За „духовното“

Кой знае защо, „духовността“ винаги е свързвана от повечето пишещи по темата с религиозната вяра. Не, не е „кой знае защо“, има си определена цел такава постановка на въпроса. Отговорът е в желанието на т. нар. елити да владеят не само постъпките, но и мисленето на хората. До голяма степен се справят с тази задача. Понеже сегашният тип общество обаче се основава върху стремеж към тотален монопол над всичко, а процесът – по установяване кой именно да е конкретният хегемон, съперниците за мястото на монополист създават илюзия за „борба“, естествено „в името на народа“.

Проста истина – когато не можеш да ликвидираш корените на проблемите, които предизвикват недоволство, а то прелива в протест с изгледи за дейна съпротива и опити за самоорганизиране за радикална промяна, тогава рецептата е недоволството да бъде удавяно в илюзии, а протестите да бъдат превръщани в карнавал в най-лошия смисъл на думата.

На недоволните се подхвърлят „обяснения“ за бедите им – например че „няма вяра в бог“, следователно, ако изведнъж се сдобием с такава, вероятно като си я купим от църковниците или водачите на „опозиционните“ секти, „всичко ще се оправи“. Или че върху банкнотите и документите ни за самоличност имало „негативни символи“, които „влияели“ и разваляли иначе изконно хубавия ни живот. Значи, още по-лесно щяло да стане – променяме картинките върху парите и личните карти, „връщаме се към традиционните ценности“ и в реките потича бира, а от небето валят кебапчета, работодателите „плащат добре“, политиците „пишат справедливи закони“, бюрократите се скъсват да угодят на „негово величество Гражданина“.

Това са толкова смешни заблуди, че наистина би било смешно, ако не беше тъжно – голяма част от населението им вярва.

Когато все пак избие недоволството като гной над превръзката от илюзии, когато мърморенето се превърне в гръмки викове по площадите, веднага се намира друг вид запушалка – свирката, през която да излезе гневът, за да не стане на реално пряко действие – например превземането на предприятие за пряко стопанисване от трудовия му колектив или прогонване на корумпираните ченгета от градски квартал и патрулиране на доброволни отряди за опазване на обществения ред, като самите принципи на този „ред“ не се вземат от приумиците на кмет, министър, депутат, а се формулират от събрания на жителите на квартала. Смътният стремеж към вземане на нещата в свои ръце бива запушван първо със заклинания „никъде по света не правят така“, а после и с предложения вместо да се върши логичното, да се крещи за оставка, за „нов морал“, за „нови лица“ – т. е. действието се подменя от месене на същите карти и последващото им раздаване за нов кръг от играта. Докато правилното е изхвърляне на тестето, отказ от игра, в която печелят неизменните раздавачи.

Кога в миналото „истинската вяра в бога“ е решавала проблемите на нищетата отвъд праговете на богаташките крепости? Освен да примири масата народ с теглилата, които му се „падат“, нима има друг ефект от подобна „духовност“? Историческите летописи изобилстват с хленч, че „забравиха хората духовното и настъпи мизерия“. За отворените очи и непроглушените уши обаче е очевидно – мизерията е причината за разочарованието в „духовните принципи“. В несъответствието между думите на „пастирите“ и техните дела. Покварата тук е, че плебсът хуква да подражава на патрициите, на тяхната алчност и безочие, защото така се издигат, така удържат привилегиите си – чрез наглост и жестокост, колкото и храмове да издигнат с оскубаните от поданиците си средства. Охолството на „духовните водачи“ пред сиромашията на „стадото“ кара народа да се крие, вместо да се бие срещу византийски, османски и съветски завоеватели. Строителството на Забранения град в Пекин е било също с „духовна цел“ и коствало страдания на милиони, за да може тогавашният китайски император да легитимира узурпирането на трона. „Духовните изисквания“ непрекъснато влизат в конфликт с поведението на хората – нима това не е симптом, че са противоречали на интересите на мнозинството, облагодетелствали са малцина за сметка на останалите?

Традиционните ценности, когато решават проблемите на хляба и свободата – за всички да има от едното според потребността, от другото – по равно за всички, може да бъдат истинска духовна основа. Ценности като съгласие, солидарност, взаимопомощ, взаимно уважение заради лични качества, а не в зависимост от социално положение. Апологетите на „духовното“ обаче рядко посочват именно тях, но изтъкват други: подчинение, примирение, „служба на отечеството“. При това задълженията „по служба“ са разпределени в полза на имащите, а правата – в ущърб на нямащите.

Ако „духовното“ оправдава несправедливостта, нищо духовно то не съдържа, пак е една измама. •

Шаркан