Жак Фреско е роден през 1916 г. По собствените му думи „Това, с което светът ни наранява, са собствените ни очаквания. Това, което се случва в света, е истинско. Това, което мислим, че трябва да се случи, не е истинско“. На 96 години обаче той продължава да мечтае и работи за по-добър свят.

Жак напуска училище малко преди да го завърши и сам довършва образованието си в областите, които го интересуват. Същата принципна последователност го води в живота и му пречи да се впише както при различните си работодатели (корпорации и министерства), така и в авторитарните „алтернативни“ движения (например Младежката комунистическа лига на САЩ). През годините вади хляба си предимно с промишлен дизайн, но не престава да разсъждава върху възможността за „рай на земята“, базиран върху устойчива икономика, реализирана чрез съвременните технологии. В началото на 60-те години идеите му вече добиват общ вид и той се опитва да ги прокара в държавната политика чрез бъдещия вицепрезидент Хъмфри. След неуспеха създава организация от последователи, на нейната основа през 1994 стартира Проект „Венера“ (по името на града Винъс, в който се реализира).

Предложенията на проекта и аргументите на Фреско притежават характеристики, които биха предизвикали възхищение у всеки анархист. Отричат напълно капиталистическата и държавната система, приемат рационалното анализиране на нуждите и ресурсите за единствено правилен начин за организиране на икономиката, определят институциите на властта като излишни и вредни. Реално проектът „Венера“ описва високотехнологичен комунизъм, в който всички хора се възползват от ресурсите на планетата с мяра и добросъвестност, каквито бихме очаквали в едно свободно общество. Нещо повече, авторите на проекта описват този комунизъм първо, като осъществим чрез съвременните научни постижения, и второ, като неизбежен предвид неправилното управление на ресурсите в условията на капитализма.

Основната програмна слабост на предложенията му е тяхната аполитичност. Фреско добре съзнава, че „установеният ред се стреми към самосъхранение“ и че това, което пропагандира, „няма нищо общо с целите на елита“. Въпреки това пътят, който предлага – създаването на „градове“ един след друг, – не включва никакъв план за съпротива срещу реакцията. Той очаква хората да осъзнаят нуждата от подобни градове и да насочат усилия на човечеството в тази насока, все едно тези усилия никога не са били впрегнати според волята на едно нищожно малцинство. Разбира се, Фреско си дава сметка, че подобни процеси не текат толкова гладко, но сякаш плаща данък на марксистката теза за „историческата необходимост“ и скръства ръце пред нея, оставяйки тя да направи избора между „рая и унищожението“. Всъщност според него „е много по-вероятно да поемем към някаква форма на диктатура, може би дори американски вариант на фашизъм, привидно представен на хората като начин да бъдат защитени от продуктите на собствената си култура и нейните недостатъци“. Все пак той не пропагандира нищо повече от образование и популяризиране на идеите си. Подобен план може да бъде наречен само утопичен… или фалшив.

По-лошото проявление на упованието в „историческата необходимост“ е самата вяра в предложения модел на обществото. Анархистите съзнателно избягват да прогнозират в детайли безвластническото общество. Едната причина е непознаването, но и непредвидимостта на технологичния напредък – едва ли някой би могъл да измери потенциала на общество от хора, свободни да развиват уменията си в избраната от тях област. Другата, по-важна причина обаче е принципът за самоуправление, който анархистите признават – всяка общност, всеки град и всеки човек би трябвало да има възможност да избере точно как да живее живота си. Воден от вярата, че трябва да изобрети най-правилния начин за управление на обществото, Фреско стига до следните твърдения: „Чрез централизацията ще бъде възможно да се предоставя информация от световен мащаб на управляващото тяло – било то машини, или персонал. Малко вероятно е във втората половина на XXI век хората да имат някаква значителна роля във взимането на решения. В крайна сметка на даден етап изкуственият интелект ще управлява всички ресурси за общото благо на всички.“

Фреско поставя компютрите в позицията на безпристрастен носител на универсалната справедливост – позиция, която засега успешно си присвоява държавата. На мястото на религията, която, чрез аргументите на морала, отнема правото на хората да влияят на решенията, той поставя машините, които правят същото, но чрез аргументите на експертността. Би било чудесно, ако компютрите успяват да изработват решения, които са приемливи за всички хора на планетата. Какво ще стане, ако не са приемливи за едно малцинство от хора? А ако не са приемливи за мнозинството от хората?

Разбира се, подобни идеи са утопични. Корените им лежат в идеята за технокрацията, според която правителството трябва да бъде съставено от най-добрите експерти в съответните области, които биха управлявали държавата по най-съобразения с науката начин. По този повод още Бакунин казва, че „никой учен не е в състояние да научи народа“ – аргументите му могат да бъдат прочетени в „Държавност и анархия“. Ето че и днес обаче, при много по-сложните научни достижения, на които сме свидетели, се намират ентусиасти, които се опитват да измислят „как народът ще трябва да живее на другия ден след Социалната революция“. Може би това се дължи както на непознаване на въпроса за самоуправлението, така и на едно грешно приемане на науката и технологиите като нещо извън- и надчовешко, като универсално познание за обективната реалност, а не като плод на колективните усилия на човечеството по акумулиране и оползотворяване на знания.

Подобна грешка е разбираема, особено за човек, роден в началото на 20-ти век. Макар да влияе на работата му, тя не я омаловажава. Фреско представя един свят на равенство и свобода и аргументирано твърди, че хората биха могли да го създадат. Заедно с много други, нужни са ни и такива хора, които правят мечтите си за един комунистически свят да изглеждат реалност. За да създадат нов свят, хората трябва първо да се научат да мечтаят и да живеят мечтите си – за това помагат хора като Фреско. Проекти, подобни на неговите, хора, мечтаещи да превърнат земята в технологичен рай, има и в Гърция, и в Португалия, и във Франция, а може би и другаде. За да превърнат мечтите си в реалност обаче, ще им трябват революционери. •

Златко