А бях само на 17 години

печат

Новата книга на издателство „Шрапнел” „А бях само на 17 години” от Бойчо Огнянов принадлежи към поредицата спомени на хората, повярвали като млади на болшевишката демагогия, но понеже я приемат за истина, тутакси влизат в конфликт с амбициите на новата власт, биват обявени за „народни врагове” и натикани в концентрационните лагери.
Най-добре за една книга говори самата тя. Следват няколко откъса от нея:

Пиша тези мои спомени, за да знаят по-младите и да видят и опаката страна на „медала” – т. е. истинския лик на „комунизма”, който е взел „в името на ЧОВЕКА” повече жертви ЧОВЕШКИ, отколкото ДВЕТЕ световни войни.
Много десетосептемвристи станаха „борци”… за големия КОКАЛ. Грабнаха пищови и автомати, арестуваха, биеха и убиваха без съд и присъда. Никой не беше сигурен за живота си и този на своите близки. А колко лични обиди и свади бяха решени с куршуми!

И нали още се парадираше за свобода на словото… говорехме, критикувахме и гледахме и други наоколо да ни чуят. Защото тогава много повече имаше наивни и неуки, които просто нямаха свое мнение. Все още мнозина мислеха, че съдбата на страната ни е на везни и ще може някой да я наклони към по-хубавото. Горко ни на наивниците милиони българи – не сме знаели, че съдбата не само на България, но и на Балканите е решена на масата между Сталин, Чърчил и Рузвелт… Сталин там отгоре нарежда – бъдете безмилостни към враговете на социализма … лентяи, мързеливи криминални типове, садисти – биячи, убийци, за които беше удоволствие да убиват себеподобния, се стекоха при тях… На мен и такива като мен още ни се струваше майтап, още мислехме, че нашите ще дойдат, че те – червените – ще си отидат.

Най-първо говорехме, а после започнахме да пишем по стените. На мен най ми допадна „Вие обесихте Петков, а ние – Димитров”. Веднъж дойде един от нашите и ми каза: „В клозета са изтрили написаното”. Аз навлажних конци, взех и химически молив и отидох. До вратата стоеше един и ме поизгледа. Влязох в едната кабинка, почаках, уж ходя по голяма нужда, намокрих стената и пак го написах. Щом като излязох, онзи още стоеше вън – поизгледа ме и се мушна вътре. Разбрах, че ме следи, отидох до струга и скрих конците и молива. След малко дойде онзи с един милиционер, сложи ми белезници, та право в милицията – околийско управление.

Има биячи, но не всички са психолози – биеха, но никога може би не бяха бити, за да знаят кога и как се обработва, а и всеки има своя психика и начин на поведение.

След първите удари най-първо започва геройското държание, но след няколко удара поведението се променя. Така продължи 20 дена. А в килията – нар от няколко дъски, може да се легне само със свити крака… В тъмното ме полазват въшки и дървеници…

На другия ден за кой ли път ме изкарват – и пак бой, и пак, и пак…

Ванчо „Шишето” му викаха, започва да ме рита и да скача върху мен и в несвяст ме отмъкват в килията. Събуждам се – силни, остри режещи болки в корема като с бръснач. Ченето като че ли го няма или пък е увиснало на парцали. Главата бучи, ще се пръсне. Слепоочието силно пулсира, като че ли има забити пирони и игли. Разсъдъкът се е разпокъсал и се губи като морски талази. Именно тогава изчезва всякакво мъжество, геройство. Всички герои изчезват. Всички те и тези, които са ги описали, ми се виждат подлеци, измислени за заблуда и за да се харчи четивото. Именно тогава, ако имаше някой да надникне в очите ми, щеше да види само страх и ужас. Именно тогава съм станал мек като ”сюнгер”, именно в този момент изчезва другарство и съвест и всичко човешко. За да запазиш живота си, си готов на всичко. В такъв именно момент героят става подлец и е готов да подпише смъртната присъда дори и на родната си майка. Но биячът вече е оскотял…

…Умирах от жажда, мисля че ще полудея, задрямвам и сънувам реки, чешми. Пия с шепи, събуждам се и просто не вярвам на себе си – целият горя, изпиках се в шепите си и ближа, но и тя солена, чукам и викам – никой не идва. По едно време дойде един цивилен, заведе ме в друга стая, накара ме да седна срещу него и извади показанията ми. Започна бавно да чете и ме поглежда над листа, а зад него мивка с чешма. Под кранчето – някакъв съд, в който бавно капе вода – кап… кап, а капките като пирони се забиват в главата ми. Устата пресъхва и долната ми устна се пукна. Облизах – кръв и не на себе си скочих, но той с един удар ме събори на пода. Отиде и пусна чешмата да тече, а аз просто ще се побъркам от жажда. Хвана ме за яката, сложи ме на един стол и ме завърза за него, омота ме от кръста надолу и след това уви и за краката на масата. „Е, ако искаш вода, почвай да пишеш, а ако продължаваш да лъжеш, жив от тук няма да излезеш“.
И аз почвам да пиша.

Поръчай тази книга:

А бях само на 17 години

цена: 4 лв.

Моля, попълнете формата за поръчка и ние ще се свържем с вас относно получаване на книгата.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *