За Бога, братя, не гласувайте!

печат

izbКолкото до мотива да се забъркваме отново и отново в електоралните помии – то е плод на заблудата „няма друг начин“, на страха „твърдите електорати ще вкарат най-големите гадове във властта“. … В крайна сметка, отивайки до урните, пак сеем бурени, за да се чудим насетне защо не никнат рози.

Да се гласува, след всичките тези години на „преход“, вече е същинско престъпление! Престъпление към народа, престъпление лично към себе си – освен ако не сте сред пряко облажените от властта, престъпление към децата си.

Погледнете за кого възнамерявате да пуснете бюлетината – все стари муцуни! Нека и в „нови“ партии. Все хора, които вече управляваха държавната машина, бяха в правителства и парламенти, които ругаехте за тяхната политика, за техните закони, за резултатите от тяхното управление. Ругаехте ги с право, защото търпяхте последиците от действията и бездействията им, от далаверите им, от „борбата с престъпността“, като при последната криминалната атмосфера стана още по-тежка, че и тласна немалко хора от нас, така наречения „народ“, да вършим неща против съвестта си, за да платим сметките си, пък ако остане, да нахраним децата си и евентуално да отидем на лекар, преди да сме се проснали и оставили същите деца сираци.

А какво правят тези стари, познати ни до втръсване персонажи, облечени в костюми и рокли с цена една средна заплата минимум? Да забелязвате по екрана на телевизора нещо като неудобство по физиономиите им? Да чувате нещо като срам в гласовете им по радиото? Да са поднесли някакви извинения и самопризнания пред „електората“ за деянията си? Ще има да чакаме. С половин уста избъбрят нещо за „отделни грешки“, след което се издуват като петли да кукуригат – и се почва едно тупане в гърдите колко благини са направили за „Отечеството любезно“! Така се увличат, че и водещите не могат да ги спрат, за да обявят рекламна пауза. След която хвалбите продължават в един поток от полуистини и безочливи лъжи. Говорят друго само ако трябва да се нахвърлят върху опонента – и в това замеряне с лайна може само да се радва човек, че не ги вижда и слуша на живо, че не е в студиото, да не би да го улучат и него с някое прясно и мазно… Въпреки това зловонието пак го усещаме.

Не, не са се „поправили“ тези хора. Не са се „поучили от грешките“. Защото няма какво да поправят – тази им линия на поведение ги е облякла в скъпи дрешки, направила им е двойни гушки и задници по цял декар, тя ги е отвела на козметичен хирург да им направи пластики. Грешките им – и те са „грешки“ от наша гледна точка, от гледната точка на заблудата, че държавата има задължение към нас. Няма задължения. Има пълни складове с каци зелен хайвер и торби с лъжи. „Задължението за грижа за обществото“ е постоянният сос на хайвера. Държавата никога и никъде в човешката история не е имала „грижа за обществото“ като своя първостепенна задача, но всички държави са писали по знамената си за тази грижа. За да им вярваме, за да им плащаме данъци, да им служим под пагон, да работим в предприятия и фирми на нейните авери, да ни ограбват техните банки легално, а покриваните от тях мафии – нелегално.

Именно затова, дори и „нови лица“ да дойдат, те ще се нагодят към логиката на държавността: лъжѝ хората, прави им четки, а после властвай над тях и ги изцеждай толкова, колкото могат да понесат, че и отгоре. А ако се разбунтуват – винаги ще намериш някой виновен, да им го подхвърлиш, за да се успокоят… и пак им прати сметки за плащане и наредби за изпълняване.

Разбираме ли всичко това? Разбираме го, естествено. Не сме народ от пълни дебили. Не сме по-идиоти от всеки друг народ. Лудите са ни толкова, колкото и другаде по света. Нормални хора сме.

Откъде тогава иде наблюдаваната политическата активност, как оцелява намерението да се участва в избори? С политическата активност – ясно: агитаторите работят, за да им се отплатят след изборите – с пари, с връзки, с някоя службичка да тече трудов стаж и осигуровки, иначе – глад! Рискът на тези от нас, които го правят, е да си спечелят омразата на съседите си. Така се руши нормалната човешка солидарност между хората, все по-малко можем да се надяваме на помощ от ближния, ако закъсаме. Уреждаме се сега, за да си изпатим след години.

Колкото до мотива да се забъркваме отново и отново в електоралните помии – то е плод на заблудата „няма друг начин“, на страха „твърдите електорати ще вкарат най-големите гадове във властта“. Сякаш има значение колко голяма гадина ще те ухапе, след като отровата им е една и съща, лакомията – неограничена, наглостта – безгранична. В крайна сметка, отивайки до урните, пак сеем бурени, за да се чудим насетне защо не никнат рози. •

Васил Арапов

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *