Главни партньори в глобалната „игра” на свръхсилата САЩ, която с Канада и Мексико образува конгломерата НАФТА и нейните реални и потенциални конкуренти от рода на ЕС (или очертаващите се в перспектива колосални блокове на Европа с Русия и на Япония с различните „дракони”, „тигри” и Китай), са Мултинационалните компании, чийто капитали са се преплели и смесили до неделимост. Това обаче не позволява да говорим за „денационализация” или интернационализиране на капитала, както и не означава, че центърът на тежестта на световният капитализъм е неизменен.

В днешния свят доминиращо положение в тези компании имат американските капитали и броят на американските милиардери е най-голям, но неравномерното икономическо развитие на различните зони или коалиранията на „всички срещу един” може в недалечно бъдеще да променят радикално съотношението на силите. Освен това армиите на партньорите-конкуренти не са изоставили своите „национални доктрини за сигурност” и „идеалите” си, нито са свили знамената. Поради което върху идеалния проект на монолита – Световната империя на капитала под егидата на САЩ – още от сега могат да се видят пукнатини, които при всяка по-голяма криза заплашват да го превърнат в купчина развалини. Твърде е възможно двете световни войни от миналия век да заприличат на буря в европейската водна чаша в сравнение с тези, за които явно или тайно се готвят участниците в днешното „партньорство за мир” и глобализиране на света.
Без да навлизаме в сферата на прогнозирането и футурологията, нека се върнем отново към процесите на глобализация на капиталите и на поражданите от това проблеми. Ролята на „роботронната революция”, по-специално на електронните комуникации (интернет и други) е първостепенна. Посредством тези революционизиращи открития, движението на финансовите потоци, инвестициите и борсовите спекулации се извършва в реално време и в планетарен мащаб – 24 часа върху 24 и 7 дни върху 7 – като се пренасят символични, а не „реални пари”. Това движение не се контролира от никого и от него борсовите спекуланти печелят милиарди, които дори не се облагат. И понеже играта в този хазарт е с нулев резултат и за разлика от тази в казината не поставя ограничения за размера на разиграваните залози, печеливши се оказват винаги едрите и най-едри борсови „играчи”, които обират спестяванията на дребосъка и си ги „преразпределят” съобразно библейската максима: „Който има ще му се придаде, а който няма, ще му се вземе и малкото”, за да му... дойде акълът.
Капиталите, които се движат непрекъснато на международния борсов пазар само за един ден, са два пъти по-големи от глобалните резерви на всички централни банки в света. Вследствие тяхната „мобилност” в глобалното финансово пространство и „закрепостяването” на работната ръка, чиято цена не се „глобализира”, последната се оказа подложена на ударите на чуждестранната конкуренция върху националния пазар на труда, без да може да се защити чрез „класическите” средства за отбрана – синдикатите, чиито ръководители са напълно корумпирани и интегрирани в системата. У нас те са се превърнали в своего рода роботърговци, които получават комисионна от печалбите на робовладелците за доставките на туземни роби. Резултатът е поляризация както вътре във всяка страна, така и между Севера и Юга или Запада и Изтока. Навсякъде разликата между богатите и бедните продължава да се увеличава неравноускорително, мярка за което е съотношението на доходите на човек от населението. Страните от Г-8 (като изключим Русия), в които живее около 10% от населението на земята, притежават над 50% от „глобалната икономика”. Но свръхбогаташи има и в най-бедните страни на Африка и Южна Америка, без да говорим за олигарсите на Изток. Източникът на тяхното богатство е властта, с чиято помощ те ограбват ежегодно стотици милиони. Петстотин милиардери, 95% от които се падат на Първия свят, имат доходи колкото половината от човечеството, живеещо в Третия. В същото време и в най-развитите страни се увеличава броят на тези, които наричат „нови бедни”. Сред тях се срещат все повече представители на прословутата „средна класа”. На улицата биват изхвърлени не само притежатели на университетски дипломи, но и висококвалифицирани специалисти. В противовес на тях, финансовите магнати, спекуланти и рентиери живеят в крезовски лукс и охолство. Една британска фирма „пуснала” бурканчета „юбилеен мармалад” със златни люспи на цена 5000 лири стерлинги бройката – сума, равна на доходите на 30 африканци за година или на един от тях за целия му живот. Очевидно, докато пет и половина милиарда бедни кротуват, ще трябва да се задоволят с екскрементите на „златния” половин милиард, обитаващ планетата.
Увеличаващата се безработица, вследствие развиващата се в условията на капитализма Роботронна (научно-техническа) революция, се придружава от глобализацията на инвестирането на капитали, критерий за което е максималната (най-голямата) печалба и от износа на цели производства в страните с най-евтина работна ръка. Финансовата глобализация и делокализацията на индустрията се придружават от съкрушителни удари срещу социалните придобивки (здравеопазване, образование, пенсионно осигуряване и т. н.) и от натиск върху заплатите. Тези резултати се чувстват най-осезателно от „бачкаторите”, безработните и пенсионерите в слаборазвитите страни (към които въпреки европейското си членство принадлежи и България). Намаляването на доходите на най-широките слоеве от населението води до свиване на вътрешния пазар и търсенето на компенсации навън. Но износът не е решение, защото, ако той се търси от всички страни в тая посока, сметката няма да излезе поради най-елементарни изчисления: не е възможно всички да постигат едновременно реализация на излишъците си в експорта, защото износът на една страна е внос за друга, а сумата или балансът на всички участници в световната търговия е равен на нула! Затова отделните сметки за едни са в плюс, а за други са „на червено” и първите са за съхранение на статуквото, а вторите за ревизията му. Тогава, в резултат на агресивния дъмпинг и сблъскване на виталните интереси на различните капитали върху световния пазар, се търси преразпределянето му. При определени обстоятелства и условия последното се придружава от локални или световни войни. Затова розовите надежди и обещания, че от глобализацията ще спечелят всички, са поредната измама. Икономическата „игра” както вече отбелязахме, е игра с нулева сума, поради което за едни тя е „шанс” или сватба, но за други (и тези „други” са 80-90% от населението на Земята) глобализацията е брадва. Два милиарда души не познават електричеството. Телефоните в Индонезия, Бангладеш, Нигерия и Египет взети заедно са по-малко от тези в Канада, а ползващите интернет в Черна Африка са само няколко хиляди души. Такава е „глобализацията на информацията”.
Не по-малко убийствена е ролята на такива финансови инструменти на глобализацията като Международния валутен фонд или Световната банка. Много от „развиващите се страни” не са в състояние да изплатят дори лихвите по старите и са принудени непрекъснато да сключват нови заеми. Изплащането на външния дълг поглъща положителното салдо от баланса (когато има такова салдо) и ликвидира всякаква възможност за развитието им. Към това се прибавя и проблемът с „дефицита на интелектуален потенциал”, свързан с недостига на средства за образование, здраве и храна, към които се добавят кражбите на мозъци от Мултинационалните компании.
Колкото и незначителна да е „таксата на Тобин” от 0,25% върху транзакциите между световните борси, събраната сума от 1300 милиарда долара би била достатъчна, за да се преодолеят за няколко години поне най-крещящите форми на бедност и изостаналост в „Третия” и останките от бившия „Втори” свят, където живее над 80% от населението на планетата. Но провеждането дори на такива скромни мерки се нуждае от „просветен капитализъм”, подобен на „просветения абсолютизъм”, който не спаси феодализма от революциите, но ги забави с едно-две столетия. Да се очаква такава „етика” от печалбарите, властниците и господарите на днешния свят е наивност по-лоша от грабеж.
И всичко това става когато, както казва цитираният вече Карлсон, за последните шестдесет следвоенни години населението на планетата се е удвоило, а производството на продукти е нараснало пет пъти; за двадесет години търговията със стоки се е утроила, а с капитали се е увеличила 70 пъти. Съотношението между капиталовите транзакции чрез борсите и съвкупността на сумите за ежегодния внос и износ на стоки и услуги на световния пазар е достигнало 10:1. Необузданата спекула на борсите заплашва финансовия „мехур” със спукване и кара дори спекуланти от ранга на Джордж Сорос да предупреждават борсаджиите, че финансовата криза може да се превърне в социална експлозия, сравнима с ядрена катастрофа.
За разсейване на разпространяваните особено в Европа илюзии по отношение на „социалната държава” и „социалния капитализъм” (към които наши „теоретици”- диуретици като покойния професор Чавдар Кюранов прибавят и „социалната” глобализация) съдейства и политиката на неолибералите или неоконсерваторите, към която са съпричастни и социалдемократите от рода на Шрьодер и Тони Блеър, за да не цитирам и останалите социалдемократически слуги на капитала, отдавна отказали се дори от приказките за социализъм и класова борба. Разните „Интернационали” са напълно интегрирани в днешната система, докато 70% от населението на Стария континент не може да удовлетвори съвременните си потребности, а 10% са безработни, тоест напълно изключени от оборота. •

Една от най-често срещаните думи в речника на днешните политици и политолози е глобализацията. Французите употребяват термина „мондиализъм”, но и той не прави понятието по-малко еластично, нито по-прецизно, защото всеки от тях го употребява в смисъл, който го устройва, давайки му съдържание в унисон с интересите  или идеологичските си предпочитания.

Бившият лидер на германските социалдемократи Оскар Лафонтен предлага дефиниция в която преобладава икономическият момент. Според него, същността на глобализацията е в създаването на световен пазар на стоки, услуги, капитали и знания. (Към което може да се добави и покупко-продажбата на политици, интелектуалци и други проституиращи субпродукти на днешната социаликономическа система.)

Спазвайки пропорциите, процесът на глобализация в смисъла на Лафонтен има свой исторически аналог и прецедент в създаването  на германския митнически съюз и общогермански пазар през 19 век, когато нуждите на германския капитал  в производството и размяната надхвърлиха издигнатите от феодалите (крале, князе, херцози и тем подобни) гранични бариери, с които бяха раздробили някогашната „Свещена Римска Империя на германската нация” на повече от 300 държавици. Малко по-късно (през 1870 г.), Бисмарк извърши уедряването им „с кръв и желязо”, създавайки върху този пазар Германския Райх.

Ако не претендираме за изчерпателност, можем да кажем, че глобализацията е днешното име на свръхимпериализма с планетарни апетити и мащаби. Само че за разлика от стесняването ґ до пазара, както прави Лафонтен (следващ със стогодишна давност „папата на марксизма” Карл Кауцки, който вярвал, че тази „нова фаза”  в развитието на капитализма ще бъде резултат от „мирното обединяване” на капиталистическите монополи, тръстове и концерни вследствие концентрацията и централизацията на капиталите), инспирираното от САЩ „глобализиране” на света, на което сме свидетели, отива далеч отвъд пазарните нужди на капиталите. То се извършва по-скоро с методите и средствата на „Железния канцлер” и цели ни-повече, ни по-малко установяването на световно господство.

Подобни мотиви подтикнаха Хитлер в края на 30-те години на 20 век да започне Втората световна война за преразпределяне на старите континентални империи (Британската, Френската и Руската), с оглед създаването на „жизнено пространство” за Третия райх и „Нов ред” в Европа.

След Втората световна война националните пазари на ервопейските страни отесняха за капиталистическата икономика с нейния износ на стоки и капитали, което стана една от причините, макар и не най-важната, за създаване на европейския пазар, а след това и на Европейския съюз, който от 1 януари 2007 г., наброява 27 държави-членки включително България.

Отбелязвайки този исторически факт като нов момент в процеса на изграждане на глобален съюз на богатите и бюрократите, няма да се занимаваме с комплексните причини и последици от разширяването на ЕС, а само ще обърнем внимание върху посочената от председателя на европейската комисия за глобално управление Карлсон дилема пред която е изправен съюзът: да бъде ли един от „триадата” на икономическата власт (със САЩ и един бъдещ азиатски съюз, чието сегашно ядро е Япония), без да създава единен световен център на политическата власт или  ЕС да се превърне в компонент и активен участник в глобалния център на управление (и ограбване) на света, тоест съучастник в създаването на световен политически, полицейски и милитаристичен  съюз за защита на интересите и увековечаване господството на мултинационалните компании.

Продължаващото уедряване на собствеността и съсредоточаването ґ в ръцете на все по-малък брой милиардери, очевидно води до състояние при което и континенталните пазари стават тесни за мултинационалните компании. Те се нуждаят от световен пазар. В неговото създаване, освен финансовите, участват различни наднационални, политически, полицейски, съдебни и прочие институции, които са нужни на класата на капиталистите за ръководството и господството и над света. Този процес наричат глобализация. Тя е израз на „силите на пазара”, освободени от националните бариери, поставяни им след Втората световна война от „суверенните” европейски републики и кралства и е резултат от политиката на все по-малко оставащите „Велики сили” на световната сцена. Тази тенденция продължи и по време на „Студената война”, вследствие на която засега на арената се подвизава една единствена свръхсила.

Безспорно глобализацията е тясно свързана с нуждите на финансовите пазари. Чрез нея мултинационалните тръстове и концерни искат (и получават) развързани ръце за покупки и поглъщане на по-дребните или за сливането си с по-едрите конкуренти, което се придружава от все по-тясното преплитане и взаимно проникване на „националните” капитали.

Макар че ролята на икономическия фактор и интересите на финансовите кръгове и „делови среди”  в създаването на глобалната империя на капитала не може да бъде оспорвана, те не са единствените, а не са и доминиращите в процеса на който сме свидетели. В него вземат активно участие идеологията, политиката, дипломацията и на последното място, но не и по важност – армадите и корпусите „за бързо реагиране”... За разлика от Лафонтен, можем да кажем, че същността на глобализацията е стремежът да се установи и увековечи световното господство на богатите над човешкия род с помощта на бронирания юмрук на капитала – държавата или коалицията от държави в „развития Първи свят”.

Съществено влияние за ускореното глобализиране на икономиката и съпътстващата го политика на репресии и милитаризъм, намерили израз в създаването на общи военни, полицейски и юридически „пространства”, оказва страхът от бунта на онеправданите. Срещу тях обитателите на горния етаж на пирамидата на властта и парите провеждат политика на превантивна контрареволюция, едно от днешните имена на която е „борба с тероризма”. В този смисъл, глобализацията не е ново явление. Историята е пълна с „глобализатори” като се започне с Александър Македонски и неговата мимолетна империя или с Цезар и възприелите името му като титла римски императори. Към тях, прескачайки Атила, Чингис хан, Тамерлан и цяла кохорта от завоеватели, съблазнявани от идеята да станат господари на света, могат да се добавят Наполеон и Хитлер, чиито несъстояли се империи не надживяха създателите си. Относително по-трайна се оказа Британската, но и тя се срути заедно с Френската колониална империя след края на Втората световна война. В наше време пред очите ни се разпадна Сталиновата империя, от която България  беше интегрална част в течение на половин век. В създаването, както и в изчезването на тези империи, далеч не икономическият фактор беше с най-голямото относително тегло.

След 1989 г., заявка за „глобализиране” на света дава „Империята на доброто” – САЩ. В документ от 69 страници администрацията на президента Рейган още през 1988 г. беше изработила перспективен план за следващите 25 години. Четири години по-късно – през 1992 г. – в световния печат проникнаха сведения за два нови документа, изработени от екип на Съвета за национална сигурност, Държавния департамент, Пентагона и ЦРУ по време на президентстването на Буш-баща. Става дума за два доклада на тогавашния член на въпросния съвет Пол Уолфовиц и адмирал Джеремая, които дават още по-ясна представа за проектите на американския финансов и военно-промишлен комплекс за създаване на „Нов световен ред” след краха на създадената от Сталин и наследниците му империя. С неизменно демонстрираните оттогава арогантност, безцеремонност и агресивност, външната и военна политика на САЩ, която се ръководи от прокламираните в края на 20 век идеи и цели, постоянно фокусира недоволството и съпротивата  на почти всички останали народи и страни срещу себе си. Тази империалистическа политика неминуемо ще доведе до коалирането им – досегашната история го гарантира  – срещу новия претендент за световно господство, пораждайки конкуренция, конфликти от всевъзможно естество, огнища и пожари. Въпреки превантивните мерки на Вашингтон, „Империята на доброто” едва ли ще избегне съдбата на предшествениците си. •

(следва)

Изказване на Ноам Чомски на 25 януари 2005 в Санта Фе, Ню Мексико, по време на честването на 25-тата годишнина на International Relations Center (IRC). Чомки е член на борда на директорите на IRC.

Ако си представим някое разумно същество, наблюдаващо ни от Марс, не мисля, че то би заложило на нашето оцеляване за още едно поколение или две. Всъщност, истинско чудо е, че сме стигнали толкова далеч. Светът стигна твърде близо до тотално унищожение от ядрена война само в последните няколко години. Ако си представим някое разумно същество, наблюдаващо ни от Марс, не мисля, че то би заложило на нашето оцеляване за още едно поколение или две. Всъщност, истинско чудо е, че сме стигнали толкова далеч.

Светът стигна твърде близо до тотално унищожение от ядрена война само в последните няколко години. Ню Мексико играе важна роля в това. Има случай след случай, в които ядрената война е предотвратявана като по чудо. И опасността се увеличава в следствие от политиката, предследвана съзнателно от администрацията (на САЩ - бел. прев.).

Секретарят по отбраната на САЩ, Доналд Ръмсфелд, прекрасно разбира, че тази политика увеличава опасността от разрушение...

... Стигна се до това, че можем да прочетем в повечето умерени, достойни за уважение вестници предупреждения от водещите стратегически анализатори, че състоянието на САЩ в момента - милитаризирането - увеличава доста възможността от наречената от тях "последна орис, решителна гибел". Това е така, защото милитаризирането води до цикъл на акция-реакция, в който другите отговарят. Това ни доближава до опасни механизми, които са невероятно разрушителни.

Милитаризирането на космоса може много лесно да унищожи вида ни. Набляга се много на това милитаризиране. То е една от големите цели (особено в Ню Мексико), изискващи много труд. Ню Мексико е едно от централните места, където това потенциално разрушение на вида ни се случва.

Съществува документ, наречен "The Essentials of Post Cold War Deterrence" (Същността на защитата след Студената война), който бе разпространен по времето на Клинтън от Стратегическото Командване, което отговаря за ядрените оръжия. Това е един от най-ужасяващите документи, които някога съм чел. Хората изобщо не му обърнаха внимание.

В докладите на Стратегическото Командване се казва, че трябва да реконструираме нашите ядрени и други сили за периода след Студената война. И изводите са, че трябва да заложим главно на ядрени оръжия, а не на химически или биологични, защото ефекта от ядрените е мигновен, разрушителен, непреодолим - не само разрушителен, но и ужасяващ. Така че те трябва да са основата на нашата система за защита.

Всичко има обратния смисъл на написаното. Защита значи нападателна позиция, която да е базирана на ядрени оръжия, защото те са толкова разрушителни и ужасяващи. И дори само притежанието на масивни ядрени сили хвърля сянка върху всеки международен конфликт, тъй като хората са изплашени от нас, защото ние имаме такива мощни сили.

Трябва да имаме безрасъден национален имидж, със сили извън контрол, така че да ужасяваме всички и тогава ще можем да получаваме каквото искаме. И освен това останалите са в правото си да са ужасени, защото нашите ядрени оръжия, с които можем да ги вдигнем във въздуха (всъщност да вдигнем всички ни във въздуха ако излезат извън контрол), ще са пред нас.

Ако прочетете идеите за 2020, публикувани от Космическата админицтрация, в тях става въпрос как космосът е новото предизвикателство и как трябва да вземем контрол над космоса за военни цели и да сме сигурни, че нямаме конкуренти. Това означава базирани в космоса (т.е. в орбита) оръжия за масово разрушение.

През 1967 бе сключен договор относно открития космос, който беше доста беззъб, но призовава за опазването на космоса за мирни цели. В Комисията по разоръжаване към Генерална асамблея на ООН имаше опити за укрепването му, които бяха едностранно блокирани от САЩ. САЩ единствени отказаха да гласуват за резолюцията на Генералната асамблея и положението е без промяна от 2000. Китай са тези, които настояват за укрепването на резолюцията, но това не е отразено в САЩ. През 2000 това беше обявено само в един малък вестник в Юта.

Целият свят се предполага да бъде покрит (а може би вече е) със сложни устройсва за наблюдение и цялата гама от комплексни, смъртоносни, разрушителни оръжия, създадени да могат да атакуват всичко от космоса. Това означава ядрени оръжия в космоса - ядерни източници на енергия в орбита - които могат да излезат извън контрол, да се взривят и какво ли още не.

Когато администрацията на Буш взе властта те направиха нещо още по-крайно. Те преминаха от доктрината на Клинтън за контрол на космоса до това, което наричат "собственост на космоса", имайки предвид (техни думи) "мигновенна намеса и ангажираност навсякъде" или необявено разрушаване на всяко място на Земята, което пожелаят.

Преди година социологът Барух Кимерлинг от Хебрю Юнивърсити изтъкна: “Страховете ни се превърнаха във факт.” Евреи и палестинци “слизат до нивото на изпълнена с предразсъдъци омраза… Войната се превръща в съдба, жестока, колонизираща война.”

Когато тази година Израел нахлу в бежанските лагери, колегата му Зеев Щернхел писа: “В колонизиращия Израел… човешкият живот е евтин.” Правителството на Израел “вече говори с открито безсрамие за война, когато истината е, че то провежда колонизираща политика, напомняща поставянето на бедните квартали населени с негри в Южна Африка под властта на белите по време на апартейда.” И в двата случая се подчертава очевидното: няма симетрия между двете етнически групи, сриващи се до нивото на племенна омраза. Конфликтът понастоящем е концентриран в териториите намиращи се под жестока военна окупация в продължение вече на 35 години. Окупаторът е сериозна военна сила и действа с масираната военна, икономическа и дипломатическа подкрепа на световната суперсила. Жертвите му са самотни и безпомощни, едва преживяващи, струпани в мизерни лагери, а в момента понасящи на гърба си и изстрадващи още по-суров терор от вид, напомнящ за “жестоките колонизиращи войни” и опитващи се да отвърнат на жестокото изтребване по същия начин.

“Мирният процес” в Осло промени типа на окупацията, но не и основната концепция. Малко преди да се присъедини към правителството на Ехуд Барак, историкът Шломо Бен-Ами писа:

"Споразумението от Осло е основано на неоколониална база, върху живот в зависимост на единия от другия за вечни времена."

Скоро същият стана архитект на предложението на Съединените щати и Израел в Кемп Дейвид през лятото на 2000 год., което плътно се придържаше към същата база. Предложенията в Осло и Кемп Дейвид бяха обсипани с хвалби от коментаторите в Съединените щати, а палестинците и техният зъл лидер бяха обвинени за провала им и последвалото насилие. Но това е нагла измама, както писа Кимеринг и други сериозни коментатори.

Вярно, двойката Клинтън-Барак направи няколко стъпки към решение в стил “Бантустан”. Малко преди Кемп Дейвид, палестинците от Западния бряг бяха затворени в около 200 разпръснати райони и двойката Клинтън-Барак се записа в историята с предложеното “подобрение” – консолидиране на три кантона под контрол на Израел, фактически разделени един от друг и от четвъртия кантон, Източен Ерусалим – център на палестинския живот и на комуникациите в района. Не беше изчистено положението с петия кантон, Газа, с изключение на това, че населението там фактически също беше превърнато в затворници. Разбираемо е защо не могат да се намерят карти в официалните медии на Съединените щати, както и каквито и да било подробности за двете предложения. Никой не може сериозно да се съмнява, че ролята на Съединените щати ще продължи да бъде от решаващо значение. Следователно от критично значение е да се разбере каква е била тази роля досега и как се е възприемала отвътре, от самите американци. Версията на “гълъбите” (американските сенатори за мирно уреждане на проблема) – така, както са представени от редактора на “Ню Йорк Таймс” от 7 април т. г. – хвали речта на президента: тя “откривала нови възможности”, демонстрирала “нова оценка” на проблема. Първият съществен елемент на речта е “незабавно прекратяване на палестинския тероризъм”. Малко по-късно идва “замразяване, а после изтегляне на еврейските поселища и договаряне на нови граници”, за да се приключи с окупацията и се допусне установяване на палестинска държава. Ако палестинският терор се прекрати, израелците ще бъдат насърчени да погледнат по-сериозно на “историческото предложение на Арабската лига за пълен мир и признаване в замяна на изтегляне на Израел от окупираните територии”. Но първо палестинските лидери трябва да покажат на света, че те са “легитимни дипломатически партньори”.

Реалността е много далеч от това самообслужващо представяне – всъщност, преписано от 80-те години, когато Израел и Съединените щати отчаяно се опитваха да избегнат предложенията за преговори на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) и представлява политическо решение, придържайки се плътно към позицията против преговори с ООП, против “допълнителна палестинска държава…” (Вече имало палестинска държава – Йордания) и никаква промяна в статута на Юдея, Самария и Газа освен в съгласие с основните насоки на израелското правителство. (Има се предвид коалиционният план на Перес-Шамир от май 1989 година, подкрепен от Буш Първи в плана “Бейкър” от декември 1989 година.) Нищо от това не бе публикувано или коментирано в официалните медии на Съединението щати, но за сметка на този нелицеприятен факт в същите медии изобилстваха коментарии, осъждащи палестинците за терористичните акции в Израел, които подкопават хуманните усилия на Съединените щати и съюзници.

В истинския свят първата и най-сериозна бариера на “новото виждане” винаги е била и остава позицията на Съединените щати на едностранчива подкрепа на Израел. В “историческото предложение” на Арабската лига няма почти нищо ново. То повтаря основните условия на Резолюцията на Съвета за сигурност към ООН от януари 1976 година, подкрепена буквално от целия свят, включително и от арабските държави, Палестинската организация за освобождение, Европа, Съветския блок – фактически, от всички от значение. Израел се противопостави на тази резолюция, а Съединените щати й наложиха вето, изритвайки я по този начин в архивите на историята. Резолюцията от януари 1976 година, на практика подкрепена от целия свят, призоваваше за политическо решение на конфликта на базата на международно-признати граници “ със съответните разпореждания и спогодби…които да гарантират… суверенитета, териториалната цялост и политическата независимост на всички държави в района и тяхното право да живеят в мир на базата на сигурни и признати граници”. Всъщност тази резолюция е равностойна на резолюция 242 на ООН (както официално е тълкувана и от Съединените щати) и просто я разширява с по-ясното изискване за създаване на палестинска държава. Подобни инициативи от страна на арабските държави, ООП и Европа оттогава досега бяха неизменно блокирани от Съединените щати и в по-голяма част от случаите не фигурираха в публикуваните коментари на официалните медии.

Политиката на отхвърляне от страна на Съединените щати може да се проследи назад до февруари 1971 година, когато египетският президент Садат предложи на Израел пълен мирен договор срещу изтеглянето му от египетската територия, присвоена през 1967 година. В предложението за мир изобщо не се споменаваше за палестинска държава или за съдбата на другите окупирани територии. Израелското правителство на Партията на труда определи предложението на Садат като оригинално, но го отхвърли, тъй като намерението му беше да разшири еврейските поселища до североизточен Синай. Много скоро то пристъпи към осъществяване на намеренията си, налагайки се с изключителна бруталност, предизвикала войната от 1973 година. Израел и Съединените щати разбраха, че мирът е възможен само ако бъде в хармония с официалната политика на Щатите. Но докато лидерът на израелската Партия на труда Езер Вайцман (станал по-късно президент) заяви, че крайният резултат от това предложение няма да разреши на Израел “да съществува в съответствие с мащаба, духа и качеството, които сега въплътява”, израелският коментатор Амос Елон писа, че Садат е предизвикал “паника” в политическото ръководство на Израел, обявявайки съгласие да подпише “мирно споразумение с Израел и да се съобразява с независимостта и суверенитета на Израел в сигурни и признати граници”.

Кисинджър успя да блокира мира, пускайки в действие личното си предпочитание за онова, което той нарече “патово положение”, а именно: никакви преговори, само сила. Предложенията за мир на Йордания също бяха отхвърлени. Оттогава официално Съединените щати се придържаха външно към международния консенсус за оттегляне от окупираните територии – докато Клинтън дойде на власт. Той ефективно отмени резолюциите на ООН и изискването за съобразяване с международните норми. На практика обаче, политиката на Съединените щати по отношение на Близкия изток следваше насоките на Кисинджър – тоест, приемаше настояването за преговори само в краен случай (както Кисинджър се принуди да направи след едва разминалото се фиаско от 1973 година - за която той носи голяма част от основната отговорност - при условията , оповестени от Бен Ами) [През 1973 – най-кръвопролитният конфликт в Близкия Изток – Съветският съюз оказва военна помощ на арабските държави и обявява, че ще продължи да оказва такава до възвръщането на окупираните от Израел територии през 1967. Това коства на Израел 4 100 жертви през 18-те дни, в които продължават сраженията. бел. ред.]

Плановете за палестинците следваха насоките, формулирани от Моше Даян, един от по-съпричастните към съдбата на палестинците лидери на израелската Партия на труда. Той посъветва правителството на Израел да разясни на бежанците: “Ние нямаме решение на проблема. Ще продължавате да живеете като кучета. Който иска – да си заминава, а ние ще видим докъде ще стигнат нещата”. Предизвикан, той отговаря с цитат от Бен Гурион: “ който пристъпи към ционисткия проблем от морална гледна точка, не е ционист”. Моше Даян би могъл също да цитира и Хаим Вайцман, според който съдбата на “неколкостотин хиляди негри” в еврейската Родина “не е от значение”.

Не е учудващо, че водещият принцип на окупацията е постоянно и деградиращо унижение, разнообразявано с мъчения, терор, унищожаване на собственост, изселване и подкрепа на еврейските поселища, както и отнемане на критични, животоспасяващи ресурси – например вода. Разбира се, този вид политика изисква решителна подкрепа от страна на Съединените щати, която обхвана и годините на Клинтън-Барак. “Правителството на Барак завещава на това на Шарон изненадващо наследство”, докладва израелската преса по време на преминаването на властта от едното правителство на другото. Изненадващото наследство се състои в “най-големия брой къщи на еврейски заселници в териториите от времето, когато Ариел Шарон беше Министър на строителството и заселването през 1992 година преди споразумението в Осло”. Средствата за това разгърнато строителство на чужда територия се осигуряват от американския данъкоплатец, приспан с лъжливи приказки за “далновидността” и “великодушието” на лидерите на Съединените щати, спъвани от терористи като Арафат, който предаде “нашето доверие”… може би отчасти и от някои израелски екстремисти, което реагират неадекватно на престъпленията на палестинците.

Как трябва да действа Арафат, за да спечели отново нашето доверие се обяснява накратко от Едуард Уокър, официален правителствен представител, отговорен за Близкия изток при Клинтън. Непочтеният Арафат трябва да обяви ясно и точно следното: “Ние поставяме бъдещето и съдбата си в ръцете на Съединените щати”. Точно това поведе кампанията за подкопаване на правата на палестинците в продължение на трийсет години.

По-сериозните коментатори признават, че “историческото предложение” в основната си част повтаря саудитския план на Фахд от 1981 година – подкопан, както обикновено се твърди, от отказа на арабите да приемат съществуването на Израел. Отново фактите нямат нищо общо с тази измислица. Планът от 1981 година беше подкопан от реакцията на Израел, определена дори от официалните израелски медии като “истерична”. Шимон Перес предупреди, че планът Фахд “заплашва самото съществуване на Израел”. Президентът Хаим Нерцог заяви, че “действителният автор” на този план била Организацията за освобождение на Палестина и че този план е дори по-краен от Резолюцията на Съвета за сигурност към ООН от януари 1976 година, която също била “подготвена от” Организацията за освобождение на Палестина, докато той бил представител на Израел в ООН. Тези твърдения едва ли отговарят на истината (въпреки че Организацията за освобождение на Палестина публично подкрепи и двата плана). Изявления от този тип обаче доказват отчаяния страх на част от израелските “умерени” политици от евентуално достигане до политическо решение с непрекъснатата и решителна подкрепа на Съединените щати.

В такъв случай основният проблем както в миналото, така и сега е Вашингтон, който упорито поддържа през годините отказа на Израел от политическо решение в условията на широк международен консенсус, повторен отново в “историческото предложение на Арабската лига”.

Настоящите леки отклонения в познатата от години политика на Съединените щати за Близкия изток – политика, базирана на отхвърляне на политическо решение на кризата, са тактически и засега минимални. Тъй като съществува възможност плановете за нападение на Ирак да бъдат осуетени, Съединените щати допуснаха гласуването на резолюция на ООН, призоваваща Израел да се изтегли “незабавно” от новоокупираните територии – значението на “незабавно” във случая е “толкова скоро, колкото е възможно”, както го обясни държавният секретар Колин Пауъл. Палестинският тероризъм трябва да се прекрати “веднага”, но много по-крайният тероризъм на Израел, провеждан в продължение вече на 35 години, може да продължи още известно – неопределено – време. Израел веднага ескалира агресията, което се посреща от Пауъл с изявлението: “Доволен съм, че министър-председателят (на Израел) ускорява операциите си”. Голямо е подозрението, че пристигането на Пауъл в Израел се забавя нарочно, за да се даде възможност на Министър-председателя да “ускорява операциите” според вижданията си. Позицията на Съединените щати може отново да претърпи някаква козметична промяна – пак поради тактически причини. Съединените щати позволиха приемането и на още една резолюция на ООН, призоваваща за “далновидност” за палестинска държава. Този жест, посрещнат с похвали, не достигна нивото на Южна Африка отпреди 40 години, когато режимът на апартейд там действително приложи на практика своята “далновидност” за държави, управлявани от местните негри. Тези държави не бяха нито по-жизнеспособни, нито по-легитимни от формата на неоколониална зависимост предвидена от Съединените щати и Израел и за окупираните палестински територии. Междувременно Съединените щати продължават да “ескалират терора” – възползвам се от думите на Президента – като осигуряват на Израел средства за терор и разрушения, включвайки нова доставка на най-модерни хеликоптери от арсенала си. (Робърт Фиск, “Индипендънт”, 7 април). Такива са стандартните реакции на жестокостите, извършвани от един клиентелистки режим. Ще цитирам един многозначителен пример. В първите дни на настоящата Интифада Израел използва хеликоптери на Съединените щати, за да атакува цивилни обекти, избивайки 10 палестинци и ранявайки 35 – едва ли някой ще приеме шаблонното оправдание, включващо изтърканата от употреба дума “самозащитата”. Клинтън реагира с предложение за споразумение за “най-голямата покупка на военни хеликоптери от Израелските въздушни сили през последното десетилетие”. (“Ха’арец”, 3 октомври, 2001 година). Покупката включваше и резервни части за нападателните хеликоптери “Апачи”. Пресата помогна като отказа да оповести фактите в публичното пространство. Няколко седмици по-късно Израел започна да използва хеликоптерите на Съединените щати за избиване на неудобни палестински лидери. Едно от първите действия на администрацията на Буш беше да изпрати хеликоптери “Апачи Лонгбау”, най-смъртоносните нападателни хеликоптери на разположение. Този акт бе съобщен накратко в дъното на страницата за бизнес-новини. Обвързването на Вашингтон с “ескалиране на терор” беше илюстрирано отново през декември, когато Съединените щати отхвърлиха с вето Резолюция на Съвета за Сигурност към ООН, призоваваща към прилагане на плана “Мичъл” и изпращане на международни наблюдатели, за да контролират ограничаването на насилието – най-ефективният, общопризнат метод за тази цел. По отношение на Близкия изток този призив е рутинно отхвърлян от Израел и редовно блокиран от Съединените щати. Отхвърлянето с вето стана по време на период на относително спокойствие от 21 дни – което означава, че по това време беше убит само един израелски войник и бяха проведени 16 нахлувания на израелската армия в райони под палестински контрол (Греъм Ъшър, “Мидл Ийст Интърнашънъл” от 25 януари 2002 година). Десет дни преди ветото Съединените щати бойкотираха – и по този начин провалиха – международна конференция в Женева, която още веднъж подчерта, че Четвъртата Женевска конвенция е валидна и за окупираните територии в Близкия изток. Това означава, че буквално всичко, вършено от Съединените щати и Израел там, представлява “сериозно нарушение” или “военно престъпление”, казано по-простичко. Конференцията изрично декларира, че финансираните от Съединените щати израелски поселища са незаконни и осъди практиката на “преднамерено избиване, изтезаване, незаконно депортиране и присвояване на собственост… провеждана безразборно в грубо нарушение на закона”. Като договаряща страна на високо ниво Съединените щати са задължени от официален договор да преследват извършителите на подобни престъпления, дори и ако сред тези извършители е собственото им правителство. Всичко това премина в пълна тишина.

Съединените щати не са се оттеглили нито от официалното признание за приложимостта на Женевската конвенция в окупираните от Израел територии, нито от заявеното от тях осъждане на нарушенията на Израел, “окупиращата сила” (потвърдено от Джордж Буш Първи, когато той беше представител на Съединените щати в ООН). През октомври 2000 година Съветът за сигурност потвърди консенсуса по този въпрос, “призовавайки Израел, окупиращата сила, да съблюдава съвестно законните си задължения според Четвъртата Женевска конвенция”. Този текст беше гласуван с 14:0 гласа. Клинтън се въздържа, очевидно нежелаещ да спре с вето един от съществените принципи на международния хуманитарен закон, особено в светлината на обстоятелствата, при които той влезе в сила, а именно, да криминализира формално престъпленията на нацистите. Всичко това обаче също беше бързо препратено в най-тъмното и отдалечено чекмедже на паметта – още един принос към “ескалирането на терора”.

Докато не се допусне дискутирането на такива въпроси и последствията от тях не се разберат, безцелно е да призоваваме за “ангажиране на Съединените щати в мирния процес” и перспективите за евентуално истински конструктивно действие остават мрачни и отдалечени.

 

Red Pepper, May 2002

11 април 2002

превод Благовеста Дончева

Идеята за "престъпната държава" днес играе забележителна роля при политическото планиране и анализ. Настоящата иракска криза е просто най-пресният пример. Вашингтон и Лондон обявиха Ирак за "престъпна държава", заплаха за съседните държави и за целия свят, за "нация извън закона" начело с един нов Хитлер, който трябва да бъде озаптяван от Пазителите на Световния ред, САЩ и британския "младши партньор" - термин, приет с тъга от Министерството на външните работи на Великобритания преди половин век. Идеята заслужава поглед отблизо. Но първо нека да разгледаме приложението й в настоящата криза.

Най-интересната особеност на дебата за иракската криза е, че той изобщо не се състоя. Вярно, изляха се словесни потоци и имаше диспут как да се процедира. Но дискусията бе държана в строго определени граници, изключващи очевидния отговор: САЩ и Обединеното кралство трябва да действат в съответствие с техните закони и задълженията, изброени в подписаните от тях международни договори.

Съответстващата на проблема юридическа рамка е формулирана в Хартата на ООН, "тържествен договор", приет като основа на международното право и реда в света, както и от Конституцията на САЩ - "върховния закон на страната".

Хартата постановява, че "Съветът за сигурност определя наличието на заплаха за мира, нарушаване на мира или акт на агресия и ще препоръчва или решава какви точно мерки следва да бъдат предприети в съответствие с членове 41 и 42", а те изброяват подробно "мерки, изключващи прилагането на въоръжена сила" и разрешаващи на Съвета за сигурност да предприеме допълнителни действия, ако установи, че изброените мерки не са подходящи за конкретния случай. Единственото изключение е член 51, който допуска "правото на индивидуална или колективна самозащита" срещу въоръжена атака, докато Съветът за сигурност предприеме нужните мерки за поддържане на международния мир и сигурност. Извън тези изключения, страните-членки на ООН са длъжни да се въздържат от заплахи или прилагане на сила в международните си отношения.

Съществуват легитимни начини за реагиране на множеството заплахи на международния мир. Ако съседите на Ирак се чувстват застрашени, те могат да се обърнат към Съвета за сигурност с молба да определи подходящи мерки за реагиране на заплахата. Ако САЩ и Великобритания се чувстват застрашени, могат да направят същото. Но нито една държава няма правото да взема самостоятелни решения по тези въпроси и да действа, както намери за добре. САЩ и Великобритания нямат такава власт, дори и самите те да са чисти като сълза, което не отговаря на истината.

Държавите извън закона не приемат тези условия. Например Ирак на Садам или САЩ. Позицията на САЩ беше изразена директно от Държавния секретар Мадлин Олбрайт, тогава посланик на САЩ, когато тя информира Съвета за сигурност по време на предишна конфронтация на САЩ с Ирак, че САЩ ще действа "многостранно, когато можем, и едностранно, когато трябва", защото "за нас този регион е от жизнено важно значение за националните интереси на САЩ" и следователно САЩ няма да се съгласят на блокировки отвън. Олбрайт повтори тази позиция, когато генералният секретар на ООН Кофи Анан предприе дипломатическата си обиколка през февруари 1998 година. "Желаем му успех - заяви тя. - Ще видим с какво ще се върне и доколко то ще отговаря на нашите национални интереси." Президентът Клинтън обяви, че ако Ирак се провали на теста за послушание (така, както е определен от САЩ) - "всеки ще разбере, че тогава САЩ и - надявам се - всички наши съюзници, ще имаме едностранното право да реагираме по време, място и начин по наш избор." Също както другите агресивни и престъпни държави.

Съветът за сигурност единодушно одобри споразумението на Анан, отхвърляйки изискванията на САЩ и Великобритания да разреши употребата на сила в случай на нарушение. Резолюцията предупреди за "сериозни последствия" ако въпросното споразумение не се спазва, но без допълнително уточнение. В критичния последен параграф Съветът "решава, в съответствие с отговорностите си по силата на Хартата, да остане в активна готовност по проблема, за да осигури изпълнението на тази резолюция и мира и сигурността в този район". Съветът и никой друг, в съответствие с Хартата.

Фактите са ясни и недвусмислени. Заглавията в пресата бяха: "Автоматичен удар не се допуска" ("Вашингтон Стейт Джърнъл"); "ООН отхвърля искането на САЩ за атакуване на Ирак при нарушение на пакта" ("Ню Йорк Таймс") и т.н. Британският посланик в ООН "лично е уверил колегите си в Съвета, че резолюцията не дава право на САЩ и Британия на "автоматично натискане на спусъка", т.е. за удари срещу Ирак, ако Ирак блокира" инспекциите на ООН. "Съветът за сигурност решава кога да се пристъпи към използване на въоръжена сила", заявява посланикът на Коста Рика, изразявайки позицията на Съвета за сигурност.

Реакцията на Вашингтон беше друга. Посланикът на САЩ в ООН Бил Ричардсън изтъкна, че споразумението "не изключва едностранното използване на сила" и че САЩ запазват легалното си право да атакуват Багдад по желание. Говорителят на Държавният департамент, Джеймс Рубин, коментира резолюцията като "противоречаща на проведените лични дискусии". "Не казвам, че отхвърляме тази резолюция", но "ние дадохме да се разбере, че не виждаме нужда да се обръщаме към Съвета за сигурност при нарушение на споразумението." Президентът изтълкува резолюцията като "даваща право на действие", ако САЩ не са доволни от степента на послушание на Ирак; прес-секретарят разясни, че това означавало военни действия. "САЩ настояват, че си запазят правото да накажат Ирак", гласи буквално заглавие на "Ню Йорк Таймс". САЩ имат едностранното право да използват сила срещу Ирак. Точка.

Някои твърдят, че дори тази позиция била прекалено близо до приетите под клетва задължения по силата на международния закон и Конституцията на САЩ. Лидерът на мнозинството в Сената Трент Лот нападна администрацията, че била "поставила в зависимост" външната си политика "от други" - имайки предвид Съвета за сигурност на ООН. Сенатор Джон Макейн предупреди, че "Съединените щати изглежда подчиняват мощта си на Обединените нации", задължение само за страни, спазващи закона. Сенатор Джон Кери добави, че щяло да бъде напълно "законно", ако САЩ нахлуят веднага в Ирак, ако Садам "прояви инат, продължава да нарушава резолюциите на ООН и бъде заплаха за световната общност", независимо от решенията на Съвета за сигурност. Такова едностранно действие би било напълно "в границите на международния закон", според Кери. Либерал, придобил национална известност като противник на войната във Виетнам, Кери твърди, че настоящата му позиция не е в противоречие с предишните му възгледи. Виетнам го бил научил, че сила трябва да се използва само ако целта е "постижима и отговаря на нуждите на страната". Опитът на Садам да анексира Кувейт следователно е грешка поради една-единствена причина: идеята се оказа "непостижима".

Либералите от миролюбивия сектор на политическия спектър приветстваха споразумението на Анан, но в границите на тясна рамка, изключваща съществени проблеми. "Бостон Глоуб" заяви, че ако Садам не остъпи, "атаката на Съединените щати срещу Ирак ще бъде повече от оправдана: би било проява на липса на отговорност, ако не се осъществи", без да се задават каквито и да било допълнителни въпроси. Освен това редакторите призоваха към "консенсус за всеобщо отхвърляне" на "оръжията за масово унищожение", като "най-добрата възможност на света да не допусне извращенията на науката да нанесат невъобразими щети." Разумно предложение - човек може да потърси лесни начини да започне действия в тази насока без заплаха за употреба на сила, но не това се имаше предвид.

Политологът Уилям Пфаф осъди нежеланието на Вашингтон да се консултира с "теологичното или философско мнение", по-конкретно с вижданията на Тома Аквински и теолога от Ренесанса Франциско Суарес - "както част от аналитичната общност" в САЩ и Британия го били сторили през 50-те и 60-те години, търсейки упътване от "философията и теологията"! Но не и от основите на съвременните ясно формулирани международни и вътрешни действащи закони, макар и да не съответстват на интелектуалната култура. Друг либерален политолог призова САЩ да се изправят лице в лице с факта, че ако тяхната огромна сила "действително следва да бъде използвана в името на човечеството, последното настоява да има думата при прилагането й", което няма да бъде позволено от "Конституцията, Конгреса или мозъците в неделната телевизия". "Другите нации в света не са дали право на Вашингтон да решава кога, къде и как да служи на интересите им." (Роналд Стийл).

Конституцията обаче осигурява такива механизми чрез изброяване на валидни договорености: "върховния закон на страната" и особено най-фундаменталния от тях, Хартата на ООН. Освен това тя упълномощава Конгреса да "определя и наказва… нарушения срещу закона на нациите" в съвременната ера подсилен от Хартата. Следователно, много меко е да се заявява, че другите нации "не са дали право на Вашингтон": те изрично му отказват това право, следващо (поне на думи) от водещата роля на Вашингтон при изработването на Хартата.

При споменаване на нарушенията на резолюциите на ООН от страна на Ирак безотказно се приема, че двете войнстващи държави имат едностранното право да използват сила, като се правят на "световни полицаи" - обида за полицая, чиято работа е да налага съобразяване със закона, а не неговото потъпкване. Имаше и критика на "арогантността на силата", демонстрирана от Вашингтон и други не съвсем точни определения за една агресивна държава, поставяща се над закона и самоназначила се за световен жандарм.

Някой би могъл да скалъпи завъртян юридически аргумент за оправдание на претенциите на САЩ и Британия, но никой дори не се опита да го стори. Първата стъпка би могла да бъде, че Ирак е нарушил Резолюция 687 от 03.04.1991, която изисква прекратяване на огъня при "официално известяване от страна на Ирак", че приема поставените условия (унищожаване на оръжия, разрешаване на инспекция и т.н.). Едва ли е имало по-дълъг и по-подробен доклад на Съвета за сигурност, но в него не се споменава нито дума за евентуално приложение на сила. Стъпка втора: неподчинението на Ирак предизвиква влизане в сила на Резолюция 678 (29.11.1990 г.). Тя дава право на страните-членки "да използват всички необходими средства за подкрепа и прилагане на Резолюция 660" (02.08.1990 г.), която изисква 1) незабавно изтегляне на Ирак от Кувейт и 2) Ирак и Кувейт "да пристъпят веднага към интензивни преговори за разрешаване на противоречията помежду им", препоръчвайки рамката на Арабската Лига. Резолюция 678 освен това включва и "всички свързани с проблема резолюции" (изброявайки ги: 662, 664); те са важни, защото разглеждат окупацията на Кувейт и действията на Ирак във връзка с нея. Но така Резолюция 678 оставя нещата такива, каквито са: никой няма право да използва сила за осъществяване на по-късно приетата Резолюция 687, която изтъква вече напълно различни въпроси, като дава право само за прилагане на санкциите и нищо друго извън тях.

Няма нужда да се спори по въпроса. САЩ и Британия биха могли лесно да разсеят всички възможни съмнения като призоват Съвета за сигурност да ги упълномощи за "заплаха и използване на сила" според изискванията на Хартата. Британия се опита да направи някои стъпки в тази посока, но се отказа веднага, когато стана ясно, че Съветът за сигурност няма да се огъне. Тези разсъждения са почти безсилни в един свят, в който господстват престъпни държави, отхвърлящи върховенството на закона.

Да предположим, че Съветът за сигурност беше решил Ирак да се накаже силово за нарушение на Резолюция 687 на ООН. Това право щеше да се отнася за всички държави: например, за Иран, който, следователно, щеше да бъде упълномощен да нахлуе в южен Ирак и да подкрепи въстание на населението там. Иран е съсед и жертва на подкрепената от САЩ агресия на Ирак срещу страната с използване на химическо оръжие и, за разлика от САЩ и Британия, би могъл да заяви не без основания, че нашествието ще получи поддръжка от местното население. Подобни действия от страна на Иран нямаше да бъдат толерирани в никакъв случай, но нямаше и да бъдат толкова възмутителни, колкото са плановете на самоназначилите се световни жандарми. Трудно е да си представи човек как тези елементарни наблюдения и съображения биха намерили място в една евентуална обществена дискусия в САЩ и Британия.

Презрението към закона е дълбоко вкоренено в практиката на САЩ и интелектуалната култура на страната. Спомнете си, например, реакцията на присъдата на Международния съд през 1986 година, осъждаща САЩ за "незаконно използване на сила" срещу Никарагуа, изискваща незабавно изтегляне и плащане на огромни репарации и определяща цялата подкрепа на САЩ за контрите, независимо от характера й, за "военна", а не "хуманитарна". Съдът бе повсеместно заклеймен и бе обявено, че се е дискредитирал. Присъдата не бе приета като достойна за отпечатване и беше игнорирана. Контролираният от демократи Конгрес незабавно одобри нови фондове за финансиране на незаконното използване на сила. Вашингтон използва правото си на вето в Съвета за сигурност за отхвърляне на резолюция, призоваваща всички държави да спазват международното право - без да се споменава конкретна страна, но беше ясно за коя става дума. Когато Общото събрание се опита да приеме резолюция с подобно съдържание, представителите на САЩ гласуваха против нея, като съумяха да я отхвърлят с помощта само на Израел и Ел Салвадор; на следващата година САЩ успя да си осигури само автоматичната подкрепа на Израел. Малко от станалото бе споменато в медиите или в списанията с претенции за обществени трибуни - да не говорим за опити да се прецени истинското значение на тези събития.

Държавният секретар Джордж Шулц междувременно обясни (14.04.1986 г.), че "Преговорите са синоним на капитулация, освен ако върху масата не падне сянката на силата". Той осъди всички, които застават в защита на "утопични юридически средства като външно посредничество, ООН и Международния съд, изключвайки елемента на силата от уравнението" - подобни възгледи не са без прецедент в съвременната история.

Неприкритото презрение към член 51 е особено показателно. То бе демонстрирано със забележителна яснота незабавно след Женева 1954 и решенията за мирно уреждане на спора за Индокитай, оценени като "катастрофа" от Вашингтон, който веднага направи всичко възможно да ги подкопае. Националният съвет за сигурност тайно постанови, че дори в случай на "местен комунистически преврат или бунт, неоправдаващ въоръжена атака", САЩ ще обмислят евентуалното използване на военна сила, включително и атакуване на Китай, ако "се реши, че той е източник" на "подривна дейност" (NSC 5429/2). Начинът на изразяване, повтарян ежегодно дума по дума в съответните документи, е преднамерено подбран така, че да изтъкне изрично правото на САЩ да наруши член 51. Същият документ призоваваше 1) към милитаризиране на Япония, 2) към използване на Тайланд като "база на САЩ за психологически операции и операции под прикритие в Югоизточна Азия", 3) за предприемане на "операции под прикритие в широк и ефективен мащаб" в цял Индокитай - общо казано, към силови действия, подкопаващи споразуменията от Женева и Хартата на ООН. Критично важни документи бяха грубо фалшифицирани от историците на "Документите на Пентагона" и голяма част от тях изчезнаха и никога няма да бъдат отразени в историята на тези години.

САЩ включи в определението на "агресията" "политическата борба и преврат" (когато се извършва от някой друг) - наименованието "вътрешна агресия" бе дадено от Адлай Стивънсън в защита на ескалацията на намесата на САЩ до пълномащабна атака срещу Южен Виетнам. Когато САЩ бомбардираха либийските градове през 1986 година, официалното оправдание беше "самозащита срещу бъдеща атака". Юридическият специалист на "Ню Йорк Таймс" Антъни Люис похвали правителството, че се обляга на юридически аргумент, според който насилието (в този случай) се оправдава като акт на самозащита", по силата на творческо тълкуване на член 51 от Хартата - твърдение, което би смутило всеки що-годе грамотен гимназист. Нахлуването на САЩ в Панама беше защитено пред Съвета за сигурност от посланик Томас Пикеринг, който също се позова на член 51: според него този член "осигурява възможност за използване военна сила за защита на нашата страна, нашите интереси и нашия народ" и дава право на САЩ да окупира Панама, за да предотврати "използването на територията като база за контрабандиране на наркотици в Съединените щати". Ученото мнение мъдро кимаше в съгласие.

През юни 1993 год. Клинтън заповяда да се проведе ракетна атака срещу Ирак, при която загинаха цивилни; конгресмените и пресата я превъзнасяха, оценявайки атаката като "уместна, логична и необходима". Коментаторите бяха особено впечатлени от позоваването на член 51 от страна на посланик Олбрайт. Атаката, обясни тя, се извърши като акт на "самозащита срещу въоръжена атака" - имайки предвид съмнителния опит за покушение срещу бившия президент Буш два месеца по-рано: повече от абсурдно позоваване, дори и ако САЩ можеха да докажат участие на Ирак. "Официални правителствени лица, говорейки анонимно", информираха пресата, "че оценката за вината на Ирак е базирана на косвени улики и анализи вместо на неопровержими доказателства", докладва "Ню Йорк Таймс" и се отказа от темата. Пресата увери елита, че обстоятелствата "прилягат като ръкавица" на член 51 ("Вашингтон Пост"). "Всеки президент има правото да използва военна сила в защита на националните интереси" ("Ню Йорк Таймс", същевременно изразявайки известен скептицизъм по отношение на конкретния случай). "От дипломатическа гледна точка, това беше единственото възможно логично решение" и "Позоваването на Клинтън на Хартата на ООН разкрива желанието на американците да спазват международните закони" ("Бостон Глоуб"). Член 51 "разрешава на държавите да реагират с военни средства, ако са заплашени от враждебна сила" ("Крисчън Сайънс Монитър"). Член 51 дава право на дадена държава да използва сила "при самозащита срещу заплахи към някой от гражданите й", обясни британският секретар на Министерството на външните работи Дъглас Хърд пред Парламента, подкрепяйки "оправданото и съответстващо на предизвикателството действие в границите на правото за самозащита, упражнено от президента Клинтън. Според Хърд би се изпаднало "в опасно състояние на парализа" в световен мащаб, ако САЩ се бяха опитали да получат одобрение от Съвета за сигурност преди ракетната атака срещу врага, който може би е наредил (а може и да не е наредил) неуспешното покушение срещу живота на един бивш президент два месеца преди това.

Документите предлагат значителна подкрепа на широко коментираната загриженост за т. н. "престъпни държави", фетишизиращи правото на силата, заявявайки, че действат "в защита на националния интерес" така, както този интерес се определя от властимащите в съответната страна. Нещо още по-зловещо: тези държави се миропомазват за световен съдия и екзекутор.

Престъпните държави: тясната постройка

Интересно би било да се хвърли поглед на въпросите, които не влязоха в несъстоялия се дебат върху Иракската криза. Но нека първо да разясним какво се разбира под "престъпна държава".

Основната концепция е, че - независимо от края на студената война, САЩ все още е натоварен (самонатоварен) с отговорността да защитава света - но от кого? Очевидно не може да е от опасността от "радикален национализъм" - тоест, нежелание за подчиняване на силния. Такива идеи са подходящи само за документите за вътрешно планиране, не за обществеността. В началото на осемдесетте години стана ясно, че конвенционалната техника за масова мобилизация губи ефективността си: имам предвид позоваването на Джон Кенеди на "монолитния и безмилостен заговор", "империята на злото" на Рейгън. Нужни бяха нови врагове.

Тук, при нас, страхът от престъпленията - особено от наркотиците - беше стимулиран от "разнообразни фактори с малко или почти никакво отношение към самото престъпление", заключи Националната юридическа комисия, включвайки участието на медиите и "ролята на правителството и частната индустрия в акумулирането на страх у гражданите", "експлоатирайки латентно расово напрежение за политически цели", с расови предразсъдъци в полицията и правосъдието, което опустошава черните общности, създавайки "расова пропаст", поставяйки "нацията пред риск от социална катастрофа". Резултатите бяха назовани от криминалистите "новият Американски Гулаг", "новият американски апартейд". Американците от африкански произход вече са мнозинство в затворите: за първи път в историята на САЩ те превишават повече от седем пъти белите, да не говорим за съотношението при арестите: черните са превърнати в мишени по отношение на използването и трафика на наркотици.

В чужбина заплахите са "международният тероризъм", "латиноамериканските наркотрафиканти" и "престъпните държави" - най-сериозната. Тайно проучване от 1995 година на Стратегическото командване, отговарящо за стратегическия ядрен арсенал, оформя основната идея. Вече достъпно за публиката по силата на закона за свобода на информацията, проучването, назовано "Ядреното оръжие след студената война", "показва, че САЩ прехвърлят ядрената си стратегия от разпадналия се Съветски съюз към тъй наречените престъпни държави като Ирак, Либия, Куба и Северна Корея" съобщи Асошиейтед прес. Според проучването, САЩ използват ядрения си арсенал, за да си изградят образ на "безразсъдна и отмъстителна държава при атакуване на жизнено важните й интереси". Това "трябва да бъде част от националната отговорност и защитата на националните интереси от всички възможни противници." "Фактът, че някои елементи" от правителството на САЩ "могат да създават впечатление на "потенциално неконтролируеми" може да се окаже положително по отношение на пораждане и засилване на страхове и съмнения в умовете на вземащите решения от страна на противниците" . Докладът възкресява "теорията за лудия" на Никсън: враговете ни трябва да са наясно, че ние сме луди и непредсказуеми, разполагащи с изключителна разрушителна сила; така те ще се огънат пред нашата воля в ужас. Идеята очевидно е родена в Израел през 50-те години от управляващата Работническа партия, чиито лидери "проповядваха в полза на действия на лудост"; премиерът Моше Шарет вписва в дневника си следното предупреждение: "ние ще побеснеем" ("nishtagea") ако някой ги ядоса, "тайно оръжие" било насочено към различни части на САЩ, които не са били възприемани като достатъчно надеждни по това време. В ръцете на единствената световна суперсила, която се разглежда като стояща над законите и признаваща малко задръжки за елитите в нея, тази позиция представлява сериозен проблем за света.

Либия беше любим избор като "престъпна страна" от ранните дни на Рейгъновото управление. Уязвима и беззащитна, тя представляваше съвършена боксова круша винаги, когато имаше нужда от такава: например, през 1986 г., когато първото бомбардиране в историята, оркестрирано за най-гледаното телевизионно време, беше използвано от речеписците на Великия Комуникатор за осигуряване на подкрепа за атаките на терористичните сили на Вашингтон срещу Никарагуа. Бомбената атака беше оправдана с твърдението, че "баш терористът" Кадафи е изпратил $400 милиона и арсенал от оръжия и съветници в Никарагуа, за да прехвърли войната си срещу САЩ по-близо до тях самите" и това оправдава напълно правото им да упражнят сила в самозащита срещу въоръжените атаки на Никарагуанската "престъпна" държава.

Незабавно след падането на Берлинската стена, което обезсмисли всяко позоваване на Съветската заплаха, управлението на Буш внесе в Конгреса своето годишно искане за гласуване на огромен бюджет за Пентагона. Обяснението беше, че в новата ера предвиждаме нашата военна сила да остане съществена опора на световното равновесие на силите, но… възможните искания за използване на военната ни сила вероятно няма бъдат ориентирани към Съветския Съюз, а могат да бъдат пренасочени към Третия свят, където могат да се появят нови възможности и поле за нови подходи", както "когато Президентът Рейгън насочи американските морски и въздушни сили да се върнат [в Либия] през 1986 г.", за да бомбардират цивилни гъсто-населени обекти, вдъхновявани от представата, че "допринасят за установяване на една среда на международен мир, свобода и прогрес, сред която нашата демокрация - и другите свободни нации - могат да процъфтяват." Главната заплаха, пред която сме изправени, е "нарастващото технологично усъвършенстване" на страните от Третия свят. Следователно, ние трябва да заздравим "военната промишленост" - т. е. индустрията, работеща с високи технологии - създавайки стимул "за инвестиране в нови предприятия и съоръжения, както и за изследване и развитие". И трябва още да поддържаме сили за интервенция, особено за Близкия Изток, където "заплахите за нашите интереси", налагащи пряко военно участие "не биха могли да се поставят пред вратите на Кремъл" - противно на безкрайните фабрикации, сега оставени настрани. Както беше от време на време признавано преди, понякога тайно, сега официално се приема, че "заплахата", свързана с района, е "радикалният национализъм", който винаги е предизвиквал най-голяма тревога, при това не само в Близкия Изток.

По това време "заплахите за нашите интереси" не биха могли да се хвърлят и пред вратата на Ирак. Тогава Садам беше привилегирован приятел и търговски партньор. Статутът му на такъв се промени само след няколко месеца, когато той разбра желанието на САЩ да промени границите с Кувейт, прилагайки военна сила, като разрешение да превземе страната - или, от гледна точка на управлението на Буш, да повтори онова, което САЩ току-що бяха направили в Панама. На среща на високо ниво незабавно след нахлуването на Садам в Кувейт, президентът Буш изрази основния проблем: "Тревожа се да не би Саудитите да се намесят в последния момент и да приемат марионетен режим в Кувейт." Председателят на щаба на обединените военни сили Колин Пауъл постави въпроса остро: "През следващите няколко дни Ирак ще се оттегли", слагайки "марионетка" в Кувейт, и добави "Всички в арабския свят ще бъдат доволни и щастливи".

Разбира се, историческите паралели никога не са точни. Когато Вашингтон се оттегли частично от Панама, осигурявайки на място нужната марионетка, цялото полукълбо, включително Панама, реагира много гневно. По същия начин реагира и по-голяма част от света и Вашингтон се принуди да блокира с вето две резолюции на Съвета за сигурност, както и резолюция на Общото събрание, осъждаща "скандалното нарушение" от страна на Вашингтон "на международното право и независимостта, суверенитета и териториалната цялост на държавите" и призоваваща за изтеглянето на "въоръжените нашественици на САЩ от Панама". Нахлуването на Ирак в Кувейт беше третирано по друг начин: донякъде отдалечено от стандартната версия, но достатъчно добре отразено в пресата (включително списанията).

Премълчаните факти хвърлят интересна светлина върху коментарите на политолозите: на Роналд Стийл, например, който разсъждава днес върху "главоблъсканицата" пред САЩ, които "като най-могъщата нация в света се изправят пред по-големи ограничения върху свободата на използване на сила, отколкото всяка друга страна". Ето защо Садам успява в Кувейт, докато Вашингтон не можа да упражни волята си в Панама.

Струва си да припомним и дебата през 1990-1991, който беше практически прекъснат. Много приказки се изприказваха по въпроса дали санкциите ще дадат резултат, но нищо не се каза дали вече има такъв, може би скоро след приемане на Резолюция 660. Страхът, че санкциите могат да дадат резултат, стои зад отказа на Вашингтон да провери предложенията за изтеглянето на Ирак от август 1990 до началото на януари 1991. Информационната система поддържа строга дисциплина по въпроса с много малко изключения. Резултатите от проведеното допитване няколко дни преди бомбената атака през януари 1991 бяха 2 към 1 в подкрепа на мирното разрешение на въпроса, предлагащо изтеглянето на Ирак и международна конференция върху израелско-арабския конфликт. Малцина измежду заелите тази позиция имаха възможност да чуят публично изразено мнение в нейна защита. Медиите вярно следваха мнението на президента, отхвърляйки "връзката" като немислима - в този безпрецедентен случай. Едва ли някои от гласувалите знаеха, че техните възгледи съвпадат с тези на Иракската демократична опозиция, неотразени от официалната преса. Или че седмица по-рано някои официални лица в САЩ предложиха същото, приемайки за разумно едно такова решение на проблема, но предложението им беше категорично отхвърлено от Вашингтон. Или че Съветът за национална сигурност е разглеждал предложение за изтегляне на Ирак още в средата на август, но разискванията са били прекъснати и реално потиснати, очевидно заради страха, че неспоменати Иракски инициативи биха могли да "разводнят кризата", както дипломатичният кореспондент на Ню Йорк Таймс мъгляво обясни тревогите на правителството.

От този момент Ирак измести Иран и Либия и се превърна във водеща "престъпна държава". Други пък никога не влязоха в този параграф. Вероятно тук следва да споменем Индонезия, която от враг се превърна в приятел, когато генерал Сухарто зае властта през 1965 г. след мащабно клане, предизвикало огромно задоволство на запад. От тогава Сухарто се превръща в "нашия любезен приятел", както го нарича управлението на Клинтън и то докато провежда кървава агресия и безкрайни зверства срещу собствения си народ, убивайки 20 000 индонезийци само през осемдесетте години, според личното твърдение на "нашия човек", който изтъкна още, че "труповете са оставени да лежат, пръснати наоколо като форма на шокова терапия". През декември 1975 г. Съветът за сигурност на ООН единодушно нареди на Индонезия да изтегли "незабавно" окупационните си войски от Източен Тимор и призова "всички държави да уважават териториалната цялост на Източен Тимор, както и правото на народа на тази страна на самоопределение". През 1978 г., когато атаката достигна близки до геноцид измерения, САЩ реагираха, увеличавайки (тайно) военните доставки за агресорите; Картър ускори още веднъж потока от оръжия. В мемоарите си посланикът на ООН Даниел Патрик Mойнихан с гордост изтъкна успешното превръщане на "всички мерки" взети от ООН в "напълно неефективни" решения, следвайки указанията на Държавния департамент, който "искаше нещата да се решат по начина, по който се решиха, и работеше в тази насока". САЩ с радост приеха ограбването на петрола на Източен Тимор (с участието на американска компания) в нарушение на всички възможни логични тълкувания на международните споразумения.

Аналогията с Ирак/Кувейт е близка, въпреки че има някои разлики: нека споменем само най-очевадната - спонсорираните от САЩ кървави зверства в Източен Тимор превишават многократно всичко, приписвано на Садам Хюсеин в Кувейт.

Има много други примери, въпреки че някои от тях, за които човек се сеща на първо място, трябва да се третират с внимателно - особено онези, свързани с Израел. Броят на жертвите сред цивилното население при нахлуването на Израел (подкрепено от САЩ) в Ливан през 1982 г. превишава броя на жертвите на Садам в Кувейт и е в нарушение на резолюцията на Съвета за Сигурност от 1978 година, изискваща изтегляне от Ливан, да не говорим за безбройните други резолюции, настояващи за изтегляне от Йерусалим, Голанските възвишения и по други въпроси. Броят им би бил много по-голям, ако САЩ не блокираха редовно с вето такива резолюции. Обичайното обвинение обаче, че Израел, особено настоящото му правителство, редовно нарушава ООН 242 и споразуменията от Осло, и че САЩ демонстрират "двоен стандарт", толерирайки тези нарушения, са най-малко съмнителни, тъй като се базират на сериозно неразбиране на тези споразумения. Още от самото начало САЩ и Израел планираха и осъществиха процеса Мадрид-Осло по начин налагащ решение от тип бантустан. Арабският свят избра да допусне самозаблуда по този въпрос, както и по много други, но документите са точни - особено подкрепените от САЩ проекти на правителствата Рабин-Перес, включително и онези, за които настоящото правителство на Ликуд е подложено на критика.

Твърдението, че Израел "не е в демонстративно нарушение на декретите на Съвета за сигурност" ("Ню Йорк Таймс") определено не отговаря на истината, но обичайно изтъкваните причини трябва да бъдат внимателно огледани.

Да се върнем на Ирак, водещата престъпна държава. Защитавайки плана на САЩ да нападнат Ирак на открита телевизионна среща на 18 февруари, секретарите Олбрайт и Коен неколкократно повториха върховото зверство: Садам е виновен в "използване на оръжия за масово унищожение срещу съседните държави и срещу собствения си народ", най-ужасното му престъпление. "За нас е много важно да дадем да се разбере, че Съединените щати и цивилизованият свят няма да поддържат отношения с когото и да било, желаещ да използва тези оръжия за масово унищожение върху собствения си народ, да не говорим за съседите му", подчерта Олбрайт в гневен отговор на запитване за подкрепата на САЩ на Сухарто. Скоро след това сенатор Лот обвини Кофи Анан в опити да поддържа "човешки отношения с масов убиец" и осъди правителството за доверието му в човек, паднал толкова ниско.

Страхотни думи. Като изключим избягването на директен отговор, Олбрайт и Коен забравиха само да споменат - а коментаторите бяха достатъчно любезни да не го изтъкват - че тези действия, които намират за толкова ужасяващи, не превръщат Ирак в "престъпна държава". А Лот забрави да отбележи, че неговите герои Рейгън и Буш са имали изключително топли отношения със същия "масов убиец". Когато Садам обгази кюрдите в Халабджа през март 1988 година, нямаше страстни призиви за военен удар срещу Садам; стана точно обратното: САЩ и Великобритания разшириха военната си подкрепа за масовия убиец, който също беше тогава "нашият любезен човек". Когато десет месеца след Халабджа кореспондентът на АВС TV Чарлс Глас разкри обект на една от биологичните военни програми на Садам, Държавният департамент отрече фактите и историята заглъхна. "Сега те печатат информации за същия обект" отбеляза Глас.

Двамата пазители на световния ред ускориха и другите зверства на Садам - включително използването на цианид, нервен газ и други варварски оръжия - с информация, технология и доставки. През 1994 година Банковата комисия към Сената докладва, че Министерството на търговията на САЩ е проследило товари с "биологични вещества", идентични с онези, по-късно открити и унищожени от инспекторите на ООН, припомня си Бил Блум. Тези одставки продължават най-малко до края на ноември 1989 г. Месец по-късно Буш подписа нови заеми за приятеля си Садам, за да достигне "целта си да увеличи експорта на САЩ и да ни постави в по-изгодна позиция за контакти с Ирак във връзка с репутацията му по отношение спазването на човешките права…", обяви Държавният департамент с каменно лице, без да предизвика критика в официалната преса (или дори репортаж).

Английският архив по въпроса беше публикуван (поне частично) в официална анкета (Анкетата Скот). След публикуването на доклада на Скот британското правителство бе принудено да признае (едва сега) че поне до края на декември 1996 година е продължило да предоставя лицензи на британски фирми за износ на материали, които могат да се използват за биологични оръжия.

На 28 февруари, в преглед на продажбите на западните страни на материали, използваеми в производството на биологични и други оръжия за масово унищожение, Таймс споменава и пример от продажбите на САЩ през осемдесетте години, включващ "смъртоносни патогени", произхождащи от армейския Център за изследване на микроби във Форт Детрик; продажбата е извършена "с одобрението на правителството". Това е само върхът на айсберга.

Обичайна претенция понастоящем е твърдението, че престъпленията на Садам били неизвестни и ние едва сега сме истински шокирани при разкриването им и трябва "да стане ясно на всички", че ние, цивилизованите хора, "не можем да поддържаме отношения с" извършителя на такива престъпления (Олбрайт). Тази поза е цинична измама. Докладите на ООН от 1986 и 1987 години осъждат употребата на химически оръжия от Ирак. Персонал от посолството в Турция интервюира кюрди, останали живи след атаката с химически оръжия, а ЦРУ докладва показанията на очевидците на Държавния департамент. Групи за защита на човешките права информираха за зверствата в Халабджа и на други места. Държавният секретар Джордж Шулц призна, че САЩ разполагат с доказателства по проблема. През 1988 година екип за разследване, изпратен от Комисията за връзки с чужбина към Сената, открива "съкрушителни доказателства за широко използване на химически оръжия срещу цивилни граждани", заявявайки, че мълчаливото съгласие на западните страни за използване на такива оръжия от Ирак срещу Иран е насърчило Садам да вярва - правилно - че може безнаказано да използва същите оръжия и против собствения си народ - всъщност, срещу кюрдите, които не могат да бъдат наречени "народа" на този главорез с племенно мислене. Председателят на Комисията, Клейборн Пел, цитира Закона за предотвратяване на геноцида от 1988 година, определяйки като "съучастничество" мълчанието "докато цели народи се убиват с газ", както "светът мълчеше, когато Хитлер започна кампания, която завърши в почти пълното изтребление на европейските евреи" и предупреди, че "ние не можем отново да мълчим пред новия геноцид". Правителството на Рейгън се противопостави енергично на идеята за налагане на санкции и взе мерки за премълчаване на проблема, разширявайки същевременно подкрепата си за масовия убиец. В Арабския свят "кувейтската преса беше между най-ентусиазираните поддръжници на кръстоносния поход на Багдад срещу кюрдите сред арабските медии", съобщи журналистът Адел Дарвиш.

През януари 1991 година, когато военните барабани вече биеха, Международната комисия на юристите обърна внимание на Комисията на ООН за съблюдаване на човешките права, че "след като извърши ужасяващи, скандални злоупотреби със собственото си население, без нито една осъдителна дума от страна на ООН, Ирак вероятно е направил извод, че може да прави, какво си поиска; в този контекст ООН означава преди всичко САЩ и Великобритания. Тази истина трябва да бъде заровена заедно с международното право и други "утопични" отклонения.

Някой нелюбезен коментатор би могъл да подхвърли, че толерирането на употребата на отровен газ и други химически бойни вещества от страна на САЩ и Великобритания напоследък не е кой знае колко изненадващо. Британците използваха химически оръжия по време на интервенцията си в Северна Русия срещу болшевиките през 1919 година и Британското командване се похвали с големия си успех тогава. Като Държавен секретар на Министерството на войната през 1919 година, Уинстън Чърчил ентусиазирано коментира перспективата "за използване на отровен газ срещу нецивилизовани племена" - кюрдите и афганците - и упълномощи командването на Кралските въздушни сили в Средния Изток да използва химически оръжия "срещу непокорните араби като експеримент", отхвърляйки възраженията на щаба в Индия като "неразумни", възмущавайки се от "задръжките относно използването на газ": "ние не можем при никакви обстоятелства мълчаливо да се съгласяваме с отказ от използване на каквото и да било налично оръжие, което има силата да осигури бързо приключване на безредиците по границата", обяснява той; химическите оръжия не са нищо повече от просто "приложение на постиженията на западната наука в модерната оръжейна индустрия".

С нападението на Южен Виетнам през 1961-1962, правителството на Кенеди въведе масовото използване на химически оръжия срещу цивилно население. Изрази се многословна загриженост (напълно правилно) за евентуалните въздействия на използваните химикали върху войниците от армията на САЩ, но не се каза нито дума за несравнимо по-тежкото им въздействие върху цивилното население. Поне не и тук. В един популярен израелски ежедневник, уважаваният журналист Амнон Капелюк напечата репортаж след връщането си от Виетнам през 1988 година, където установи, че "хиляди виетнамци все още умират от въздействията на американските химически оръжия", цитирайки преценки за около четвърт милион жертви в Южен Виетнам и описвайки "ужасяващи" сцени болниците на юг, където децата умират от рак и чудовищни вродени деформации. Мишената на химическите оръжия е бил Южен Виетнам, а не Северен, където няма такива последствия, твърди той. Съществуват и веществени доказателства за използване на биологични оръжия от САЩ срещу Куба, докладвани като незначителни новини през 1977 година и в най-лошия случай - само дребен компонент от непрекъснатия терор на Съединените щати.

Да оставим настрана тези прецеденти и да се съсредоточим върху новите факти: САЩ и Великобритания в момента провеждат смъртоносна биологична война в Ирак. Унищожаването на инфраструктурата и забраната на внос за нейното възстановяване предизвиква болести, глад и преждевременна смърт в голям мащаб, включително на 567 000 деца, умрели до 1995 година, по данни на ООН; УНИЦЕФ информира за месечна детска смъртност от 4 500 деца за 1996 година. В изпълнено с горчивина изявление срещу санкциите (20 януари 1998 г.) 54 католически епископи цитираха архиепископа на южните области на Ирак, който съобщава за "избухване на епидемии, които убиват бебета и болни с хиляди", а "децата, които оцеляват по чудо, стават жертви на недохранване". Пресата едва спомена изявлението на епископите, отпечатано без съкращения в списанието на Станли Хелър "Борбата". Съединените щати и Великобритания намериха ефикасни начини за блокиране на помощните програми - например, забавяха разрешения за коли за "Бърза помощ" защото можели да бъдат използвани за транспортиране на войски, забраняваха инсектициди, нужни за борба с разпространението на болести, както и резервни части за канализационни системи. Междувременно западните дипломати изтъкнаха, че "Съединените щати извличат почти толкова (да не е и повече) директна печалба от [хуманитарните] операции, колкото руснаците и французите": например, чрез закупуване на иракски петрол на стойност 600 милиона долара (тук САЩ отстъпват само на Русия) и от продажбата на хуманитарни стоки на Ирак, производство на американски компании, на стойност 200 милиона долара. Те информираха също, че по-голяма част от петрола, закупен от руснаците, се озовава в САЩ.

Поддръжката на Вашингтон за Садам достигна такива крайности, че той беше готов да игнорира въздушна атака на Ирак срещу американския кораб "Старк", убила 37 души от екипажа, привилегия, на която досега се радваше само Израел (в случая с американския кораб "Либърти"). Твърдата подкрепа на Садам от страна на Вашингтон сега шокира толкова силно правителството и Конгреса, а точно тя доведе до капитулацията на Иран пред "Багдад и Вашингтон", заключава Дилип Хиро в своята история на Ирано-Иракската война. Двамата съюзници бяха "координирали военните си операции срещу Техеран". Свалянето на самолет на Иранската гражданска авиация с насочена ракета изстреляна от военния кораб "Винсен", беше кулминацията на "дипломатическата, военна и икономическа кампания" на Вашингтон в подкрепа на Садам, пише той.

От Садам се очакваше да изпълнява обикновените услуги на доверена държава: например, да тренира няколко стотици ливанци, изпратени в Ирак от САЩ, за да могат да свалят управлението на Кадафи, разкри бившият съветник на Рейгън Хауърд Тайчър.

Не масовите престъпления издигнаха Садам до ранга на "Звяра от Багдад", а отстъплението му от линията, какъвто е и случаят с много по-дребния престъпник Нориега, чиито главни престъпления също бяха извършени, докато беше довереник на САЩ.

Между другото, унищожаването на самолет 655 на Иранската гражданска авиация във въздушното пространство на Иран от кораба "Винсен" може да се върне като бумеранг към Вашингтон. Обстоятелствата са повече от подозрителни, най-меко казано. Командир Дейвид Карисън пише в официалния флотски дневник, че "се е чудил на глас", не е могъл да повярва на очите си, когато е видял от своя кораб - тогава в териториалните води на Иран - как ракетата сваля явно граждански самолет в търговски коридор, вероятно поради "нужда да се докаже жизнеспособността на "Егида"", високотехнологичната система за изстрелване на ракети. Командирът и офицерите на ръководни постове "бяха възнаградени с медали за поведението им", отбелязва в същия дневник пенсионираният полковник от флота Дейвид Евънс с кисело неодобрение на покриването на аферата от страна на висшето командване на флота. Президентът Буш информира ООН, че "Едно нещо е ясно и то е, че "Винсен" е действал в самозащита… При морска атака, започната от Иранския флот…". Чисти лъжи, изтъква Евънс, въпреки че това е без значение, предвид тогавашната позиция на Буш: "Никога няма да се извиня от името на Съединените американски щати - не ме е грижа за фактите." Пенсиониран армейски полковник, присъствал на официалното изслушване по случая, заключава, че "нашата флота е прекалено опасна за използване".

Трудно е да се избегне разсъждението, че унищожаването на Пан Ам 103 над Локърби няколко месеца по-късно не е отмъщение от страна на Иран, изрично заяви дезертьорът от Иранското разузнаване Аболхасем Месбахи и съветник на президента Рафсанджани, "приеман като надежден и основен ирански източник в Германия и навсякъде другаде", изтъква "Гардиън". Документ на разузнаването на САЩ от 1991 година (Агенция за национална сигурност), свален от списъка на секретните сведения през 1997 г., прави същото заключение, твърдейки, че Акбар Мохташеми, бивш ирански министър на вътрешните работи, е направил трансфер на 10 милиона долара "за взривяване на Пан АМ 103 като отмъщение за унищожаването на иранския Еърбъс от страна на САЩ". Документът отпраща към неговите връзки с "терористичните групи Ал Абас и Абу Нидал". Изключително впечатление прави фактът, че независимо от доказателствата и ясния мотив този акт на тероризъм практически е единственият неприписан на Иран. Вместо това САЩ и Великобритания предпочетоха да обвинят за извършеното престъпление двама либийски граждани.

Обвиненията срещу либийците бяха широко дискутирани, включително и в изчерпателното разследване, извършено от Денис Фипс, бивш шеф на Бритиш Еъруейс, работил за правителствения Национален комитет по авиация. Британската организация на семействата жертви на Локърби смята, че има "голямо покриване на факти" (говорител доктор Джим Суър) и приема като много по-достоверни обясненията, дадени в документалния филм на Алан Франкович "Малтийския кръст", предлагащ доказателства за наличие на Иранска връзка и операция с наркотици, включваща куриер, работещ за Управлението за борба с наркотиците на САЩ. Филмът беше прожектиран по Британската телевизия и в парламента, но бе отхвърлен тук (САЩ). Засегнатите американски семейства се придържат плътно към версията на Вашингтон.

Интригуващ е и отказът на САЩ и Великобритания да съдят обвинените либийци. Те отхвърлиха предложението на Либия да предадат обвинените, за да бъдат съдени от съдия, определен от ООН (декември, 1991 г.), от съда в Хага "според Шотландския закон", и т. н. Тези предложения бяха подкрепени от Арабската Лига и съответните Британски организации, но бяха безапелационно отхвърлени от правителствата на САЩ и Великобритания. През март 1992 год. Съветът за сигурност на ООН прие резолюция, налагаща санкции срещу Либия при отсъствието на представителите на пет държави: Китай, Мароко (единствената арабска държава), Индия, Зимбабве, о-ви Зелени Нос. Резолюцията беше приета след значително извиване на ръце: Китай бе предупреден, че ще загуби търговските преференции със САЩ, ако блокира приемането на резолюцията с вето. Американската преса беше информирала с присмех за предложението на Либия да предаде обвинените и го бе отхвърлила като безцелно и бе осмяла "драматичния жест" на Кадафи и искането му да се предадат двамата американски пилоти, които бомбардираха два либийски града, убивайки 37 души, включително осиновената му дъщеря. Очевидно, това е толкова абсурдно, колкото и исканията на Куба и Коста Рика за екстрадиране на американските терористи.

Разбираемо е, че САЩ и Великобритания настояват да осигурят контролиран от тях процес, какъвто е случаят с отвличането на Нориега. Всеки логично мислещ адвокат ще извлече наяве Иранската връзка при един процес на неутрално място пред неутрален съдия. Колко дълго ще продължи играта на думи не е ясно. Сред настоящата Иракска криза Международният съд отхвърли иска на САЩ и Великобритания в смисъл, че проблемът не е от неговата компетенция, и сега възнамерява да лансира подробно изслушване (13 на 2, и тези двама са съдиите на САЩ и Великобритания), което направи укриването на фактите по-трудно.

Решенията на Съда бяха поздравени от Либия и от британските семейства на загиналите. Вашингтон и американските медии предупредиха, че решенията на Международния съд могат да създадат предубеждения срещу резолюцията на ООН от 1992 година, изискваща от "Либия да предаде обвинените във взривяването на самолета над Локърби, за да бъдат съдени в Шотландия или САЩ". (Ню Йорк Таймс), "Либия да екстрадира заподозрените в САЩ и Великобритания" (АР). Тези искания не са точни. Въпросът за транспортиране в Шотландия или САЩ никога не е съществувал като такъв и не е споменат в резолюциите на ООН. Резолюция 731 (21.01.1992 г.) "Настоява Либийското правителство незабавно да осигури пълен и ефективен отговор" на исканията "във връзка с юридическите процедури", свързани с нападенията срещу Пан Ам 103 и френския самолет. Резолюция 748 (31.03.1992 г.) "Решава, че Либийското правителство трябва да изпълни без допълнително забавяне" изискванията на Резолюция 731 и осъжда тероризма и призовава към санкции, ако Либия не се подчини. Резолюция 731 беше приета в отговор на декларацията на САЩ и Великобритания, в смисъл, че Либия "трябва да предаде за изправяне пред съд всички обвинени в престъпление", без допълнителни уточнения. Репортерите по това време също бяха неточни. В информацията за отказа на САЩ да приеме предложението на Либия за предаване на заподозрените на неутрална страна, Ню Йорк Таймс подчертава думите: "Либия отново се опитва да избегне заповед на ООН". Вашингтон Пост заявява, че "Съветът за сигурност поддържа искането си заподозрените да бъдат съдени в съдилища на САЩ или Великобритания". Без съмнение Вашингтон предпочита нещата да се виждат в тази светлина. Правилно обяснение беше дадено през 1992 година в откъс от мнение на експерта по юридически въпроси на международно ниво Алфред Рубин от Флетчър Скул (отпечатано в "Крисчън Сайънс Монитор"), който обръща внимание върху факта, че резолюцията на Съвета за сигурност не споменава за екстрадиране в САЩ или Великобритания и отбелязва, че написаното в нея "е толкова далеко от онова, което САЩ, Великобритания и Франция искат, според съобщенията в медиите, че публичните изявления и обяснения сега, информиращи за американски дипломатически триумф и натиск, упражняван от ООН върху Либия, изглеждат неразбираеми"; за съжаление това изпълнение е прекалено рутинно.

Британският специалист по ООН-право Марк Уелър се съгласява с Рубин в "Ню Йорк Таймс", че САЩ трябва да следват ясните изисквания на международното право и да приемат предложението на Либия за решение на Международния съд. Отговорът на Либия на искането на САЩ и Великобритания беше "напълно в съответствие с международното право", твърди Уелър, осъждайки САЩ и Великобритания за "директния отказ" да предаде проблема на Международния съд. Рубин и Уелър задават и няколко очевадни допълнителни въпроса: Какво би станало, ако Нова Зеландия се беше противопоставила на силния натиск от страна на французите с цел да я принудят да се откаже от опитите си да екстрадира френските правителствени терористи, които бомбардираха "Рейнбоу Уориър" в пристанището на Окланд? Или ако Иран бе поискал екстрадирането на капитана на "Винсен"?

Международният съд стигна до заключенията на Рубин и Уелър.

Квалификациите "престъпна държава" се изясняват допълнително от реакцията на Вашингтон на въстанията в Ирак през март 1991 година, незабавно след прекратяване на военните действия. Държавният департамент официално подчерта отказа си да има вземане-даване с Иракската демократична опозиция и, както и преди Войната в залива, на нейните представители бе отказан достъп до главните вестници в САЩ. "Политически срещи с тях не съответстват на нашата политика по това време" заяви говорителят на Държавния департамент Ричард Баучер. "Това време" беше 14 март 1991 год., когато Садам смаза южната опозиция пред очите на генерал Шварцкопф, който отказа даже да разреши на разбунтувалите се офицери достъп до пленените Иракски оръжия. Ако не беше неочакваната обществена реакция, Вашингтон вероятно нямаше дори да направи и бледите усилия в подкрепа на бунтуващите кюрди, подложени на същото унищожение малко по-късно.

Лидерите на Иракската опозиция разбраха ясно подтекста на това поведение. Лийт Кубба, лидер на Иракското демократично реформаторско движение с база в Лондон, заяви, че САЩ е за военна диктатура и настояват, че "промяната на режима трябва да дойде отвътре, от хората, които вече са във властта". Лондонският Банкер Ахмед Чалаби, лидер на Иракския национален конгрес, твърди, че "САЩ, прикрити зад смокиновото листо на ненамеса в Иракските работи, изчакват Садам да изколи бунтовниците с надеждата, че по-късно самият той може да бъде отхвърлен от подходящ офицер", поведение, характеризиращо политиката на САЩ на "подкрепа на диктатури, поддържащи стабилността".

Начинът на мислене на работещите в правителството е очертан от главния дипломатичен кореспондент на Ню Йорк Таймс, Томас Фридман. Противопоставяйки се на народното въстание, Вашингтон се е надявал на военен преврат срещу Садам "и тогава Вашингтон би получил най-доброто: Иракска хунта с железен юмрук без Садам Хюсеин", връщане към онези златни дни, когато "железният юмрук" на Садам "държеше Ирак в подчинение за радост на американските съюзници Турция и Саудитска Арабия", да не говорим за задоволството на Вашингтон. Две години по-късно, в друго полезно признаване на действителността, той отбеляза, че "винаги е било американска политика да счита, че железният юмрук на Садам Хюсеин играе полезна роля" в поддържане на "стабилността" в Ирак. Няма причина да се вярва, че Вашингтон е променил предпочитанието си на диктатурата пред демократично правителство, от което се оплаква игнорираната Иракска демократична опозиция, въпреки че Вашингтон без съмнение сега би предпочел друг "железен юмрук". Ако няма такъв, ще се задоволи и със Садам.

Понятието "престъпна държава" е силно нюансирано. Куба се приема като водеща "престъпна държава", поради предполагаемото й участие в международен тероризъм, но САЩ не попадат в категорията, въпреки терористичните атаки срещу Куба в продължение на почти 40 години, очевидно продължили и през миналото лято според важни доклади за проведени разследвания, докладвани от Маями Хералд, които не успяха да стигнат до националната преса (тук, но не и в Европа). Куба беше "престъпна държава", когато войските й бяха в Ангола и поддържаха правителството срещу атаките на ЮАР, подкрепяни от САЩ. ЮАР обаче не беше "престъпна държава" тогава, нито пък по време на управлението на Рейгън, когато причини над 60 билиона долара вреди и смъртта на 1.5 милиона в съседните държави, според комисия на ООН, да не говорим за някои случаи в самата страна - и пак с щедрата подкрепа на САЩ и Великобритания. Същото изключение важи за Индонезия и много други страни.

Критериите са пределно ясни: под "престъпна държава" не се разбира просто криминална държава, а държава която се противопоставя на заповедите на Властелина на света - онези, които се подчиняват, автоматично се изключват от тази класификация.

Още по дебата

Няма съмнение, че Садам е престъпник и, предполагам, човек би трябвало да е доволен, че САЩ и Великобритания, и институциите на официалната доктрина най-сетне се присъединиха към онези, които "преждевременно" осъждаха подкрепата, осигурявана от САЩ/Великобритания на масовия убиец. Истина е също, че той представлява заплаха за всеки в неговия обсег. При сравнение на тази заплаха с други такива, едва ли би могло да се каже, че има единодушие извън САЩ и Великобритания след тяхното (двусмислено) преображение през август 1990 година. Планът им от 1998 година за използване на сила беше оправдан от гледна точка на заплахата, която представлява Садам за региона, но нямаше начин да се прикрие фактът, че народите от същия този регион се противопоставиха така енергично на тяхното спасение, че правителствата им бяха принудени да се присъединят към тяхната гледна точка.

Бахрейн не разреши на военните сили на САЩ/Великобритания да използват базите там. Президентът на Обединените арабски емирства определи заплахата от военни действия от страна на САЩ като "лоши и отвратителни" и заяви, че Ирак не представлява заплаха за съседите си. Министърът на отбраната на Саудитска Арабия, принц Султан, вече бе заявил, че "ние няма да се съгласим и сме против удари по Ирак като народ и като държава", поради което Вашингтон се въздържа от представяне на искане да използва базите там. След мисията на Анан дългогодишният министър на външните работи на Саудитска Арабия, принц Сауд ал-Файсал, потвърди, че използването на въздушните бази на страната "трябва да бъде въпрос на ООН, не на САЩ".

Уводна статия на полу-официалното издание Ал Ахрам в Египет описва позицията на Вашингтон като "насилническа, агресивна, неинтелигентна и безразлична към живота на иракчани, които са ненужно подложени на санкции и унижения", и изобличава планираната от САЩ "агресия срещу Ирак". Йорданският парламент осъди "всяка агресия срещу територията на Ирак и всяка вреда, която може да бъде нанесена на Иракския народ; Йорданската армия беше принудена да изолира град Маан след двудневни про-иракски бунтове. Професор по политология в Кувейтския университет предупреди, че "Садам говори с гласа на безгласните в Арабския свят", изразявайки широко разпространеното чувство на безизходица, предизвикано от "новия световен ред" и защитата на интересите на Израел от страна на Вашингтон.

Даже в Кувейт, подкрепата на позицията на САЩ може да се определи в най-добрия случай като "хладна" и "цинична във връзка с мотивите на САЩ", признава пресата. "Гласовете по улиците на Арабския свят - от гъмжащите бордеи на Кайро до искрящите столици на Арабския полуостров - се издигат все по-гневно и по-гневно в отговор на все по-шумното биене на американските бойни барабани", съобщава кореспондентът на "Бостон Глоуб" Чарлс Сенот.

Иракската демократична опозиция получи слабо представяне в официалната преса, което представлява нарушение на предишния модел. В интервю по телефона с Ню Йорк Таймс, Ахмед Чалаби потвърди позицията, напечатана подробно в Лондон преди няколко седмици. "Без политически план за отстраняване на режима на Садам, военните удари ще имат обратен резултат", твърдеше той. Убиването на хиляди иракчани, вероятно щеше да засили позициите на Садам с неговите оръжия за масово унищожение и щеше да му предостави "извинение за изгонване на инспекторите на ООН", които унищожиха всъщност много повече оръжия и производствени мощности от бомбардировките през 1991 година. Плановете на САЩ/Великобритания щяха да "бъдат по-лоши от нищо". Интервютата с опозиционни лидери на няколко групировки установиха наличие на "почти пълно единодушие" в противопоставянето срещу евентуално военно действие, което не изгражда база за въстание срещу Садам. Чалаби заяви пред парламентарна комисия, че "ударът по Ирак без стратегия" за отстраняване на Садам "е морално незащитим".

Опозицията в Лондон очерта алтернативна програма: 1) Садам да се обяви за военнопрестъпник; 2) да се признае временно Иракско правителство, образувано от опозицията; 3) да се размразят стотиците милиони долари от Иракски авоари в чужбина; да се ограничат войските на Садам със "зони за забранено придвижване на моторизирани части" или да се разширят "зоните, забранени за полети" до покриване на цялата страна. САЩ трябваше да "помогнат на Иракския народ да отстрани Садам от власт", заяви Чалаби пред Сенатската комисия по въоръжените сили. Заедно с другите опозиционни лидери той отхвърли "убийството, тайните операции на САЩ или на наземните части на САЩ", съобщи Ройтер, призовавайки вместо това към "народно въстание". Подобни предложения се появяваха от време на време и в САЩ. Вашингтон претендираше, че са правени опити за подкрепа на опозиционните групировки, но те самите твърдяха обратното. Мнението на Чалаби, публикувано в Англия, не се беше променило от изказаното преди години. "…всички твърдят, че Садам е блокиран, но фактически американците и англичаните са блокирани от отказа им да подкрепят идеята за политическа промяна".

Регионалната опозиция се разглежда като проблем, който трябва да се избягва, а не като фактор, който трябва да бъде взет под внимание, също както не се вземат предвид и изискванията на международното право. Същата позиция бе заета и по отношение на предупрежденията на висши служители на ООН и други международни организации, раздаващи помощи в Ирак; те заявиха, че планираните бомбардировки може да имат "катастрофално" въздействие върху хората, които вече са подложени на тежки страдания и могат да прекратят хуманитарната дейност, която все пак осигурява известно облекчение. Всичко това беше без значение. От значение беше само да се внуши, че "каквото кажем, това става", както тържествено прокламира президентът Буш, оповестявайки Новия световен ред под свистенето на изстреляните бомби и ракети през 1991 година.

Докато Кофи Анан се подготвяше за мисията си в Багдад, бившият Ирански президент Рафсанджани, "все още главна фигура в Техеран, беше приет от боледуващия крал Фахд в Саудитска Арабия", съобщи британският кореспондент в Близкия Изток Дейвид Гарднър, "за разлика от отношението към Мадлин Олбрайт… при последното й идване в Риад за търсене на подкрепа от главния съюзник на САЩ в Залива". Когато на 2 март завърши десетдневното посещение на Рафсанджани, министърът на външните работи принц Сауд го описа като "още една стъпка в правилната посока към подобряване на отношенията", изтъквайки, че "най-силният дестабилизиращ елемент в Близкия Изток и причината за всички други проблеми в района" е политиката на Израел към палестинците и подкрепата на САЩ за тази политика, а това може да активизира народните сили, от което Саудитска Арабия силно се страхува, както и да подкопае нейната легитимност като "пазител" на свещените ислямски места, включително Купола на Камъка в Източен Йерусалим, в момента на практика анексиран от програмите на САЩ/Израел като част от тяхното намерение да разширят Йерусалим фактически до Долината на река Йордан, предвиждайки задържането му от Израел. Малко преди това арабските държави бойкотираха спонсорираната от САЩ икономическа среща на върха в Катар, целта на която беше да придвижи напред проекта на Клинтън и Перес за "Новия Близък Изток". Вместо да отидат там, те присъстваха на Ислямска конференция в Техеран през декември, в която взе участие дори Ирак.

Това са тенденции от голямо значение, свързани с интересите в сянка, мотивиращи политиката на САЩ в този район, а именно: настояването на САЩ, датиращо от края на Втората световна война, да контролира основните световни енергийни запаси. Както често се отбелязва, в арабския свят расте страхът и негодуванието от дългосрочния съюз между Израел и Турция, официално подписан през 1996 година, а сега силно заздравен. В продължение на години той беше част от стратегията на САЩ за контролиране на района с "местни квартални ченгета", както се изрази Секретарят по отбраната на Никсън. Налице е очевидно нарастващата положителна оценка на защитаваната от Иран идея за регионални споразумения за сигурност, които да заместят господството на САЩ в района. Свързан с темата въпрос е засилващият се конфликт около петролопроводите за транспортиране на петрола от Централна Азия до богатите страни: единият естествен път е през Иран.

Енергийните корпорации в САЩ няма да се зарадват на чужди съперници - включително Китай и Русия - печелещи привилегирован достъп до Иракските петролни запаси, които отстъпват само на тези в Саудитска Арабия по обем, или до Иранския природен газ, петрол и други ресурси.

Засега плановиците на Клинтън може да се въздъхнат с облекчение, че са успели временно да се измъкнат от "кутията", изградена от тях самите и която не им предостави друга алтернатива освен периодично бомбардиране на Ирак, което вреди дори на интересите, чиито представители са те. Почивката е временна. Тя дава възможност на гражданите на войнстващите държави да работят за промяна на мисленето и за борба, което може да промени много неща в едно не толкова далечно бъдеще.

 * Текстът от Z Magazine, април 1998.
Превод Благовеста Дончева
1998

 

През 1999 Колумбия стана най-големият получател на военна и полицейска помощ от страна на САЩ, като измести Турция (Израел и Египет са в отделна категория). Цифрата ще скочи рязко с очакваното приемане на клинтъновия план за Колумбия – пакет от 1.6 милиарда долара «спешна помощ» за две години. През 90-те години Колумбия беше най-големият получател на военна помощ в Латинска Америка и наред с това натрупа и най-драстични нарушения на човешките права, в съответствие с една стабилно утвърдена пропорция.

Често можем да се поучим от систематичните повторения, затова нека за миг се спрем на предишния фаворит Турция. Като сериозен военен съюзник на САЩ и стратегическа предна линия, Турция получаваше значителна военна помощ от началото на Студената война. Но военните доставки започнаха да се увеличават рязко през 1984 без никаква връзка със Студената война. По-скоро това беше годината, през която Турция започна мащабна операция против кюрдските бунтовници в югоизточната част, която е също така район на големи военновъздушни бази на САЩ и възел на наблюдателните системи в зоната, тоест всичко, което става там, се знае много добре във Вашингтон. Военните доставки достигнаха своя връх през 1997, като само за година надхвърлиха сумата за целия период 1950-1983. Близо 80 процента от военната техника на Турция е произведена в САЩ, включително тежкото въоръжение (реактивни самолети, танкове и пр.).

До 1999 Турция до голяма степен успя да потуши кюрдската съпротива чрез терор и етническо прочистване, като остави около 2-3 милиона бежанци, унищожи 3 500 села (7 пъти повече от Косово след натовските бомби) и изби десетки хиляди души. Огромният оръжеен поток от клинтъновата администрация вече не беше необходим за постигането на тези цели. Турция следователно можеше да бъде посочена за «положителен пример» с демонстрацията как «строгите антитерористични мерки плюс политическия диалог с нетерористичните опозиционни групи» може да преодолее царящото насилие и безчинства, както научаваме от водещата статия в «Ню Йорк Таймс» за «последния годишен доклад на Държавния департамент за усилията на администрацията в борбата с тероризма».

Все пак, въпреки големия успех, постигнат от най-жестокия държавен терор през 90-те години, военните операции продължават, докато кюрдите все още са лишени от елементарни права. На 1 април десетхилядна турска войска започна нови прочиствания в най-опустошените от терора на САЩ и Турция през предишните години райони и поредната офанзива в северен Ирак, атакувайки кюрдските партизани в зона забранена за полети, където авиацията на САЩ би следвало да защитава кюрдите от (временно) лошия потисник. Когато тези кампании започваха, министърът на отбраната Уилям Коен направи обръщение към Американско-турския съвет в празнична атмосфера с много смях и овации, според правителствения доклад. Той похвали Турция за нейното участие в хуманитарното бомбардиране на Югославия, очевидно несмущаван от нищо, и обяви, че Турция е била поканена да се включи в съвместната продукция на нов щурмови самолет, както участваше в производството на F-16, така добре използван от нея в одобрените разнообразни етнически прочиствания и безчинства на собствена територия като предан член на НАТО. 

В Колумбия обаче военните, въоръжени и обучени от Съединените щати, не успяха да сразят вътрешната съпротива, макар всяка година безчинствата им да взимат нови и нови жертви. Всяка година около 300 000 нови бежанци биват прокудени от домовете им, близо 3 000 са убитите, голям е броят на жестоките кланета. Голямото мнозинство от безчинствата се приписва на военизираните отряди, които са тясно свързани с армията, както подробно е документирано в доклада на Human Rights Watch от февруари 2000, и в изследването на ООН от април 2000, в което пише, че колумбийските сили за сигурност, които ще бъдат сериозно подпомогнати от «план Колумбия», поддържат интимни връзки с ескадроните на смъртта, организират военизирани отряди и или участват пряко в кланетата, или с бездействието си «несъмнено са позволили на военизираните групи да постигнат своите смъртоносни цели.» Колумбийската комисия на юристите докладва през септември 1999, че броят на убийствата е нараснал с почти 20 процента за една година и че делът,  приписван на военизираните отряди е нараснал от 46 процента през 1995 до почти 80 процента през 1998 и продължава да расте през 1999. Службата за защита на човешките права на колумбийското правителство (Defensoria del Pueblo) докладва за 68-процентно увеличение на кланетата през първата половина на 1999 в сравнение със същия период на 1998, като те са достигнали повече от едно на ден и са предимно приписвани на военизираните отряди.

Можем да си припомним, че в първите месеци на 1999, докато кланетата в Колумбия продължаваха да бъдат повече от едно на ден, имаше и сериозно увеличение на безчинствата (включително много кланета) в Източен Тимор, извършени от индонезийски десантници, въоръжени и обучени от САЩ. И в двата случая заключението е същото като при Турция: поддържай убийците. Имаше и едно сведение за клане в Косово, в Рачак на 15 януари – събитие, което уж вселило такъв ужас у западните човеколюбци, че се наложи бомбардиране на Югославия 10 седмици по-късно с очакването, бързо изпълнено, че последствията ще доведат до рязко увеличение на насилието. Придружаващият порой от самохвални поздравления, почти непознат дотогава, провъзгласи «нова ера» за човечеството, в която «просветените държави» безкористно ще се посветят на защитата на човешките права. Ако оставим настрана реалните факти за Косово, представлението беше силно улеснено от мълчанието или лъжите за участието на същите тези сили в подобни или по-страшни жестокости по същото време.

Да се върнем на Колумбия – видни защитници на човешките права продължават да емигрират под заплаха за живота, включително смелият ръководител на църковната правозащитна група «Справедливост и мир» отец Хавиер Хиралдо, който изигра изключителна роля за защитата на човешките права. Американската федерация на труда – Конгрес на индустриалните организации (AFL-CIO) съобщи, че няколко профсъюзни дейци биват убивани всяка седмица, най-вече от военизираните отряди, подкрепяни от правителствените сили за сигурност. Принудителното изселване през 1998 е било 20 процента повече от това през 1997 и се е увеличило през 1999 в някои райони според Human Rights Watch. Днес Колумбия се нарежда на трето място в света по брой изселени след Судан и Ангола.

Възхвалявана като водеща демокрация от Клинтън и други щатски лидери и политически коментатори, Колумбия най-сетне наистина позволи на независима партия (UP, Патриотичен съюз) да се изправи срещу елитистката система на двупартийно управление. Партията UP, подкрепяна отчасти от поддръжниците на партизаните на FARC, обаче се сблъска с някои сериозни препятствия като например бързото избиване на близо 3 000 нейни активисти, кандидат-президенти, кандидати за кметове и депутати. Това показа на партизаните колко са големи изгледите им за влизане в политическата система. Вашингтон също си взе поука от тези и други събития от същия период. Администрацията на Клинтън беше особено впечатлена от постиженията на президента Сезар Гавирия, който стоеше начело на ескалацията на държавния терор, и принуди (някои казват убеди) Организацията на американските държави да го приеме за генерален секретар с аргумента, че «той има много прогресивно виждане за изграждането на демократични институции в една държава, в която понякога това е опасно» – което определено е вярно и се дължи до голяма степен именно на действията на неговото правителство. Но по-значителна причина може би е, че той е също така «прогресивен… по икономическите реформи в Колумбия и икономическата интеграция в полукълбото» – шифър, за който има готово тълкуване.

Междувременно срамните обществено-икономически условия продължават, голяма част от населението мизерства в една богата страна със степени на концентрация на капитала и поземлената собственост високи дори по латиноамериканските стандарти. Ситуацията се влошава още повече през 90-те в резултат на «неолибералните реформи», узаконени в конституцията от 1991. Конституцията намалява още повече «ефективното участие на гражданското общество» в определянето на политиката, докато, както е общовалидно за Латинска Америка, «неолибералните реформи доведоха и до тревожно увеличение на бедността и неравенството; приблизително 55 процента от населението на Колумбия живее под равнището на бедността» и «това положение е утежнено от остра криза в селското стопанство, дължаща се на неолибералната програма» (Arlene Tickner,Current History,февруари 1998).

Уважаваният председател на Постоянната комисия за защита на човешките права в Колумбия, бившият външен министър Алфредо Васкес Карисоса, пише, че «бедността и недостатъчната поземлена реформа» са «направили Колумбия една от най-трагичните държави в Латинска Америка», макар, както другаде «насилието да се влошава от външни фактори», главно от инициативите на администрацията на Кенеди, която «положи големи усилия да превърне нашите редовни войски в бригади за потушаване на бунтове.» Тези инициативи бяха изложени в «известната в Латинска Америка като Доктрина за националната сигурност», която не се занимава със «защита срещу външен враг», а по-скоро с «врага отвътре». Новата «стратегия на ескадроните на смъртта» дава на военните «правото да се борят със и да изтребват социални работници, профсъюзни дейци, мъже и жени, които не подкрепят властта и които се смятат за комунистически екстремисти.»

Като част от стратегията за пренасочване на латиноамериканските военни от «отбрана на полукълбото» към «вътрешна охрана» – тоест война срещу местното население – Кенеди изпраща военна мисия в Колумбия през 1962, оглавявана от генерала от специалните части Уилям Ярбъро. Той предлага «реформи», които да позволят на силите за сигурност да «изпълняват по необходимост военизирани, саботажни и/или терористични дейности срещу известни застъпници на комунизма» – «комунистическите екстремисти», за които споменава Васкес Карисоса.

Отново си струва да се отбележат някои общи моменти. Малко след това Линдън Джонсън ескалира войната на Кенеди срещу Южен Виетнам – така наречената «защита на Южен Виетнам», също както Русия наричаше своята война срещу Афганистан «защитата на Афганистан». През януари 1965 специалните части на САЩ в Южен Виетнам получиха дългосрочна заповед «да извършват операции за отстраняването на контролирани от Виетконг държавни служители, включително покушения» и по-общо да използват такива «умиротворителни» техники като «засада, нападение, саботаж и извършване на терористични акции срещу известни кадри на Виетконг», тоест колегите на «известните застъпници на комунизма» в Колумбия.

Колумбийска правителствена комисия стигна до заключението, че «криминализацията на обществения протест» е един от «основните фактори, които позволяват и насърчават нарушенията на човешките права» от военните и полицейски власти и техните военизирани съучастници. Преди десет години, когато подкрепяният от САЩ държавен терор се увеличи рязко, министърът на отбраната призова за «тотална война на политическата, икономическата и социалната арена», а друг висш военен служител обясни, че партизаните били от второстепенно значение: «реалната опасност» е «онова, което бунтовниците наричат политическа и психологическа война», войната «да се контролират народните елементи» и «да се манипулират масите». «Подривните сили» се надяват да повлияят на съюзите, университетите, медиите и прочие. «Всеки, който по един или друг начин подкрепя целите на врага, трябва да бъде считан за изменник и да бъде третиран като такъв» инструктира военен наръчник от 1963, когато инициативите на Кенеди набират скорост. Тъй като официалните цели на партизаните са социал-демократични, кръгът на набелязаните за изменници при терористичните операции е широк.

В последвалите години стратегията Кенеди-Ярбъро се развива и прилага нашироко в «нашето районче там», както е назовано от военния министър на Рузвелт Хенри Стимсън, когато обяснява защо САЩ имат право да контролират своя регионална система, докато всички останали са се разпаднали. Жестоки репресии се разгръщат из цялото полукълбо, започват от южния триъгълник и достигат своя ужасен връх в Централна Америка през 80-те години, когато господарят на полукълбото отвърна с потресаваща жестокост на усилията на църквата и други «подривни елементи» да се преборят с ужасното наследство от мизерия и репресии. Напредъкът на Колумбия до първото място сред криминалните държави в «нашето районче» отчасти се дължи на спада в държавния тероризъм в Централна Америка, който постигна своите основни цели, както в Турция десет години по-късно, оставяйки след себе си «култура на терор», която «смирява очакванията на мнозинството» и възпира въжделенията за «алтернативи, различаващи се от тези на властимащите» по думите на салвадорските йезуити, които си извадиха горчива поука – поне онези които оцеляха след нападението на САЩ. В Колумбия обаче проблемът за установяване на добри форми на демокрация и стабилност остава и дори става все по-тежък. Един от подходите би бил да се обърне внимание на нуждите и грижите на бедното мнозинство. Друг е да се изпратят оръжия, за да се поддържат нещата такива, каквито са.

Съвсем предсказуемо, обявяването на План Колумбия доведе до ответни мерки от страна на партизаните, по-конкретно, искането всеки със състояние по-голямо от 1 милион долара да плаща «революционен данък» или да се изправи пред опасността от отвличане (както го представя FARC, затвор за неплащане на данъци). Мотивацията е обяснена от лондонския «Файненшъл Таймс»: «В очите на FARC финансирането е необходимо за избиване на клина с клин. Правителството иска 1,3 милиарда  долара военна помощ от САЩ, уж за операции против наркотиците: FARC смятат, че новите оръжия ще бъдат изпробвани върху тях. Те явно са готови да се въоръжат за битка», която ще доведе до военна ескалация и ще попречи крехките, но все пак протичащи мирни преговори.

Според репортера на «Ню Йорк Таймс» Лари Ротър, «обикновените колумбийци» са «разгневени» от мирните преговори на правителството, които предадоха на FARC контрола върху голям район, макар те вече да си го контролираха и «огорчените жители» на района също били против партизаните. Няма цитирани доказателства. Водещият колумбийски военен коментатор Алфредо Ранхел вижда нещата по-различно. Той «се аргументира като напомня на интервюиращите, че FARC има сериозна подкрепа в районите, в които действа», съобщава Алма Гийермоприето. Ранхел цитира «способността на FARC за изненадващи нападения» в различни части на страната, факт, който е «значещ в политическо отношение», защото «във всеки един случай би било достатъчно едно единствено предупреждение от страна на цивилното население, за да се вдигне армията по тревога, но такива няма».

В същия ден, в който Ротър писа за гнева на «обикновените колумбийци» «Файненшъл Таймс» съобщи за «новаторски форум» в контролирания от FARC район – един от многото там, които позволяват «на членовете на обществото да участват в протичащите мирни преговори». Те идват от всички части на Колумбия, говорят пред телевизионните камери и се срещат с висши ръководители на FARC. Включени са профсъюзни и делови лидери, фермери и други. Един профсъюзен лидер от втория по големина град в Колумбия, Кали, «вдъхна увереност на онези, които вярват, че преговорите ще доведат до край на дългогодишния конфликт в страната», като се обърна и към правителствените лидери и към водачите на FARC. Той насочи забележките си особено към «сеньор Маруланда», дългогодишен селски водач от FARC, «който минути по-рано влезе сред бурни овации» като му каза, че «безработицата не е проблем, причинен от насилието», а «от националното правителство и бизнесмените в тази страна». Лидерите на бизнеса също взеха думата, но «бяха прекъсвани от големия брой представители на профсъюзите, които също бяха дошли да говорят.» На фона на «одобрителни възгласи от профсъюзите», говорител на FARC «изложи една от най-ясните досега икономически програми на неговата организация», като призова за замразяване на приватизацията, субсидиране на енергетиката и селското стопанство, както това се прави в богатите страни, стимулиране на икономиката, като се защитават местните предприятия. Представителят на правителството, който «наблегна на растежа с акцент върху износа и частното предприемачество», въпреки това определи изявлението на FARC като «основа за преговори», макар че FARC, «подкрепени от явното всеобщо недоволство от «неолибералната» правителствена политика» твърдят, че онези, които «имат монополна власт» трябва да отстъпят при преговорите.

Естествено никой не може да каже какво мислят «обикновените колумбийци» (или «обикновените американци») дори в мирни условия, а да не говорим при потресаващите жестокости и терор, когато по-голямата част от населението се бори за оцеляване в условия на мизерия и репресии.

План Колумбия официално се оправдава като «война с наркотиците», твърдение, което малцина компетентни коментатори приемат за сериозно. Управлението за борба с наркотиците на САЩ (УБН) докладва, че «всички власти» в Колумбия са въвлечени в «корупция свързана с наркотиците». През ноември 1998 инспектори на САЩ от митниците и УБН са намерили 415 килограма кокаин и 6 килограма хероин в колумбийски военен самолет, кацнал във Флорида, което доведе до ареста на няколко офицери и военнослужещи от ВВС. Други наблюдатели също съобщават за сериозно участие на военните в наркотрафика, в който военни на САЩ също взимат участие. Съпругата на полковник Джеймс Хайет се призна за виновна в заговор за контрабанда на хероин от Колумбия за Ню Йорк и малко след това се съобщи, че полковник Хайет, който отговаря за военните на САЩ «обучили колумбийските сили за сигурност в операциите за борба с наркотиците» се «очаква да се признае за виновен» по обвинение в съучастие.

Военизираните отряди открито провъзгласяват своята зависимост от наркобизнеса. Но пресата в САЩ и Латинска Америка съобщава, че «финансираната от САЩ атака се провежда далеч от зоните, контролирани от военизираните отряди», макар «водачът на отрядите [Карлос Кастано] да призна миналата седмица в телевизионно интервю, че наркотъровията осигурява 70 процента от финансите на групата». Целите на План Колумбия са партизанските сили, които са съставени главно от селяни и които настояват за вътрешна обществена промяна, която пък ще попречи на Колумбия да се интегрира в глобалната система при условията, за които САЩ настояват, тоест господство на елити, свързани с властите в САЩ, на които се осигурява свободен достъп до ценните ресурси на Колумбия, включително петрола.

По стандартната терминология на САЩ, силите на FARC са «нарко-партизани», удобно понятие, което оправдава мерките срещу бунтовниците, но което беше подложено на сериозна критика базирана на фактите. Доказано е – и лидерите на FARC го казват, –  че те разчитат на финансиране от производството на кока, което те облагат, както облагат и други производства. Но «партизаните са нещо по-различно от трафикантите» казва Клаус Нихолм, който води Програмата за контрол върху наркотиците на ООН», която има свои агенти в районите произвеждащи наркотици. Той описва местните звена на FARC като «доста автономни». В някои зони «те изобщо не участват» в производството на кока, а в други «те активно убеждават земеделците да не отглеждат [кока]». Южноамериканският специалист по наркотиците Рикардо Варгас описва ролята на партизаните като «основно съсредоточена върху облагането на забранени култури». Те призовават за «план за развитие за селяните», който ще «позволи изкореняването на коката при наличие на алтернативни култури». «Само това искаме» обяви публично техният водач Маруланда, също и други говорители.

Но нека оставим тези проблеми настрана и да помислим върху някои други въпроси. Защо селяните в Колумбия произвеждат кокаин, а не други култури? Причините са добре известни. «Селяните отглеждат кока и мак – отбелязва Варгас, – поради кризата в селскостопанския сектор на латиноамериканските страни, ескалирана от общата икономическа криза в региона». Той пише, че селяните са започнали да колонизират Колумбийска Амазонка през 50-те години «след насилственото изселване на селяните от едрите земевладелци» и са открили, че коката е «единственият продукт, който е едновременно и печеливш, и лесно продаваем». Натискът върху селячеството значително се усилва, когато «животновъди, инвеститори и законни земеделци създават и укрепват частни армии» – военизираните отряди, – които «служат за насилствено изземване на земята от коренното население, селяните и заселниците», което води до това, че «трафикантите вече владеят голяма част от ценната земя в Колумбия». Анти-бунтовническите батальони въоръжени и обучени от САЩ не нападат трафикантите, съобщава Варгас, а «тяхна мишена е най-слабото и социално беззащитно звено на нарко-веригата: продукцията на селяните, заселниците и коренното население». Същото е вярно за химическите и биологични оръжия, които Вашингтон използва експериментално в нарушение на указанията на производителя. Тези мерки умножават «опасностите за цивилното население, околната среда и законното земеделие». Те унищожават «законни хранителни култури като юката и бананите, водоизточниците, пасищата, добитъка и всички култури, включени в програмите за замяна на културите», включително тези на утвърдените и ръководени от църквата проекти за развитие, които търсят алтернативи на производството на кока. Има също така несигурни, но потенциално тежки ефекти върху «крехката околна среда на тропическата джунгла».

Има и други фактори, които съдействат за увеличаване на производството на кока. Колумбия някога беше сериозен производител на жито. Това беше възпрепятствано през 50-те години с програмата «Храна за мир», която осигури бюджетно субсидиране на селскостопанските фирми в САЩ и финансиране на техните партньори от страните клиенти на САЩ, които те от своя страна често използваха за военни разходи и потушаване на въстания. Година преди президентът Буш да обяви «войната с наркотиците» с гръмки славословия (отново), международното споразумение за кафето беше прекратено под натиск на САЩ с аргумента за «пречки пред свободната търговия». Резултатът беше падане на цените с повече от 40 процента за два месеца на най-големия колумбийски легален износ.

Други фактори са споменати от политикономиста Сюзан Стрейндж в нейната последна книга. През 60-те години, правителствата на страните от G77 (вече 133, които представляват 80 процента от населението на света) призовават за «нов международен икономически ред», в който нуждите на голямото мнозинство от хора в света да бъдат основна грижа. Специфични предложения са формулирани на Конференцията на ООН по търговията и развитието (UNCTAD), която е създадена през 1964, «за да създаде международна търговска система, целяща ускоряването на икономическото и социалното развитие». Предложенията на UNCTAD биват сумарно отхвърлени от великите сили, заедно с призива за «нов международен ред» като цяло. САЩ, в частност, настояват, че «развитието не е право» и че е «абсурдно» и «опасно подстрекателство» да се твърди противното в съответствие със социално икономическите клаузи на Всеобщата декларация за човешките права, които САЩ отхвърлят. Светът наистина се прехвърли – или по-точно, беше прехвърлен – към нов международен икономически ред, но в друга посока, отговаряща на нуждите на един друг сектор, а именно на неговите проектанти – нищо по-изненадващо от изненадата, която някой би изпитал от това, че в стандартната доктрина наложената форма на «глобализация» беше описана като неумолим процес, за който «няма алтернатива» по жестоката фраза на Маргарет Тачър.

Едно от първите предложения на UNCTAD беше програма за стабилизиране на цените на селскостопанските стоки – практика стандартна за индустриалните държави чрез един или друг вид субсидиране, макар за кратко да беше застрашена в САЩ, когато през 1994 ултра-десните превзеха конгреса и явно повярваха в собствената си реторика за огромен ужас на вождовете в бизнеса, които смятат, че пазарната дисциплина е за беззащитните. Свободомислещите идеолози на свободния пазар скоро или бяха научени как да се държат, или бяха прибрани по къщите, но не и преди конгресът да приеме Закона за свобода на земеделието през 1996, който освободи американското селско стопанство от «източногерманските социалистически програми от времето Рузвелт», както ги определи Нют Гингрич, и сложи край на вредните за пазара субсидии, които после бързо се утроиха, достигнаха рекордните 23 милиарда долара през 1999 и се планира да нараснат. Но пазарът наистина стори своето чудо: данъкоплатецът субсидира предимно големите селскостопански фирми и «корпоративните олигополи», които държат входа и изхода, правилно отбелязва Никълъс Кристоф. Онези, които имат власт на пазара на хранителната верига (от енергетиката до търговията на дребно), се радват на огромни печалби, докато селскостопанската криза, която е реалност, е съсредоточена в средата на веригата, сред по-дребните фермери, които произвеждат храната.

Един от водещите принципи в историята на съвременната икономика е, че инструментите, използвани от богатите и силните за осигуряване на тяхната защита от държавата-бавачка, не са достъпни за бедните. По същия начин инициативата на UNCTAD за стабилизиране на цените на стоките бързо беше торпилирана. Организацията до голяма степен беше забита в девета глуха и беше опитомена, заедно с другите, които поне до някаква степен защитаваха интересите на световното мнозинство. Като се спира на тези събития, Стрейнж отбелязва, че земеделците следователно са били принудени да се обърнат към култури, за които има стабилен пазар. Едрите селскостопански фирми могат да понесат колебания в цените на стоките, като компенсират временните загуби с постъпления от другаде. Бедните селяни не могат да кажат на децата си: «не бойте се, догодина може би ще имате нещо за ядене». Резултатът – продължава Стрейндж – е, че нарко-предприемачите можеха лесно да «намерят земеделци, готови да отглеждат кока, канабис или опиум», за които винаги има готов пазар в богатите общества.

Други програми на САЩ и на световните институции, в които те господстват, усилват тези резултати. Сегашният клинтънов план за Колумбия включва съвсем символично финансиране за алтернативните култури и никакво такова за зоните под контрола на партизаните, макар водачите на FARC многократно да изразяваха своите надежди, че ще бъдат предложени алтернативи, за да не бъдат принуждавани селяните да отглеждат кока. «До края на 1999 Съединените щати бяха похарчили всичко на всичко $750 000 за програми за алтернативно развитие» съобщава Центърът за международна политика, «като всички те са в районите с хероинов мак, далеч от южните плата», които са цел на План Колумбия, който обаче наистина призовава за «помощ за цивилното население, което ще бъде принудено да напусне след офанзивата в южна Колумбия», една част от плана, която центърът с право намира за «особено смущаваща». Клинтъновата администрация настоява също – въпреки възраженията на колумбийското правителство – че всеки мирен договор трябва да позволи мерки за унищожаване на реколтата и други антинаркотични операции на САЩ в Колумбия. Конструктивните подходи не са забранени, но да се занимава с тях който ще. САЩ ще се съсредоточат върху военните операции – от които, между другото, най-голяма полза ще имат високо-технологичните предприятия, които произвеждат военна техника и са ангажирани в «могъщо лобиране» за План Колумбия, наред с Оксидентал Петролиъм, която има огромни инвестиции в Колумбия и други корпорации.

Нещо повече, програмите на МВФ-Световната банка изискват от страните да отворят границите си за поток от (мощно субсидирани) селскостопански продукти от богатите страни, което очевидно ще навреди на местната продукция. Принудително напусналите земеделци или ще стигнат до градските бордеи (като снижат по този начин надниците за чуждите инвеститори), или ще бъдат инструктирани да станат «рационални селяни», тоест да работят за износ и да търсят най-високите цени – което преведено означава «кока, канабис, опиум». И след като добре си научат урока, за награда ги нападат военни хеликоптери, а посевите им биват унищожени от химически и биологически оръжия, изпратени от Вашингтон.

В района на Андите положението е почти същото. Проблемите за кратко попаднаха във фокуса на общественото внимание, докато План Колумбия се обсъждаше във Вашингтон. На 8 април правителството на Боливия обяви извънредно положение след като многобройните протести блокираха град Кочабамба, трети по големина в Боливия. Протестите бяха срещу приватизацията на държавното водоснабдяване и рязкото увеличаване на цените на водата до равнище над възможностите на голямата част от населението. Това става на фона на икономическа криза, която се приписва отчасти на неолибералната политика, достигнала своята кулминация във войната с наркотиците, която унищожи повече от половината производство на кока-листа в страната и остави «рационалните селяни» в мизерия. Седмица по-късно фермерите блокираха шосе близо до столицата Ла Пас, за да протестират срещу изкореняването на коката, единственият останал им начин да оцелеят след приложените «реформи».

Като отразява протестите за цените на водата и програмите за изкореняване, «Файненшъл Таймс» отбелязва, че «Световната банка и МВФ считат Боливия за нещо като образец», един от големите успехи на «Вашингтонския консенсус». Но след априлските протести виждаме, че «успехът на програмите за изкореняване в Перу и Боливия е с висока социална цена». Вестникът цитира европейски дипломат в Боливия, който казва, че «Допреди няколко седмици Боливия се отчиташе като успех» – поне от някои – онези, които «отчитат» страната, но не отчитат нейните хора. Но сега, продължава той «международната общност трябва да признае, че икономическите реформи реално не направиха нищо за справяне с нарастващите проблеми на бедността». Малко мъгляво. Секретарят на боливийската епископска конференция, която посредничеше при уреждането на кризата, описа протестните движения като «резултат от крайна бедност. Исканията на селското население трябва да бъдат чути, ако искаме траен мир.»

Протестите в Кочабамба бяха насочени към Световната банка и корпорацията Bechtel със седалище Сан Франсиско/Лондон, основната финансова сила зад транснационалния конгломерат, купил общественото водоснабдяване сред сериозни обвинения в корупция и подаряване на ценни активи и веднага след това удвоил цените за много бедни клиенти. Под натиска на Световната банка Боливия продаде основни свои активи на частни (почти винаги чужди) корпорации. Продажбата на общественото водоснабдяване и увеличението на цените предизвика протест, продължил месеци наред и достигнал своята кулминация в демонстрацията, парализирала града. Политиката на правителството следваше препоръките на Световната банка, че «никакви субсидии не бива да се дават за намаляване на увеличените водни тарифи в Кочабамба». Всички потребители, включително най-бедните, трябваше да плащат пълната цена. Чрез интернет боливийски активисти призоваха за международни протести, които дадоха значително отражение, вероятно усилено след Вашингтонските протести срещу политиката на Световната банка и МВФ, които протичаха тогава. Bechtel отстъпи и правителството анулира продажбата. Но предстои дълга и тежка битка.

Когато в Боливия беше обявено военно положение, един репортаж от южна Колумбия в пресата описа нарастващите страхове, че селскостопанските самолети, които идват, за да «пуснат върху полетата с кока своята отрова, която също така ще убие хранителните култури на земеделците, ще предизвика масирано обществено негодувание и ще възроди постоянно надвисналата заплаха от насилие». Трайният страх и гняв отразяват «равнището на ужас и смут в тази част на Колумбия», докато САЩ провеждат химическа и биологическа война за унищожение на продукцията на кока.

Друг въпрос дебне не много далеч. Какво конкретно право имат САЩ да провеждат военни операции и химическо-биологична война в други страни, за да унищожат култура, която не им харесва? Да оставим настрана циничния отговор, че правителствата са поискали тази «помощ» (щат, не щат). Затова трябва да попитаме дали другите имат същото извънтериториално право на насилие и разрушение, за което САЩ настояват.

Броят на колумбийците, които умират от произведени в САЩ смъртоносни наркотици надхвърля броя на северноамериканците, които умират от кокаин и е далеч по-висок на човек от населението. В Източна Азия произведените в САЩ смъртоносни наркотици обричат милиони на смърт. Тези страни са принудени не само да приемат продуктите, но и рекламата за тях, под заплахата на търговски санкции. Резултатите от «агресивният маркетинг и реклама на американските фирми до голяма степен са отговорни за… значително увеличаване на броя на пушачите сред жените и младежите в азиатските страни, където вратите за това бяха насилствено отворени със заплаха от тежки търговски санкции от страна на САЩ» заключават изследователи на общественото здраве. За сравнение колумбийските картели нямат разрешение да правят огромни рекламни кампании, в които някой колега на Джо Кемъл превъзнася чудесата на кокаина.

Следователно имаме право, всъщност морално сме задължени да попитаме дали Колумбия, Тайланд, Китай и другите мишени на търговската политика на САЩ и стимулирането на смъртоносния износ имат право да извършат военна, химическа и биологическа операция в Северна Каролина. И ако не, защо не?

Можем също така да попитаме защо анти-терористичните сили не щурмуват банки на САЩ и химически корпорации, макар да не е тайна, че те също участват в наркотрафика. И защо Пентагонът не се готви да нападне Канада, която вече измести Колумбия и Мексико в производството на подсилена марихуана, която се превърна в най-ценния селскостопански продукт на провинция Британска Колумбия и един най-значимите сектори на икономиката, заедно с провинция Квебек и следващата ги по петите провинция Манитоба с десетократно увеличение само през последните 2 години. Или да нападне Съединените щати, основен производител на марихуана с нарастващо интензивно производство, включващо дори хидропонни разсадници и отдавнашен център на високотехнологичните забранени наркотици (ATS, амфетаминов тип стимуланти), най-бързо нарастващият сектор на наркоманията, с 30 милиона потребители по света, вероятно надминаващ хероина и кокаина.

Няма нужда подробно да се спираме на смъртоносните последствия на наркотиците, произведени в САЩ. Върховният съд наскоро стигна до заключението, че «е ясно демонстрирано», че тютюнопушенето е «вероятно най-значителната заплаха за общественото здраве в Съединените Щати», отговорно за над 400 000 смъртни случая годишно, повече от СПИН, автомобилните катастрофи, алкохола, убийствата, незаконните наркотици, самоубийствата и пожарите взети заедно. Съдът практически призова конгреса за законодателно регулиране. И докато употребата на смъртоносното вещество намаля в САЩ, а производителите бяха принудени да плащат значителни обезщетения на жертвите, те се насочиха към външните пазари – друга стандартна практика. Броят на смъртните случаи е неизчислим. Епидемиологът от оксфордския университет Ричард Пето преценява, че само в Китай сред децата под 20 години днес 50 милиона ще умрат от свързани с цигарите болести, значителен брой поради силно избирателната доктрина на САЩ за «свободна търговия».

В сравнение с 400-те хиляди смъртни случая причинени от тютюна всяка година в Съединените щати, през 1997 броят на смъртните случаи от наркотици достигна рекордните 16 000. Нещо повече, само 4 от всеки 10 наркомани, които са имали нужда от лечение, са го получили, според доклад на Белия дом. Тези факти повдигат нови въпроси за мотивите зад войната с наркотиците. Доколко сериозна е тревогата за употребата на наркотиците беше показано отново, когато конгресната комисия разглеждаше клинтъновия План Колумбия. Тя отхвърли поправка, предложена от демократа от Калифорния Нанси Пелоси, която призова за финансиране на службите за намаляване на търсенето на наркотици. Добре известно е, че те са много по-ефикасни от насилствените мерки. Широко цитирано изследване на корпорация Ранд, финансирано от армията на САЩ и Службата за национална политика по контрол на наркотиците, разкрива, че средствата похарчени за лекуване на наркоманите в страната са се оказали 23 пъти по-ефективни от «контрола на страната източник» (клинтъновия План Колумбия), 11 пъти по-ефективни от забраната и 7 пъти по-ефективни от дейността на полицията в страната. Но евтината и ефективна пътека няма да се следва. Вместо това войната с наркотиците е насочена към бедните селяни в чужбина и бедните хора у дома. С употреба на сила, а не с конструктивни мерки, които могат да отстранят проблемите за частица от цената.

Докато клинтъновият План Колумбия беше формулиран, висши правителствени служители обсъдиха предложение на Службата по бюджет и управление да се вземат $100 милиона от $1,3-те милиарда планирани тогава за Колумбия, за да се използват за лечение на наркоманите в САЩ. Имаше почти единодушно противопоставяне, особено от «нарко-царя» Бари Макафри и предложението беше отхвърлено. За сравнение, когато Ричард Никсън – в много отношения последният либерален президент – обяви война на наркотиците през 1971, две трети от финансите отидоха за лечение, което достигна до рекорден брой наркомани. Имаше рязък спад в свързаните с наркотици арести и броя на затворниците във федералните затвори, както и в равнището на престъпността. След 1980 обаче «войната с наркотиците беше насочена към наказване на нарушителите, гранична охрана и борба с производството в страните източник» пише Джон Донъли в «Бостън Глоуб». Едно от последствията е огромното увеличение на свързаните с наркотиците (често без жертви) престъпления и взривното нарастване на затворниците, достигнало равнища далеч над тези във всяка индустриална държава и вероятно световен рекорд, без видимо да се отрази на достъпността или цената на наркотиците.

Подобни наблюдения, съвсем нескривани, повдигат въпроса защо точно е нужна войната с наркотиците. Нашироко се признава, че тя не успява да постигне поставените цели, а провалените методи продължават още по-усилено да се прилагат, докато ефективните начини да се достигнат поставените цели се отхвърлят. Следователно е естествено да се заключи, че войната с наркотиците, прилагана в строго наказателна форма от 1980 насам, всъщност постига своите цели и то успешно. Какви са тези цели? Правдоподобен отговор присъства в забележката на сенатор Даниъл Патрик Мойнихан, един от малцината сенатори, които отблизо следят социалната статистика. Чрез прилагането на тези мерки, отчита той: «ние избираме да имаме сериозен проблем с престъпността, съсредоточен сред малцинствата». Криминологът Майкъл Тонри заключава, че «плановиците на войната знаеха много добре какво правят». А това, което правеха беше първо, да се освободят от «излишното население», от «непотребните хора» («desechables») както ги наричат в Колумбия, където те биват елиминиране чрез «социално прочистване» и второ, да се уплашат всички останали, не маловажна задача в период, когато се налага вътрешна форма на «структурна реформа» със значителна цена за мнозинството от населението.

«Докато войната с наркотиците само отчасти обслужва, а най-често уронва общественото здраве и безопасност – заключава добре аргументираното и проницателно изследване на Partners in Health – тя редовно обслужва интересите на частния капитал, интереси, станали ясни при посочването на това кой печели и кой губи от нея, към кого е насочена и към кого не,  кое се финансира обилно и кое не се финансира» в съотвествие с «основните интереси на външната и вътрешната политика на САЩ» и частния сектор, който «има преобладаващо влияние върху политиката».

Човек може да спори по подбудите, но последствията в САЩ и навън изглеждат достатъчно ясни.

Z magazine