Зомбиращата кутия

печат
Истината не може да лежи между две купчини лъжа.

Особеност на човешкото възприятие е, че зрителните образи се запечатват в него по-силно от словото, писано и изречено. Тъкмо тази особеност е яхната от рекламите и средствата за масова информация.

Медиите често са наричани „четвърта власт“. Днес добиването (фабрикуването) и разпространяването на информация е гигантска индустрия, съперничеща с промишлеността или по-скоро промишленост сама по себе си. В потоците информация отделният човек се губи, изпада в изолация от действителните събития. За него реалност става онова, което вижда с очите си от телевизионния екран.

Почти няма обществени телевизии, в смисъл на медии, които зависят и се контролират от самите зрители. Телевизията е скъпа – макар че чисто техническите разходи и консумираната електрическа енергия не надхвърлят повече от една четвърт от бюджетите на телевизионните оператори. Затова медиите са собственост на държавни институции, частни лица и корпорации. Собственост върху средствата за разпространение означава и собственост върху информацията. Подбирайки материалите, управляващите елити регулират човешките отношения, формират вкусовете и пристрастията на публиката. Действат като магнит върху купчина метални стружки и гълтат свободното от работа и сън време – само и само да породят във втренчените в екрана мозъци нужни на системата мисли, така че да не остане умствен капацитет за появата на собствени.

Изопачаването на реалността става лесно. На зрителя се показват определени събития по определен начин. Всичко, което не се вмества в зададената картина, се пропуска или, ако не може да бъде подминато, се представя като нещо несериозно или се излага на посмешище. Публиката е вкарана в зададена от сценария роля, без значение дали става дума за развлекателно предаване, или политически и икономически коментари. Всичко това е гледната точка на собственика на телевизията, а общността на интересите на собствениците задава обща насока. Истинските проблеми на обикновения човек, истинските алтернативни решения на тези проблеми липсват. Така например, когато се говори за тип стопански модел, се противопоставят два полюса – или държавно регулиране (упорито наричано от журналистите „социализъм“), или „свободен конкурентен пазар“ (който никога не е съществувал без силови лостове за въздействие върху потребителя). Тези две страни се представят като единствено възможни, „третият път“ е „някъде по средата“. Истината обаче не може да лежи между две купчини лъжа.

Поднасяйки „света у дома“, телевизията отразява не само (и не толкова!) мира, колкото конфликтите, кризите и особено – войните. Чрез умело подбрани (или измислени) образи на зрителя се внушава колко добра е едната страна и колкото лоша – другата. Както се казва, първата жертва на всяка война е истината, но убийството на истината чрез телевизионните репортажи днес е по-могъщо и убедително от всякога.

За убедителността говорят изследвания на психолози и социолози. Когато на студенти (уж будна част от населението!) се предлага да дадат своето мнение за някакво събитие, в мнозинството си те възпроизвеждат чутото и видяното от телевизора. Така в очите на публиката екранните образи са най-авторитетен източник, доверието към тях е почти пълно – от въпросите дали Иран е виновен за атентати срещу случайни хора до това дали контактуваме вече с „висши цивилизации“.

Това се нарича промиване на мозъци или по-зловещо и метафорично – зомбиране. Детето, още преди да се научи да чете и да цеди връхлитащата го информация чрез здравословен скептицизъм към очевидните абсурди (а за неговото крехко съзнание нищо от казаното от възрастните не е абсурд), вече разпознава шарените рекламни символи на една или друга компания. Още преди да се е научило да отделя полезното от безполезното и направо вредното, детето вече е програмирано като консуматор на най-често вижданите от него търговски емблеми.

Пълноводната река от лъжи не секва ден и нощ, тече по стотици канали, наднича от хиляди предавания. Хората не възприемат ставащото дори в собствения им град другояче, освен през видеокамерите на информационния посредник.

От друга страна, телевизионните картинки бързо се забравят, но повторението им вкарва послания и идеи в дълговременната човешка памет, превръща се в рефлекс, събужда емоциите, а не разума.

Точно по този начин реагират на битието животните, докато разумните същества се опитват да анализират видяното, преди да вземат отношение. Електронната кутия обаче успешно потиска разума, просто като не му оставя време да се окопити и да зададе собствени, а не натрапени отвън въпроси.

Кога и как цялото това оскотяване ще се върне като хвърлен бумеранг – никой не може да каже. •

Михаил Магид, Николай Теллалов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *