Защо анархистите са против национализма?

печат
Сидеров се издъни. Помним ли „българският национализъм е незаобиколим факт”? Помним. Има ли по-заобиколена партия в парламента от Атака? Няма. Основната причина за тъжния провал на незаобиколимия е, че довчерашните пламенни почитатели на вожда започнаха да стоплят за що иде реч и да го заобикалят както бившия цар – лесен въпрос. Към петия месец след като Го набутаха в парламента с цялата Му свита смешници при другите депутати, с извинение, много атаци загряха, че оттук нататък ще получават от Него същото, което и досега – ала-бала. На митинги и събрания, „многохилядни” според писанията на циганобореца, се сбира причудлива, но мижава като брой тълпица. Неведнъж вече се чуват негодуващите гласове на гласоподавателите Му, които питат няма ли нещо да се направи най-после или пак всичко ще е зяпане на самовлюбената напереност на Сидеров по кабеларката, блудкавото „дискусионно студио Атака” и събиране на подписи дали да има американски бази, или да няма, все едно съкооператорите дават общото мазе под наем. Не, драги националисти. Толкоз. Нищо повече от това няма да направи любимият ви Волен и пак ще ви избудалка на следващите избори да му дадете една бала пари и достатъчно власт да се прави на велик пред низшите духом. Кофти, ама сами сте си виновни. Все пак, не унивайте. Има и по-зле от вас. Компартията прави същото, демек нищо, поръсено с приказки, но събира по хиляда хиляди бюлетини, не само по триста. Добре дошли в парламентарната демокрация.

Защо все пак ги мразим?

Не е само заради концлагерите и Испанската гражданска война – последният прегазен опит за една човешка Европа. Мразим ги, защото, докато се мотат наоколо, нямаме никакъв шанс да си оправим живота, ето затова. „Нашето оръжие” Сидеров се превърна в удобна за властта машинка за отклоняване на вниманието от истинските проблеми. Когато стана ясно, че правителството е решило да ни мори с двуцифрени повишения на цените в най-тежкия сезон – зимата, – Атака писна отново за циганските помощи и сметки. Българските националисти се оказаха хора, които няма да забележат, че къщата пада, но ще се скарат кой да мие стълбите. Дали обичат народа си е съмнително, но че мразят другите хора е ясно.

Според Джордж Оруел патриотизъм и национализъм са две противоположни понятия. Патриотът е човек, който обича определено място и начин на живот, смята ги за най-добрите на света, но няма никакво желание да ги натрапва на другите. Затова патриотизмът според Оруел е вид защита и в това е противоположен на национализма, който е задължително агресивен. Простичко казано, с оруеловия патриот можеш да изпиеш по бира и да поспориш културно за света като наш общ дом, докато с националиста нещата винаги отиват на бой. Много анархисти вероятно са съгласни с Бакунин, който отбелязва, че народността е „естествен и социален факт”, като “и най-малките общности имат свой собствен характер, собствен специфичен начин на живот, собствен начин на говорене, усещане, мислене и поведение и в тези индивидуални особености е същината, която образува народността.” (“Политическата философия на Бакунин”, стр. 325).

Анархистите настояват да се прави разлика между народност или етнос (което е културно явление) и национализъм (принадлежност към държава и правителство). Така можем по-ясно да определим какво поддържаме ние и на какво се противопоставяме – на национализма, който е разрушителен и реакционен, докато етническият и културният фактор създават общност, разнообразие и жизненост. Както пише Мъри Букчин, “различните народи трябва да бъдат свободни да развиват собствените си културни заложби и това не е само тяхно право, а нещо много ценно за всички. Светът щеше да бъде твърде скучен, ако великолепната мозайка от различни култури не създаваше опозиция на еднокултурния и еднотипен свят, създаден от съвременния капитализъм.” (“Nationalism and the ‘National Question’”, Society and Nature, стр. 8-36, стр. 28-29) Народното разнообразие и жизненост са все хубави неща, докато не дойде някой наци-изрод, който се смята за по-велик само защото е натрупал повече сопи и не те убие само защото не щеш да му ближеш ботуша.

Както Букчин предупреждава, културната свобода и разнообразие не трябва да се бъркат с национализма. Национализмът е страстта или желанието да се създава нация-държава. Национализмът не може и не трябва да бъде бъркан с народността. Народността е резултат от неща, които са се случили в обществото, сред самите хора, докато национализмът е резултат от действията на държавата и управляващия елит.

Държавата е нещо, което командва и си приписва монопол над насилието. По този начин тя пречи на общностите и народите да се самоуправляват и в името на “нацията” мачка живота, като твърди, че така дава „облик на нациите” с един закон, една култура и една “официална” история. За разлика от повечето националисти, анархистите приемат, че почти всички “нации” всъщност не са еднородни и заради това народността е далеч пошироко понятие от линиите върху картите, начертани с кръвта от войните.

За нас централизираната държава трябва да се премахне, за да даде въздух на естествено създадените помалки общности, което няма нищо общо с тезата на националистите за “националния въпрос”.

Безусловно, както Рудолф Рокер изтъква, “нацията не е причината за държавата, а резултат от нея. Държавата е онова, което създава нацията, а не нацията – държавата. “ (“Национализъм и култура”, стр. 200). Всяка държава е изкуствен механизъм наложен на обществото от някакъв управляващ елит, за да защитава и легитимира интересите на това привилегировано малцинство. В България също национализмът има за основна цел да подхранва самочувствието и кесиите на Сидеров и свитата му, която в замяна на гласовете подхвърля на електората си заучени очевидности, които просто другите партии са забравили да използват.

Национализмът беше и продължава да бъде създаван, за да подсилва държавата като осигурява лоялността на хората към нея чрез “общи” езикови, етнически, и културни ценности. Формулата е проста: 1) хората мразят държавата, защото тя върши неща, които не им харесват. 2) Държавата намира човек, който започва да говори на хората неща, които им харесват. 3) Хората избират този човек за депутат (президент, министър и пр.) и той става част от държавата. 4) Хората вече обичат държавата. Тъпо е, но е така. Ако перифразирам статията на един приятел за компартията, абсурдът е инстинктът за самосъхранение на държавата.

Лесно е да се видят под друг ъгъл твърде разпространените митове за успешни движения за “национално освобождение”, които просто заменят чуждата тирания с домашна. Истинските освободителни движения и въстания обикновено са удавени в кръв. Мнимото „истинско освобождение” настъпва обикновено кратко след това, когато истинските революционери са вече удобно избити. Не е изненадващо, че този национализъм в последствие дава властта в ръцете на местните господстващи класи, а не на народа. Национализмът никога не може да донесе свобода за работещите (голямото мнозинство от дадена “нация”). Освен това, национализмът потулва разликите между класите в “нацията” с аргумента, че всички хора трябва да се обединяват около уж общите им интереси (като членове на същата “нация”), когато те всъщност имат реално противоречащи си интереси. Националистите призовават ограбеният да се прегърне със своя грабител в името на „нацията”, но не принуждават грабителя да върне ограбеното. Това е поредният абсурд, но той също е твърде жилав. Неговата функция е да изгражда масова подкрепа за местните елити, които се сърдят на империализма защото им пречи да управляват и тормозят “своята” нация:

“Не трябва да забравяме, че винаги става дума за организирания егоизъм на привилегировани малцинства, които се крият под полите на нацията, които се крият зад доверчивостта на масите [когато обсъждаме национализма]. Ние говорим за национални интереси, национален капитал,… национална чест и национален дух, но забравяме, че зад всичко това са скрити просто егоистичните интереси на обичащите властта политици и обичащите парите бизнесмени, за които нацията е удобен параван за тяхната собствена алчност и жажда за власт пред лицето на света. (Рудолф Рокер, “Национализъм и култура”, стр. 252-3)

Когато такива типове изтъкват идеи за расови, културни или етнически “превъзходства” или “чистота”, или пък вярват, че подобни културни разлики са някак “вкоренени” в биологията, те няма да получат поддръжка от анархисти. •

Свободна мисъл и материали от Интернет

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *