Спомените на Стоян Цолов

печат

Стоян Цолов. Спомени. Издателство Шрапнел, 2007. 512 стр. Цена 5 лв.

Спомени на анархиста Стоян Цолов (1913-1999) – участник в Испанската гражданска
война, активен участник в дейността на ФАБ, осъден на доживотен затвор от
болшевишката диктатура и преминал през ада на нейните затвори.
В предговора към изданието, Пламен Цолов, син на автора, пише:
„Той, както и повечето от анархистите, предварително знаеше, че новоизлюпените
демократи от дясно и от ляво нямат друга цел освен домогването до властта за
лични облаги. Прогнозираше, че икономиката ни ще бъде доразграбена от бив­шите
управляващи и техните наследници, и че правителствената олигархия на БКП ще се
превърне във финансов елит, който ще се легитимира политически като патриотично
предприемачество и социалдемокрация. С една единствена цел
– да избегне възмездието за своите исторически престъпления и да продължи да
управлява страната като частен собственик на благата. Действителността от
последните 15 години само потвърждава това, което всички анархисти виждаха като
на длан и срещу което организираха и организират своите акции.

Тези спомени са незавършени. Те
просто секват. Татко искаше да напише още неща, които смяташе за важни в живота
си, но времето не му стигна. Замисълът му беше да разкаже обикновено и човешки
всичко за себе си и своите идеи, за хората, които са пресекли живота му или са
го съпътствали и са оставили значима следа в него. Затова книгата изобилства
със стотици имена на личности, много от които вече не са живи. Разказът тръгва
от много далече
– от предците, проследява детските години на автора, юношеството, неговото
идейно израстване и оформяне като безвластник, а след това и трудния му път на
борец за свобода и справедливост.
Едновременно с личната изповед на автора в тази книга читателят ще открие
интересни ретроспекции и интерпретации на събитията в България и по света от
миналия век, направени от един различен и специфичен идеен ъгъл. Точността на
аналогията между известните историческите факти и събития и повторенията им под
нови форми в наши дни ни помагат да разберем защо анархистите са били винаги
срещу войната, срещу държавните институции на обществото, срещу капитала и
религията. Както и да приемем, че по един или друг начин свръхтехнологичният
свят, в който живеем, няма да позволи на човечеството да оцелее, ако не бъде
решително променен към един нов свят
– с много повече свобода, справедливост и човечност.”

 
Откъс от изданието – Испания 1936 в очите на един български анархист

 


СЛЕД ПРИСТИГАНЕТО НИ И ПО-КЪСНО

След преживяната първа бомбардировка от нашето пристигане и след като се
запознахме с обстановката, всеки беше свободен да излиза из Барселона и да се
връща в седалището на Българската секция. Мнозина от приятелите предпочитаха да
остават по цял ден във вилата или да отсядат в един локал на бул. “Пасео де
Грасия”. През първите няколко дни посетихме колективно едно вариете с богата
атрактивна програма – музика, танци, рецитали и ред други художествени
изпълнения. Колективно посетихме и един голям ресторант на СNT, обзаведен от
синдиката и обслужван негови работници – сервитьори, готвачи, преводачи,
разпоредители и пр. (цялата хранително-вкусова промишленост беше под контрола
на СNT). Тук не се допускаше приемането на бакшиши от каквото и да било
естество. Вежливостта при посрещането и обслужването беше естествена и
непринудена.

Обслужващият персонал беше облечен в
черни костюми и бели ризи за мъжете и черни поли и бели блузи за жените. На
една от масите видях известния руски философ и мистик Николай Бердяев, който
беше пристигнал специално да се запознае с испанската революция и култура. Бях
чувал, че Бердяев е своего рода анархист, подобно на Достоевски и Толстой. За
разлика от някои аз предпочитах да се движа из града и да наблюдавам живота на
хората. Опитвах се да опозная ги опозная отблизо с техните мисли, чувства и
отношението им към събитията. Тъй като исках да имам непосредствени контакти и
разговори с тях, а все още не знаех езика, снабдих се с един самоучител по
испански – първа и втора книга по методиката “Берлиц”. Това ми се видя
най-подходящото помагало за бързо и точно усвояване на езика. Сутрин първата ми
работа беше да си купя в. “Солидаридад обрера” (“Работническа солидарност”),
най-големият ежедневник на СNT, излизащ в 16 страници. Търсех да открия
най-важното и интересно от ставащото в Испания и по света. Заставах често до
павилионите за вестници и скоро се убедих, че най-търсен и купуван ежедневник е
именно “Соли”, така съкратено го назоваваха всички. Скоро след това посетих
редакцията и печатница на вестника. Останах смаян от гледката – огромни зали, в
които на едно място тракаха десетки машини, на друго бяха складирани тонове
хартия, печатарски ротативки, сгъвачни машини, отделения за пакетиране и
експедиция, и пр. “Каталуня” беше вечерният ежедневник на конфедерацията и
излизаше на каталунски език, който е нещо средно между испански, френски и
португалски. Другият вечерен ежедневник на конфедерацията беше “Ла ноче”
(“Вечер”). В Барселона се продаваха и други анархистични вестници, излизащи в други
градове на Испания, като “СNT” и “Кастиля либре”, излизащи в Мадрид, “Фрагуа
Сосиал” – във Валенсия, “Хувентуд либре”, орган на Младежката анархистична
федерация FIJL. Седмичници бяха в. “Рута” (Път) в Барселона, орган на FIJL в
Каталуня, и прекрасният цветен седмичник “Идеас”, излизащ в Лобрегат, близо до
Барселона. Голям седмичник на FAI беше в. “Тиерра и Либертад” (Земя и свобода),
излизащ в Барселона, и ежедневникът на FAI в. “Носотрос” (Ние), излизащ във
Валенсия. В Лерида като орган на СNT-FAI излизаше “Акрасия” (Безвластие).
Освен ежедневниците и седмичниците, всеки синдикат, обединяващ дадена професия,
издаваше свой вестник и бюлетин, разглеждащ проблемите на производството в
дадения бранш или предприятие.
Голямо и богато илюстровано списание беше органът на Федерацията на свободните
жени “Мухерес либрес”. Впечатляваха оригинално оформените анархистични списания
като “Тиемпос нуевос” (Нови времена) в Барселона, и “Ми ревиста”, както и
“Естудиос”, излизащо във Валенсия, “Еспектакулос” и др. Проблемите на жената,
майчинството, любовта, секса и пр. намираха ширко място на страниците на
печатните издания. Отношенията между половете се разглеждаха без фалшива
морализаторска трактовка. Сексуалното общуване беше разкрепостено, но в никакъв
случай не беше безотговорност и разюзданост.
По страниците на списанията и вестниците с анархистична насоченост на първите
страници можеха да се срещнат призиви, които гласяха: “Да спечелим войната и
революцията едновременно!”, “Срещу фашисткото варварство – с куршуми!”, “За
новата социална икономика – книги и просвета!” и др.
СПОРОВЕТЕ НА ОТКРИТО
Интересно ми беше да слушам и да наблюдавам по тротоарите и площадите
дискутиращи групи младежи с различни идейни виждания. Всеки отстояваше
позициите си. Събралата се около спорещите слушателска публика следеше с
интерес аргументите и контрааргументите по дискутираните теми. Дебатите се
водеха разгорещено, но толерантно. Идейният кипеж се усещаше навсякъде. Водеше
се битка за спечелване умовете на широката общественост.
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВАХА АТЕНЕУМИТЕ
През почивните дни много от хората излизаха на излет в планината или на
разходки по морския бряг. Младежите от “Хувентудес либертариас” и атенеумите се
събираха да спортуват, пеят, свирят, рецитират и да разискват въпроси на свободни
теми от областта на културата, медицината, хигиената, свободната любов и секса,
свободния брак. Свободата се съчетаваше с чистотата, етиката и с идеала към
съвършенството. Любимец на младежите в тези събирания беше д-р Феликс Марти
Ибанес, млад ерудиран лекар, който имаше и задълбочени познания по въпросите на
психоанализата. На два пъти имах възможност да бъде сред тези прекрасни
младежи, дошли от кварталите на Пуебло Секо и Бахо Лобрегат.
Анархистичните атенеуми бяха културни средища за свободно възпитание,
образование и развлечение, неподвластни на никакви институции. Да потънеш в
атмосферата на свободните клубове на “Хувентудес Лебертариас” и атенеумите бе
истинско удоволствие. Млади хора с горещи сърца и будни погледи изпълваха
стаите, салоните и коридорите. Сред площад “Каталуня” се издигаше неколкоетажна
сграда. Върху фасадата ґ отдалеч можеше да се прочетат три големи надписа върху
цветни пана, разположени на различни места: “Хувентудес Либертариас”, “Атенеус
Либертариас” и “Мухерес Либрес”. Всяка от тези организации развиваше специфична
за нея дейност. Възхищавах се на вътрешната украса из стаите и салоните на
всяка от тези формации, развиващи дейност с отправна цел Анархистичния идеал.
Имах възможност да присъствам по различно време на техните публични изяви.
Желанието ми беше да видя отвътре това, което вълнуваше не само тях, а и мен.
ТОВА, КОЕТО МНОЗИНА НЕ РАЗБИРАХА
По цели дни, през първите седмици от сутрин до късна вечер, обикалях Барселона.
С метрото, с автобусите, с трамваите и най-вече пешком. Стремях се да намеря и
получа колкото се може повече и по интересна информация, повече и по-вълнуващи
впечатления. Да проникна във вътрешната страна на събитието. Външно видимото не
ме задоволяваше. Когато вечер се връщах в секцията на ул. “Алкой”, разказвах за
всичко видяно, чуто и усетено. Интересна информация ми даваше испанецът с
ампутирания крак, отговорник на специализирания павилион в края на “Рамбла”,
близо до Колумбовия паметник. Беше млад интелектуалец, деец на движението. Тук
бяха изложени за продажба всички наши ежедневни и периодични издания. Надписите
върху оцветения павилион в небесносиньо впечатляваше отдалече минувачите.
Черно-червеното знаме фронтираше над връхната част. Ако някой ден пропуснех да
намина край него, с усмивка ме запитваше:
– Амиго, къде ходиш, имам нещо ново, което ще ти кажа. Влез вътре! – и
започваше. А положението ставаше тревожно. С малко думи на френски, малко на
испански ми доверяваше неща, за които пресата не съобщаваше. Освен обичайните
посетители и купувачи, тук се спираше и едно красиво и мило девойче,
17-18-годишно, което разговаряше с испанския ми събеседник. Това момиче не
закъсня и не скри да каже на испанеца, че съм му бил много симпатичен и желаело
да общува с мен. И моето око не остана безразлично към него. Тук, в Испания,
още по онова далечно време, жените не криеха пораждащите се чувства към
насрещния пол. Запознанството премина в приятелство и малко по-късно в сърдечна
близост. Привечер с него се разхождахме покрай кейовете на Барселонета
(предградие на Барселона), сядахме на някоя пейка и с часове се любувахме на
шумящите морски вълни, огрени от лунната светлина. Младостта не се нуждае от
много думи и често мълчанието говори повече от тях. При една среща моето момиче
дойде с приятелката си, като ме помоли да ґ намеря някой българин за нея. За
случая поканих добрия си приятел Кольо Младенов, запален есперантист. На
следващата вечер аз, моята приятелка, Кольо и новото момиче направихме дълга
разходка покрай брега, като се разделихме по двойки. Оказа се, че през цялото
време Кольо е говорил на момичето само за есперантото, а то очаквало поне едно
погалване или целувка. И споделило, ако мога, да ґ намеря “отро” булгаро (друг
българин). Кольо бе и остана краен идеалист и страстен есперантист.
РАДИОПРЕДАВАНИЯТА НА БЪЛГАРСКИ И ПОЛОЖЕНИЕТО ПО ФРОНТОВИТЕ ЛИНИИ
Интересно за нас, новодошлите бе да чуем предаваните по Радио ЕСН-1СNT-FAI
новини на български. Новините ги четяха Георги Хаджиев и Соломен Алкалай. Първи
бяха дошли нашите българи емигранти от Франция. Това са Стефан Досев – Степан,
Владимир Георгиев, Стефан Енчев (Даскала), Стефан Бакалов (Шарман), Иван
Гунешки (Ганди) и др. Някои от тях са били вече на фронта при Хуиска, други при
Пина де Ебро, Барбастро и пр., но повечето от тях се бяха върнали. Говореха, че
нашите колони (дивизии) не притежават необходимото оръжие и почти никаква
авиация, и слаба артилерия. Лекото въоръжение не е достатъчно за овладяване на
град, какъвто бе завладяният от Генералите Сарагоса. „

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *