Защо не подкрепяме всеки „потиснат“?

печат

Лозунгът на най-мащабната анархическа борба за нов свят, Махновското движение в Украйна през 1918-1921, е „Винаги с потиснатите срещу потисниците“. В това изречение е смисълът на всяка анархическа дейност – доброволна самоорганизация за съпротива срещу властта, като получените самоорганизирани структури израстват и като осъзнаване, и като опит, и като практическа възможност до органи за самоуправление – „институции, които не си служат с принуда и насилие“ по определението за анархия от Лев Толстой.
Оттук логично би било анархистите и анархистващите активисти да се втурват в подкрепа на всяка група, която е вдигнала врява, че е потискана – тоест подложена на различни видове дискриминация или направо на системни репресии от страна на държавната власт, икономическите властващи фактори и идеологическите институции, макар последните предимно да нахъсват потисническите практики, обосновават ги, оправдават ги и ги провокират всред особения контингент „будни граждани“, винаги готови да свършат мръсната работа на официалните власти в защита на „морала“, „националните интереси“ и други, мъгляво формулирани „ценности“, „стълбове на обществото“.
Не. Логиката затова е логика, защото взема под внимание повече фактори, за да не изпадне в опростяване на действителността, а оттам и да продиктува погрешни изводи, а изводите – излишни, неадекватни, че и вредни за движението срещу съществуващата уредба на социалното ни битие.
На анархистващите донякъде е простено да бъдат идейно неграмотни, „всеядни“ и импулсивни. Затова са анархистващи, а не истински анархисти. Даже не „простено“, а обяснимо защо именно така действат – всъщност място за прошка няма, понеже гафовете им лепват върху анархистите и отблъскват потенциални симпатизанти, които се заблуждават относно целите и методите на анархичното движение – колкото и скромно да е то у нас към този момент.
„Потиснати“ и дори „репресирани“ може да бъдат отделни хора и общности, които и ние, анархистите, не бихме галели с перце, без да ги предаваме на полиция, съд или частни охранителни банди. Това се отнася до „дейци“, чието поведение и стремежи влизат в противоречие с идеалите, за които си даваме труда да харчим време, сили и да се излагаме на рискове и лишения.
Ние се борим за свобода на личността, гарантираща свободата на обществото. За да съществува такава свобода и съответно позитивна двупосочност между индивида и околните, е нужно равенство, разбирано като липса на привилегии и дискриминации. Анархическата свобода е подплатена с дух на солидарност и чрез справедливо отношение на всекиго към всеки – тоест човек се държи с околните така, както би искал да се държат към него при подобни обстоятелства. Никакви колективни наказания, никакви групови благини – всичко строго индивидуално. Оттук, надявам се, става ясно, че не можем да защитаваме нечия „свобода“ да мами, да краде от социално близки му хора, да принуждава или да иска специално третиране от страна на закона – тоест да привлича държавата или бизнеса като свой закрилник.
Работодатели се оплакват, че държавата ги ощетява и „потиска“ с прекомерни инспекции за спазване на Трудовия кодекс, вече безобразно орязан от някогашните придобивки, от кумова срама запазвани по времето на диктатурата на ЦК на БКП. Нима не е абсурд да се юрнем да браним „правото“ на чорбаджиите да карат работниците да работят извънредно, да не им разрешават отпуски, да не им признават болнични, да им задържат и без това мизерните заплати? Преди месец бизнесът се похвали, че бил изнесъл продукция за милиони от оръжейните заводи, колкото са ни останали – в чии джобове влязоха тези милиони?
Полицията бе „протестирала“, че я „репресират“ с лишаване от привилегии за пенсии, осигуровки и обезщетения – да не би да трябва да им спретнем анархосиндикат, който да изкопчи от бюджета толкова средства, колкото искат церберите на държавата като награда, задето пазят политическата класа от „любовта народна“, а към бедите на същия народ остават глухи и немарливи?
Не можем да спестим критиките си и на различните „малцинства“ – „културни“, „сексуални“, „природозащитни“, „правозащитни“, „съдебно реформаторски“, „патриотични“, нарколегализаторски, ракиени, търговски и подобни. Тяхната „борба“ е да се впишат в този тип обществена система, без да я променят. Още по-лошото е, че с мижавите си „победи“ се опитват да ни убеждават, че става, че „работи“. Техните борби щяха да бъдат прогресивни, ако доказваха – или по-скоро показваха, защото е доказано отдавна, – че в рамките на сегашната система свободата е невъзможна. Те не искат друг облик на обществото, а търсят зависимост от държавата, укрепват я, позволяват ѝ да оплете в нови паяжини народа, да го раздели по измислени признаци, за да го накара да се дърли заради „различности“. Втренчват гражданите в кланови борби сред партийни „елити“, само и само да не бъде зададен въпросът: как да турим край на заложничеството ни като народ от прищевките и съперничествата на властниците и техните лобисти?
Затова сме и ще бъдем глухи към вопли на разни „потиснати“, на които не практиката на потисничество е проблем, а единствено да се вредят в ешелона потисници и дребни мародери. Не сме съгласни анархизмът да се превръща в презерватив за прокарване на частни интереси, от които обществото като цяло няма полза, че и търпи щети – особено с факта, че се оказва още по-раздробено и неспособно на организирана съпротива срещу олигархията. •

Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *