредната европейска регулация на природните ресурси защитава правата на зелената буболечка-гей-велосипедист. При все това НПО-тата играят добре ролята си за мобилизиране на онова малцинство от хора, които имат образование, свободно време и достатъчно средства – т. е. разполагат с реална възможност да бъдат обществено активни. Онези от тях, които имат и личния мотив да проявят някаква активност, почти винаги (има и изключения, но в края на краищата е важна статистиката) се включват в различните природозащитни, благотворителни, правозащитни и други безполезни акции, организирани от НПО-тата и реално заплатени от властта. За да разбереш колко важна ми се струва ролята на такива хора за революционния процес, ще посоча известното „отиване сред народа“ от времената на руските революционери. Или в днешно време, личности като Чомски и Зин, начинания като http://zcomm.org, цялата „лява“ активност в университетите на Запад – изключително важно е подобни хора да бъдат държани под контрол или, ако това е невъзможно, поне да бъдат занимавани с нещо, което да не води в посока към революция. Управляващите на Запад донейде успяват да го постигнат, но тук като че ли се справят значително по-добре.
При все това се случва разните „пърформанси“ и други протестни акции да прераснат нещо, което замирисва на бунт. Тогава биват включени агитките от лумпени. Те са достатъчно организирани и тренирани за борба с полицията (предимно по разни футболни мачове) и за сплашване на обикновените хора (подобно на глутница вълци срещу стадо овце), така че, когато недоволството не е мобилизирало достатъчно големи маси хора, те успяват да го окупират и да го насочат в конфронтация с властта или в конфронтация между протестиращите – според това какви са инструкциите.
Третият организиращ фактор са партиите, борещи се за власт. Някои се пишат „граждански движения“ от кумова срама, но връзките и апетитът им за властта личат отдалеч. Когато недоволството не бъде канализирано чрез НПО-тата или озаптено от агитките, а достигне до фаза, в която започва да осъзнава силата си, онази част от партиите, които не са в момента във властта, застават в позиция на представители на недоволните. Дори отделният човек да не припознава конкретна партия, той няма избор, освен да приеме партиите като изразител на недоволството, защото други изразители няма (за това се грижат силовите структури – полицията и лумпените).
Като резултат, практически всичко значимо, което се случва в общественото пространство у нас, остава подчинено на управляващите групировки и служи за запазване на статуквото.
По време на управлението на Бойко Борисов на няколко пъти правителството направи компромиси по екологични каузи, защитавани от НПО-тата – за добива на шистов газ в Добруджа и мораториума върху ГМО. Фактът заслужава споменаване, защото по-рано дори това не се случваше. Това беше една от няколкото „големи“ победи на „гражданското общество“. Реално обаче статуквото не помръдна – бедните продължиха да обедняват, природата – да бъде унищожавана, а гейовете – да бъдат мразени. Дори ГМО семената фактически продължиха да се разпространяват в България, въпреки че уж „гражданското общество спечели победа“.
Добър пример за използване на агитките е протестът от 14 януари 2009 г. Организиран от изгряващи НПО-активисти по повод поредното убийство в дискотека в Студентски град, той се оказа твърде бързо растящ, мобилизиращ неманипулирани чрез НПО-тата младежи… Струва ми се, че беше донейде непредвидим, т. е. неудобен за властта, поради което бе смазан. Ролята на агитките беше да разхвърлят някое заграждение и паве срещу полицаите, след което да си отидат и да оставят полицията да бие протестиращите наред. На следващото мероприятие хората бяха далеч по-малко и вече всичко си течеше по сценария, спуснат на организаторите.
Партиите се оказаха начело на „гражданското недоволство“ през февруари 2013 г. Тогава протести срещу високите сметки за ток отново набраха твърде силна – според мен неочаквана от инициаторите им – инерция. Буквално стотици хиляди хора излязоха на улицата из цялата страна. В малките градове нещата си течаха по естествен начин, но в големите партиите веднага се мобилизираха, за да оглавят недоволството. Агитки от лумпени прочистваха протестите от всякакви неудобни елементи (включително и от анархисти, но също и от НПО-активисти, които твърде много си вярват). Мегафони, подвижни трибуни и телевизии бяха мобилизирани, за да се покажат единствено политици като изразители на недоволството. Като резултат историята приключи с оставката на правителството и нулева промяна на статуквото.
Могат да се дадат още примери – от февруари 2013 все някой протестира, – но и тези би трябвало да бъдат достатъчни, за да добиеш представа кои са реалните фактори в българското обществено пространство. На този фон се появяват разни маргинални групички с „крайни“ идеологии – от анархистка, през болшевишка, та до фашистка, но практически всички ние не играем никаква роля в обществения живот. „Общественият живот“ засега твърде успешно се дирижира от същите тези, които пращат полицията и притежават страната. Ако нещо може да се промени, то пътят видно не са НПО-тата, политическите партии или агитките. Според нас във ФАБ пътят за промяна минава през построяването на революционни организации, колкото и невъзможно да ни се вижда засега.
Държа да отбележа, че горната картинка съвсем не се осъзнава от всички, които допринасят за нея. Били те „активисти“, журналисти или политици. Върху същата фактология един може да ти говори, че комунистите са виновни, а друг – че са виновни евреите, които управляват света. Аз се опитах да приложа някакъв класов анализ, според който поведението на определени социални групи се определя статистически на основата на положението им в обществото (икономическо, политическо, информационно и др.). Обикновено хората се съгласяват с част от изводите, а онези, които описват тях самите, посрещат с гняв. „Активистите“ продължават да подпомагат „активно“ властта и да се радват на поредното законче или мораториумче, което подкрепя „борбата“ на едните или другите. Много от тях просто чакат трохи от трапезата на политиците и мутрите, които изяждат народа ни и гледат на хората, които им се радват отдалеч, които скачат с тях по площадите и се дърпат заради тях с полицаите, като на „полезни идиоти“, които помагат да се случва нещо истинско на улицата. Искрено се надявам честните сред тях да не се отвратят от цялата тази воняща „активност“, а да се замислят какво наистина си заслужава да се направи. Само че отговорът… не е лесен. •

Наблюдател

Остави коментар

  • Не знам. Обаче се забравя един фактор: медиите и въобще цялата дезинформация и дебилизиращ поток от организирани събития и предавания, които отвличат вниманието на хората по един весел начин. А човек за да се възмути, трябва да е информиран регулярно както за причините за даден проблем, така и да има анализ за възможностите за решаването му. Защото премахване на източника на проблема не решава устойчиво нещата. Намира се следващ източник и така до безкрай. Докато махаш нарушителите би трябало да обединяваш хората, които искат да градят. Другото, което доста от активистите грешим (били леви, комунисти, анархисти, националисти, патриоти, хуманисти и т.н.), че сами без да искаме учавстваме в сепарирането на хората, като се причисляваме към някоя група или движение. Определено простите хора по-лесно се обединяват, докато умните се наумуват … знаем какво става. Но има кативисти да речем 10на човека, които успяват да тормозят цяла община и да я карат да променя незаконните си решения именно чрез умствен труд и четене на закони, само че това не са активисти от НПО-та, коит организират ивенти и фестчета, където децата си мацат дланите с цветни боички и рисуват ръчички по разни пана и после се снимат за фейса.
    Това са хора, които имат професии, които все пак им позволяват да имат свободно време за такива неща. Повечет от тях все още нямат деца, даже се забелязва тенденция да нямат и връзка, или ако имат деца, то вече са ги отгледали до някакъв сериозен етап. Като цяло това са хора с образование или поне добро възпитание, които имат голям потенциял да се реализират на ЗАПАДА :), обаче са решили да останат тук в България, или са такива които са се въранли в България от странство. Много се дразня особено на едни комунисти, които се считата за все и всьо и вместо да действат, мълчейки, само говорят и плюят наред. Все едно те са инстанцията, която трябва да съди и беси. По този начин опредлено разделят хората. в много то НПО-та има много млади и умни хора, но доста неосъзнати (ходят да речем с апарат за хиляда лева да снимат Родопчани и после LOL .. аз пия био боза и съм голяма работа) та именно това е грешката да се опитваш да заклеймяваш всички хора в НПО-тата. По-добре е да се опиташ да им отвориш очите и да ги привлечеш и измъкнеш от там, без да ги атакуваш. Ако искаш наистина да си водач на народа си, първо трябва дълго време да го следваш! А не да застанеш отпред и да се опитваш да показваш генералния път за всички.

  • „…има активисти да речем 10на човека, които успяват да тормозят цяла община и да я карат да променя незаконните си решения именно чрез…“

    Тъй е, но според моите наблюдения:
    1. Това става чрез къртовски труд и с него се печелят жълти стотинки. Обикновено подобно нещо, ако просъществува, прераства в някакъв вид НПО и това не е случайно.
    2. Всички тези решения остават в рамките на реформизма, обикновено борбата е държавата да приложи собствените си закони. Има ли нужда да обяснявам защо това е кауза пердута, да не кажа нещо по-лошо?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *