За какво съществува анархична организация?

печат
Избягвам думата „мразя“ – тя рядко отговаря на вътрешната ми нагласа и не изразява същината на отношението ми към това или онова от живота, вселената и всичко останало.

Тя обаче е на място сега: мразя да дефинирам каквото и да било чрез отрицание, да описвам нещо чрез изреждане какво то не е. За съжаление, от една страна конструкцията на езика често налага точно този подход, а от друга – наистина по-добре очертава едно явление, идея, мисъл.

За да не си кривя душата, ще кажа накратко какво е анархична организацията, продължавайки с обяснения какво „не е“, какво не върши.

Организацията е начин за постигане на целите на анархичната идея – свобода за всеки човек чрез решителна революционна промяна.
Тя е платформа за пропаганда на простичката истина, изречена още от Георги Шейтанов: „човекът е роден свободен и ние трябва да му кажем това“. Досегашните общества повече или по-малко се опираха върху неравенство и подчинение – с условно и до някаква степен изключение на праисторическите, за които обаче знаем малко и които са били ограничени от технологичната си немощ спрямо съвремието. Праисторическият човек е бил силно зависим от природните стихии, а животът му е бил съсредоточен върху физическото оцеляване и продължаване на рода.

Днешният човек, въоръжен с невъобразими за предците му технически и научни средства, пак остава несвободен в огромното си мнозинство (в световен мащаб – 99%). Непростима ситуация. Уж по-защитен от природните капризи, отново е оплетен в собствената си лошотия, превърната у част от човечеството в оръжие, в предимство срещу останалата популация. Егоизмът, авторитарността, жестокостта са козовете на този 1% от човешката маса против себеподобните. Примерът на „успелите“ отравя съзнанието на „неуспелите“ – и въпреки това най-ценните човешки качества като доброта, съпричастност, чувство за справедливост се възпроизвеждат напук на натиска всички да заприличаме на управляващите ни психопати. Анархичната теория събира всичко читаво от човешката природа, всичко добро в практиката на човешките отношения и доказва, че върху тази основа е възможно да се изгради общество, в което всеки получава заслуженото. Всеки и за всичко.

В това е нужно да убедим критична маса от онези, за които е прието да се говори, че „имат активна гражданска позиция“ – че такова общество е възможно, че пътят към това общество не може да бъде „постепенен“, защото т. нар. „малки стъпки“ минават през компромиси. Когато на всяка крачка правим така, че да не засегнем интересите на онези, които печелят от страданията на други човешки същества, промените не ще решават базови проблеми, а ще напластяват нови, вторични, третични и така нататък. Прогресът затъва в паяжината компромиси.

Следователно, анархоорганизацията не набира „кадри“ със специални бойни умения, нито вербува командири на военни части – от танкови бригади до екипажи на подводници с ядрено оръжие, шефове на банки, директори на медийни концерни. Ако се случи все пак „да сменим чипа“ на някой подобен деец, то той сам би трябвало да се досети за ролята си в революционния процес. Революционна ситуация не възниква по желание, тя е следствие на обективни процеси.
Революция не се дирижира – дирижираното е преврат, безредици в най-“добрия“ случай. Настъпила веднъж обаче, революционната ситуация се нуждае от осъзнати маси от хора – осъзнали, че не искат да живеят повече така, както са живели, както и с идеята как биха искали да живеят различно отпреди. Ако „активните сили“ на революцията не желаят нищо повече, освен да заемат мястото на привилегированите слоеве, то такава революция по рождение е заразена с контрареволюция, както дете на болна от СПИН майка. Ако революционизираната маса народ бленува „да няма бедни“, което значи да няма привилегировани господари, то такава революция, макар и все още застрашена да развие контрареволюционна треска, има шансове за победа. Точно този вид революции са променяли света, правели са го малко по-добър отпреди,… след което е настъпвало загниване и ново изригване на набралия гной цирей.

В Скандинавия обаче не е имало революции, но има голям напредък – как така?

Скандинавските общества поначало са рожби на самоорганизацията отдолу. В традициите на скандинавците се да диктуват на властта, а не да ѝ се покоряват без възражения. Скандинавия е изключение. Както и Швейцария, макар че последната само отчасти може да служи като пример за бъдещо общество. Светът не е заприличал „еволюционно“ на Скандинавия и Швейцария, обратно – тези две общества полека деградират, уподобявайки се на останалия, развратен от богаташите свят.

Затова човек, решил се на приобщаване към анархичната идея, не пита анархистите „кажете какво да правя“. Той идва и казва: мога това и това, да помислим как то да бъде оползотворено за каузата на революцията. Революцията като средство за постигане на свобода. Революцията, като всеобща еднократна амнистия към всеки, бил потисник или потиснат – амнистия с условие потисникът да престане да потиска, а потиснатият – да престане да се покорява. В крайна сметка, имайки предвид тези несложни за проумяване истини, желаещият „да се присъедини“ стига до вярната технология на промяната – колективно творчество. Творчество как да изглежда светът, за какъвто ще се борим. Може да има „предварителен план“ – но достатъчно гъвкав към полезни хрумвания и към стихийно изникващи практики „в движение“. Мерилото им за правилност е съответствието им към основните принципи на свободата: равенство, солидарност, справедливост, федерализъм. Тези принципи отсичат погрешните издънки, които не само че могат, но и ще станат кълнове на контрареволюцията, на връщането назад до още по-лошо състояние.

Анархичната организация не търси терористи и платени агенти, макар че на терора на господстващите класи, наличен и в „мирно време“, е редно да отвърне със сила – когато този отговор ще има дълбоки и трайни последици, благоприятни за каузата.

Тоест задачата на Организацията е да убеди хората, че това е пътят, друг няма – и не теоретичните постулати, а историческите факти са изключили другите пътища, колкото и да ги рекламират реформистите, колкото и да ни се иска революцията да прилича на фиеста без кръв.

Като пропагандират свобода, участниците в анархична организация жертват своята лична свобода за каузата. Анархичната организация не е образ на свободното общество в пълен формат. В идеални условия организацията е образ на структура от свободно общество, намираща се в режим на действие при бедствие или авария.

Така дори доброволна пожарна команда, истинско братство докато не е пламнал нейде пожар, когато излиза да си свърши работата, постъпва според главната си задача и конкретните подробности, следва репетирани предварително сценарии, спазва алгоритъма, изграден при тренировки и обсъждане на тези тренировки, а ако се озове в необичайна ситуация, се подчинява на предварително избран лидер, комуто командата има обосновано доверие, че за секунди ще вземе правилното решение – и ще отговаря после за него пред другарите си. Тоест, работата трябва да се свърши и докато я вършим, „неограничената свобода“ е ограничена от обстоятелствата, от пътя към поставената цел.

Затова организацията има Програма, която очертава целта, към която вървим, и обстановката, от която тръгваме, като маркира пътя между двете „точки“. Организацията се нуждае от Устав, който задава ритъма, помага да си взаимодействаме по избрания път.

Организацията не е място и среда за натрупване на заслуги, които подлежат на осребряване „след победата“ – в анархичното общество няма да има привилегии за „активни борци“, но ще има трибунали за военни престъпления, без значение от коя страна на барикадата е обвиненият.

След като вече сте наясно – заповядайте при нас.

Хасан Девринджи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *