Защо сме анархисти?

печат

Отговор до един приятел

Имам един приятел. Работи в български университет. В област, в която без много усилия може да се намери далеч по-добре платена, но по-скучна работа. Днес получих от него следното писмо:

Хванаха ме да върша специализирана работа за поредния бездарен идиот, който е решил да вземе диплома, но няма нито желанието, нито мотивацията, нито интелекта да покрие минималните изисквания на съответния български „университет“ за „емпирична“ разработка. Разбира се, университетът го знае и дори насърчава, стига да си плати на някого за… „услугата“.

За пореден път отказах да взема пари за тази дейност (естествено, че ще откажа, това си е курвенска работа), а заплащането започва от няколко мои месечни заплати. Отказах, защото си уважавам (поне малко) професията. Защото не искам да нося на плещите си греха да съм осигурил дипломата на поредния бездарник, чрез която от позицията на авторитет (т.е. с диплома) да нанася вреди на невинни хора в уязвима ситуация. Защото не искам да се продавам – себе си и знанията си по такъв долен и отвратителен начин. Но за пореден път извърших услугата – обработих данните на съответния човек и той сега е готов да защити докторска степен и след това ще натвори това, което ще натвори… Накратко – ще предлага от позицията на авторитета си псевдолечение и псевдопомощ за реални проблеми на реални хора.

Защо го направих? Защото шефът ми ме помоли и защото (за пореден път) не можах твърдо и категорично да кажа „НЕ“. Шефът си мисли, че ми прави услуга, че ми праща човек, който да ми плати за добре свършената работа, за усвоените ми през годините знания и умения. Но аз не мога да взема пари за подобно нещо, никога не съм можел и никога не съм взимал… Накратко, чувствам се като магистрална труженичка, но без съответното възнаграждение.

Съжалявам, Златко, но вече ми се натрупа доста емпиричен опит, на базата на който стигам до извода, че идеята за анархизма може да е страхотна, но не е за нашето общество. Защото твърде дълго наблюдавам посредствени индивиди, които драпат нанякъде (не дори „нагоре“, просто нанякъде) и си правят сметката, че благодарение на социалните си умения ще компенсират цялата интелектуална непълноценност, която влачат, и ще постигнат всеки „връх“, който си набележат. И сметката им излиза вярна. Тези хора не искат нито свобода, нито равенство, нито братство, нито колективна собственост върху средствата за производство, нито пряка демокрация, нито каквато и да е форма на самоуправление. Единственото, което искат, е да се „уредят“ (разбира се, по втория начин, защото първият им е недостъпен). Позицията върху „социалната стълбица“ е единственият език, който разбират, единствената валута, чиято стойност са способни да възприемат.

Това е мнозинството хора в България в момента.

Въпросът ми е за какво е всичко това, за какво се хабим, защо се занимаваме с това? В името на тези хора ли? Аз не искам да работя, да живея, да гласувам, да обсъждам, да общувам с тези хора. Те са (просто, ясно и без извинение) измет. Защо сме анархисти?

Писмото е твърде лично, но имам сериозна причина да го публикувам – същия въпрос съм чувал десетки пъти, в десетки варианти и от десетки хора. Същия въпрос, макар вероятно с различни думи, си задава всеки, който се е захванал с някаква форма на анархизъм и не си е сбъркал напълно попрището. Същия въпрос си задавам и аз, когато сънят ми танцува между напрежението в работата и терора от съседното заведение в Студентски град.

Аз имам своя отговор и бих искал да посоча надеждата там, където я намирам, когато имам нужда от нея.

Не съм видял човек, който да не е зависим по един или друг начин от властта и да не прави компромиси със себе си, за да преживява. Това не е срамно, не е случайно – в характера на властта е да завладява и в широчина (количествено), и в дълбочина (качествено), докато не достигне дъното. А днес държавността, най-разпространената форма на власт, изглежда по-вездесъща и по-всепроникваща от когато и да било.

Големият въпрос е докъде човек стига с компромисите? Отговорът за всеки е индивидуален. Има хора, които понасят много болка, но малко глад. Затова съм далеч от мисълта да обвинявам някого за поведението му. В общество като нашето да постъпваш принципно е лукс, който се плаща твърде високо. Понякога аз избирам да не плащам.

Има хора, които сериозно си вярват, че са „извън системата“. Други – че коригират проблемите ѝ. Вероятно така се прикриват от мръсотията в ежедневието. Аз се успокоявам по друг начин – като работя, за да прочистим бъдещето.

Разбира се, това е трудна работа, не е за един или двама и краят ѝ не се вижда. До голяма степен е научна работа – ведно с теоретизирането, експериментирането и популяризирането. Не знам обаче нещо, което да заслужава повече усилията ми. Ако не друго, поне ми помага да заспя, когато съм бил принуден да стисна безсилно юмруци и да затворя очи пред поредната несправедливост.

Това е и моят съвет към теб – вместо да прахосваш сили в безкористна помощ за потенциални вредители, следващия път, когато шефът те препоръча, му кажи, че си затрупан с извънслужебни задължения по създаване на по-справедливо общество… и не го лъжи.

Такъв е моят отговор на ситуацията, в която си попаднал. На ситуацията, в която сме попаднали всички ние обаче е по-трудно да се даде отговор. Как да доведем едно общество, което в преобладаващото си мнозинство е реакционно (егоистично, наплашено, манипулирано), до социална революция? Вероятно механизмът е много по-сложен от механизма за превръщане на влакова композиция с уранова руда в атомна бомба. За да се разкрие и опише си трябва цяла индустрия. За щастие обаче не само ние си задаваме този въпрос и можем да се опрем на чуждия опит.

Преди всичко да отбележа Защо сме анархисти? Нашата борба не е в името на тези хора. Ако искаме друг свят, то е, защото не ни харесва този. Ако светът, за който се борим, искаме да се харесва поне на повечето хора – толкова по-добре. Не можем обаче да кажем, че го правим само заради тях. Правим го заради себе си, защото ни харесва хората да се самоуправляват. Може и да не го искат днес, но нашата цел е да го поискат утре и да успеят да го осъществят.

Дали „те“, хората около нас, са перманентно способни на самоуправление? Вероятно не. Иначе биха го осъществили, то би било естествено като дишането и нямаше да има такова понятие като „анархисти“, както няма понятие за човек, който „диша въздух“. Въпреки че самоуправлението остава нереализирано, то е реална алтернатива – историческа, настояща и бъдеща. Иначе просто нямаше да има „анархисти“. Ако искаш по-емпиричен аргумент, една обикновена книжка като „Анархията работи“ (за която ти също помогна и скоро ще бъде издадена) е достатъчна, за да се намерят илюстрации за това колко различни тенденции към самоуправление могат да съществуват – сред хора, които имат практически същата генетична и културна атмосфера като нашата. Няма никакво съмнение, че определени хора в определени исторически моменти са били организирани в самоуправляващи се общности. Значи няма предварително заложени в човешката природа пречки пред подобно общество. Големият въпрос е дали и как хората на цялата планета могат да се организират в такава общност в исторически обозрим период?

Като наблюдаваме хората около нас, изглежда невероятно. Подобно наблюдение обаче не отчита многообразието от общности и социални модели на планетата. С годините бях изненадан да разбера, че след всички приказки „у нас“ за „равенство и братство“ отпреди 1989-та, в едно общество като САЩ, в което „инициативността и предприемчивостта“ са издигнати в култ, начинанията на взаимопомощ и солидарност са много по-разпространени, отколкото тук, и са много по-устойчиви, понеже са (само)организирани от обикновените хора, а не са спуснати мероприятия на властта. Напълно е възможно да останем изненадани и от други общества, които познаваме съвсем повърхностно. Например един Китай сам по себе си е друго човечество.

Нещо по-важно, прякото наблюдение не отчита еволюцията на обществата. Изглежда народите (ако си послужим с едно остаряло понятие) са способни да еволюират много бързо, ако са поставени в подходящи условия. Добра илюстрация (но празен аргумент) е мисълта на Вазов „И в няколко дена тайно и полека народът порасте на няколко века“. Случвало се е хора, за които съм успял да си оформя лошо мнение, да ме изненадат с неочаквано добро. Вероятно същото е възможно и за народите. Сигурно лесно могат да се намерят примери в историята, ако човек се постарае да ги потърси. Еволюционните фактори – роботронната революция, икономическата глобализация и екологичната криза – тепърва ще засилват влиянието си. Вероятно се задават размирици в световен мащаб – глобално преселение, гладни бунтове, световна война, нещо друго или всичко това накуп. При подобна криза може да се окаже, че на социалната стълбица просто няма достатъчно място и огромни количества хора ще трябва да възприемат нов език или нова валута – на взаимопомощта и класовата солидарност – или просто няма да оцелеят.

За мен няма съмнение, че хората, които познаваме днес, няма да бъдат същите – или по-точно няма да имат същото поведение – след няколко десетилетия. Не е ясно точно в какви посоки ще бъдат промените, възможно е дори да не можем да си ги представим днес. Възможно е двамата с теб да не ги и доживеем. Ако обаче желаем новият свят да ни се понрави, трябва да работим здраво. Не защото хората го заслужават, а защото така искаме да бъде.

Послепис:

Когато споделих въпроса ти с други анархисти, останаха учудени. Ако имаме консенсус, че това общество не бива да съществува, всеки захвърлен болт в механизмите му е общественополезна дейност. Щом системата те принуждава чрез глад да ѝ сътрудничиш в собственото ѝ самоунищожение, защо да ѝ се противиш?! Бакунин е изписал стотици страници, че спасението за човечеството е в разрушението на този прогнил обществен строй, но няма кой да го чете. Един единствен идиот с диплома обаче ще го демонстрира на стотици хора по-ефективно от Бакунин. Изглежда изборът е между това да създаваш идиоти с диплома, да им вземаш парите и да помагаш на системата да се срине или да делиш от залъка си, за да поддържаш илюзията, че не всичко в нея е прогнило.

Златко

1 коментар

  • Теллалов

    Златко, борбата ни е за ВСИЧКИ хора – против социалните им роли на потисници и повощници на потисниците.
    Колцина ще се възползват от шанса, даван им от революцията, за да заживеят като човеци, а не вменени им от системата изпълнители на роли, е отделен въпрос.

    На твое място бих се ограничил само с един съвет, който ти даваш накрая, но за съжаление некатегорично: да съдейства насищането на системата с идиоти, щом на всичко отгоре си плащат за това. Ако приятелят ти го е гнус да вземе парите, може да ги насочи към читави каузи. Което е съчетание от ефективен саботаж на неговото ниво от системата с разумно преразпределяне на средства.

Вашият отговор на Теллалов Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *