Размисли (и страсти)

печат

Ще си помислим и поговорим за това, което ни вълнува.

Подобни публикации

Отново за солидарността

Атака срещу солидарността

20 юни – Капитализъм, или…?

4 коментара

  • Явор казва, че агитацията в наши дни е по-трудна от тази преди 100 години, защото работниците не са в такива мизерни условия както в началото на XX век. На мен ми изглежда, че в България в наши дни работници има много малко, защото няма производство. Тук едрите капиталисити вече не са фабриканти и индустриалци, а банкери, които се опитват да те прилъжат да изтеглиш някой кредит и после да могат законно да ти вземат каквото имаш. Последните истински работници бяха по време на строителния балон, който гръмко се спука преди 4-5 години.

  • Напълно си прав. Ние по инерция говорим за работниците, но това вече не е правилната дума. Има предложение да наричаме групата от хора, които биха съборили системата, „пето съсловие“ и мисля, че това (или някое по-добро) понятие тепърва ще навлиза в речника ни.
    Може да не са работници, но има много бедни хора, живеещи ден за ден, без переспектива. Има още много хора, живеещи от подаянията на държавата, треперещи над службицата си. Има и други хора…
    Ти как би характеризирал хората, които биха проявили революционни настроения в близките 10, 20 или дори 50 години? Кои биха били те? По какво се различават от едновремешните работници?
    Ние също се опитваме да си отговорим на тези въпроси. И мисля, че малко по малко, отговорът се оформя не само за нас, но и за онези от другата страна на барикадата.

  • Ами нямам достатъчно наблюдения сред хората, за да знам къде са крайно левите настроения и как се орагнизират. Мога единствено да разкажа нещо от личен опит:
    В последната фирма, в която работих спряха да ни плащат, но си ни държаха на работа. Когато поискахме обяснение дойде един мениджър, който се изказа като по учебник – „..заради кризата нашата пазарна ниша буксува и заплати няма, но той нищо не можел да направи..“ и после забрави за нас. „Работниците“ които бяхме 10-тина човека започнахме всеки ден си правим събрания и да умуваме как да действаме, защото изгледи да си намерим друга работа нямахме. Предложих да стачкуваме (законно според КТ) и написах писмо с предупреждение за стачни дейстия. Всички се съгласиха да го подпишат с изключение на един колега, който не беше в по-добро положение от нас, нито пък имаше изгледи за по-добра работа, но вяравше че: „…живеем в Свят, в който всеки се спасява по единично..“ и това което правим е безмислено. Като нямахме пълно мнозинство стачката не се състоя, изгубихме мотивация да си изпълняваме дневната норма, продукцията рязко намалая и няколко седмици по-късно всички на съкратиха, а фирмата фалира.
    И до сега се чудя каква е поуката от виско това, но ето има работници които се пекат на същия огън, едва свързват двата края и въпреки това не вярват в солидарността между хората.

  • На пръв поглед е така – хората не вярват в солидарността. Но на практика:
    – тези неща се променят. както казах и в предаването, тепърва очаквам хората да обедняват.
    – всъщност хората, които „вярват“ в солидарността, не са толкова малко. знам доста случаи като този, който си описал. винаги има някой, който е „по-будала“ и е „повярвал“ в солидарността. Ако всички такива се съберем, ще станем доста критична маса :).
    – ние всъщност не знаем колко са „вярващите“. Защото те нямат механизми, да се организират. Да създадем такива механизми, да знаем, че сме стигнали до всеки, пък тогава да видим колко сме се събрали!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *