90 години по-късно… „Перпетуум мобиле“
По повод 90-годишнината от клането над анархистите в Ямбол, публикуваме част от книгата на Христо Карастоянов „Перпетуум мобиле“. Tова е чисто художествена литература, а не история или публицистика. Писана е в началото на 80-те години, публикувана е през 1984, когато човек не можеше да пише, нито пък можеше да прочете, много за анархистите. Но понякога художественото изображение на отделни сцени на историята казва повече, отколкото и най-аналитичния и фактологично точен текст.
На двайсет и шести март хиляда деветстотин двайсет и трета година (било понеделник) в К. пак валял суров, безкраен зимен дъжд. По обед за малко го обърнало на сняг, но после пак заръсил онзи дъжд и следобед Ной Марков оставил Кольо да седи в заглъхналия по причина на калпавия час и дъжда магазин, а сам той се прехвърлил отсреща в кафене “Сливен”. Като пресичал площада, на него му направило впечатление, че ролс-ройсът на околийския профучал с отчаяно кюфкане нагоре по посока на кавалерийските казарми… Ной Марков го изпратил с поглед, след това свил рамене и хлътнал бързо в кафенето, където по това време вече имало и други хора – и те всичките такива като Ной Марков – отегчени и досадени от лошото време: пиели кафе и разговаряли разсеяно, коментирайки зловещите предсказания на японската госпожа Мимоза Тако-Шима, новината за които бил донесъл седмица преди това лекторът хипнотизатор Р. Нестеров. И едни викали, че това е страшна работа, което японката била провидяла, а другите не се съгласявали да повярват толкоз лесно, а мърморели: Бе ще я видиме ние тая работа – страшна ли е, или ще излезе някоя ялова шашма всичкото.
Тъй викали едните и тъй – другите.
Или пък оставяли Мимоза Тако-Шима и отваряли дума за публикувания по-предния месец Закон за съдене на министрите, като обсъждали предпазливо лютите наказания, които се предвиждали по този закон. И пак така едни викали, че наказанията са страшна работа, защото са люти и безсмислени, а другите отново не се съгласявали, казвайки: Бе ще видим дали няма да излезне пак някоя ялова шашма всичко това.
Та тъй.
Ной Марков също си викнал кафе, запалил миризливото “Султание”, което обичал да пуши в ония дни, и захванал да се взира лениво през мътната витрина, чакайки сгоден момент, за да прехвърли приказката върху жените. По онова време той много искал да се ожени повторно и вечно говорел за жени, като ги ругаел страстно и немилостиво, че са мръсници и гювендии до една.
Той именно пръв забелязал как в клуба на местната анархистка федерация (отсреща) започнало опасно раздвижване.
И казал на другите, че тия – безвластниците – май пак са намислили да правят нещо.
Останалите и те се обърнали към витрината да видят и казали, че май – да. Впрочем оживлението в клуба е било забелязано веднага и от бръснарницата на Митрю Правев, както и от всички околни дюкяни. И навсякъде си помислили същото, каквото си помислил и Ной Марков – че анархистите май пак подготвят нещо. Понеже обаче напоследък често се случвало тия да забъркат по някоя неочаквана каша (непрекъснато за нещо шумели, карали се и комай не минавало ден, без да вдигнат гюрултия), то търговците не се разтревожили особено. Поне не в началото. В кафенето също махнали презрително и продължили да пият кой ситно смляно и каймаклия по турски кафе, кой едро счукано и прецедено по унгарски, или пък някои от тях ядяли свиленградско малеби, бяло сладко в дебели водни чаши и кадаиф. Ной Марков пак свил рамене, продължил и той да си пие кафето и да кади с цигарката, преглеждайки “Държавен вестник” с надежда да открие обявление за някой нов търг. В “Държавен вестник” този ден нямало обяви за търгове. Бил публикуван Закон за изменение и допълнение на закона за митническата тарифа на вносните стоки, което не го интересувало, имало също доклади от проверителните съвети на акционерните дружества “Джебел” в Кърджали, “Торино” в Русе и “Мехмед Халваджиев” в Разград. Навътре имало още туй, онуй и тъй нататък.
Може би е било три и половина, когато всички чули как се разблъскали с гръмотевичен трясък стъклените врати на анархисткия клуб. Погледнали нататък и видели, че отвън на мокрия плочник се изсипват разярените от нещо си момчетии. Ной Марков внезапно си спомнил за полицейската кола и как тя го подминала, та заминала нагоре към казармите… и – не щеш ли – в същия този момент я видял да се връща и да влиза с нетърпимо клатушкане в двора на първи тукашен полицейски участък.
Анархистите заръкомахали след ролс-ройса, закрещели, че протестират! – а един се стрелнал надолу през площада към гимназията, отдето след малко дохвърчали и учениците-анархисти от следобедната смяна, предвождани от хубавата си учителка София М. Тази жена се била появила в началото на същата учебна година. Била красавица, каквато трудно можело да се опише, ходела напук на всички мръсни погледи с убийствено къса рокля до коленете и с барета върху подрязания си бретон. Ной Марков и всички останали знаели, че именно заради хубостта си на европейка тя успяла още през първия учебен срок да увлече половината училище, обръщайки влюбените като телета юноши във войнстващи и непримирими анархисти. Говорело се дори, че познавала самия Георги Шейтанов от времето, когато той работел в Русенската комуна, и че познавала ученичката Мара Баргазова, дето се била удавила заради Шейтанов.
Такива едни работи.
В онзи следобед врявата на площада се усилвала и усилвала, та затуй търговците наоколо се разтърчали в досадата си да спускат кепенците и ролетките, а анархистите вече ревяли гръмогласно, святкали огнено с очи и отведнъж – изглежда, че по даден от някого знак – се устремили през разкаляния “Кобург” към кметството на отсрещния му край.
И като се струпали там, те започнали да скандират в хор лозунги. Развили черните знамена с червените кантове и ги размахали предизвикателно нагоре към прозорците, без да обръщат ни най-малко внимание на стражарите от патрула, които – свити под прогизналите шинелки – им подвиквали гузно да се разпръснат… През това време обаче двама юначаги грабнали една случайна маса от съседната бирария и – сподирени от уплашените подвиквания на собственика – я изнесли, та я турили на плочника. И най-напред върху нея рипнал Пройко Манкьов да чете свирепо стихотворение. С писало от стомана – крещял той поезиите си, – с острєло от смарагд, с ръка, избухнал пламък, куршумната съдба слова, кабала люта, парабел издълба…
Последвал го Арманаси Стоянов.
Още с качването си върху масата Арманаси Стоянов дал знак да пазят тишина. И после произнесъл гневна реч. Казал, че, така и така, има получени достоверни сведения, че дружбашката власт възнамерявала да изземва оръжието. Това уж било наредба, отнасяща се до всички, но нека никой да не си правел илюзията, че то не е само заради оръжието на безвластниците! Тъй казал. Казал още, че това било нечуван позор, че такова никога не е било и че анархистите протестирали срещу подлото намерение на правителството. “Искат – казал – да ни превърнат в животни на заколение, овце, говеда. Освен това – допълнил – най-унизителното в цялата тази работа е, че властта е поверила изпълнението на тази коварна задача не на органите си за сигурност, а на членовете на незаконната Военна лига; ето ви – казал – на кое викам аз подлост!”
– В своите борби – извисил глас той – народът наистина е упражнявал, упражнява и трябва да упражнява насилие. При което – викнал – не ще и дума, гинат и невинни хора! Ние обаче питаме тук! какво собствено са сторили всички досегашни експлоататорски общества и техните власти за просветляването на вечно страдащия народ?! Какво друго му оставиха, освен правото да се отбранява? А ето че сега се уплашиха именно от това му право! Уплашиха се и бързат! И бързат какво да направят? Да ни отсекат ръцете! Няма да мине! Огънят на разрушението ще погребе дворците им! Кабинетите им! И всички останали атрибути на вековната им власт над отрудените хора!…
Почернелият площад се раздвижил и люшвайки се, запалени от думите му (за които никой и не подозирал колко са чужди!), анархистите отново ревнали да скандират лозунги. Лозунгите им били обилно смесени с грозни псувни срещу всекиго от правителството.
А Арманаси Стоянов ненадейно посочил наляво към клуба на комунистическата партия.
И викнал, че ето на, другари безвластници, нам искат да отнемат оръжието, а в тихичкия си клуб и сега се спотайват необезпокоявани от никого съглашателите на земеделците! Защо не излязат да ни подкрепят? Какво – сантасе и билярд ли играят вътре? Защо си кротуват? Кротуват си, защото тях никой не ги закача! Нали? Нищо, че отдавна туриха ръка на ключовете от складовете с оръжие, дето уж ги запечатаха съюзниците! И е така, защото само чакат кога ще заграбят и те на свой ред властта, а когато това стане – то и земеделците на свой ред да останат в безопасност!
И думите му пак били удавени във възгласите “Долу!”, “Позор!”, “Смърт на всяка буржоазна партия!” и прочее, а някои вече викали: Бунт, бунт, бунт!…
Заедно с това свирнали няколко камъка и се разсипали със звън прозорците на комунистическия клуб…
В същото това време обаче от две страни – от “Княжевска” откъм казармите и отдолу по “Батенберг” с черните дървета – се зачул конски тропот. Задавала се с целия си наличен състав проклетата четвърта конна жандармерийска група, предвождана от подполковник Д. Конниците бързо и стройно оградили площада, запушвайки всяка от съседните улици наоколо, а малко по-късно към тях се присъединили и дошлите в мрачен строй военни от трийсет и седма страхотна пиринска дружина, които ловко построили втори кордон зад конете.
Подполковник Д. проводил някого от офицерите си да му викне Арманаси Стоянов или София М. – или най-добре да му дойдели и двамата! – да говорят настрани. Човек военен и уморен, той усещал безпогрешно, че този път работата без съмнение ставала сериозна: и сам знаел за онова решение на кабинета да се изземва оръжието – то било вече спуснато по войската, жандармерията и полицията. Водело се за секретно, но сега той виждал, че нищо секретно не можело да има в тази настръхнала от подозрения и страх държава.
Така или иначе Арманаси Стоянов и София М. отказали да идат при подполковника: изгонили офицера, а Арманаси Стоянов викнал грубо към останалите, че военните се надявали на преговори, но че това няма да стане – той никога нямало да предаде другарите си!
И като чул и тая работа, то площадът двойно полудял. Всички се извърнали към обръча, който ги заобикалял от три страни, и пак ревнали…
Подполковник Д. се надигнал върху седлото, една гневна сянка минала по лицето му и той също започнал да крещи прегракнало. Сега той направо им казал да се разпръснат по домовете си с мир или пък, ако предпочитат, да се прибират отново в клуба, но да не се създава излишна паника, докато не е станало твърде късно…
Тъй им казал.
Само че то в е ч е било твърде късно!
Никой не пожелал да го изслуша дори.
Тъй над “Кобург” се понесъл отчаяният вой на безвластниците. И воят се разбивал в стената от онова глухо и враждебно мълчание на униформените мъже, което мълчание отдавна вече било заредено със закана.
Тъй било. Едните ревяли лозунгите си, другите мълчали и заканително чакали…
И ето че най-накрая пукнал мълниеносен изстрел…
За миг се възцарила невъзможна тишина. В онази първа секунда никой не разбирал кой е стрелял и от коя, по дяволите, страна се е стреляло. И в тишината всички – и едните, и другите, и търговците, спотаени зад припряно спуснатите ролетки, и уплашените мъже в кафенетата околовръст – чули ясно как един войник охнал изненадано.
– Ебах му майката, Господи! – казал войникът – Убиха ме!
Казал тъй и тупнал бавно и глухо върху калния мокър плочник.
И после вече нещата се развили светкавично.
Подполковник Д. креснал: “Изпълнявай!” – и тогава звъннали шпори, конете изцвилили и се врязали подплашени в тълпата. Тъй започнало всичко в онзи ден… Конниците размахвали яростно сабите и биели с тъпото където сварят, но рошавите юначаги отдолу и те не им отстъпвали; тия мигом награбили камъни и започнали да мерят по конниците, вкопчвали се в тях и се мъчели да ги смъкнат от седлата, а в това време пехотинците откъм края на площада ловели момчетата, издърпвали ги един по един от бъркотията на схватката, пердашели ги по главите и ги мъкнели нагоре по улицата към казармата. И всички крещели, псували пресипнало, кръвта вече се леела от пукнатите и нацепени глави, стичала се по ослепелите очи и по брадите…
После започнала безразборна и ожесточена стрелба.
Анархистите се опитвали вече да се измъкват в безреда от площада, но налитали неизменно на кордоните отзад. Тогава някои почнали да стрелят по войниците, други измъквали дървени и гумени палки изпод дългите черни палта и биели през лицата и по главите и тъй си пробивали път към кривите странични улички. Трети издънвали с рамо вратите или пък сривали с грохот витрините, та нахлували в дюкяните и оттам успявали да се издимят през задните врати. Войниците обаче хуквали и те подире им, преследвали ги през самите магазини и оттам през задните дворове, гъсто застроени и превърнати в непостижими лабиринти от къщи, курници, складове, пристройки, ходове и комшулуци… Точно така било! Подполковник Д. и Стойнев непрекъснато командвали: “Действай! Изпълнявай! Действай! Изпълнявай!” – после заделили една голяма група войници и лично влезли в клуба на федерацията, та го разпердушинили за минути в търсене дали няма някой там да се укрива. Тъй че те щели да обясняват отсетне по страниците на вестник “Свободна трибуна”, че толкова богат и нареден клуб, с такава нечувана библиотека те не били виждали през всичкия си живот при никоя политическа организация. Само от попиляната му библиотека изхвърчали навън под косия отровен дъждец цели купища “Пурпур” и скъпо подвързани книги на Малатеста, на Кропоткин, Жан Грав, Ана Манцони, Вера Фигнер, Луи Блан – тъй се изреждало после във вестника – както и “Страдалните камбанарии” от Пройко Манкьов. В клуба, разбира се, нямало никой, който да се крие, та затова те се върнали с войниците и отишли да сторят същото – за всеки случай – и с комунистическия клуб. И го прегазили и него напук на яростните протести на намиращите се там неколцина тукашни членове на партията. Казали им да млъкват, за да не ги подберат и тях.
В кафенето Ной Марков и останалите гледали вцепенени и си викали, че този път е станала, каквато станала!… После, когато анархистите побягнали и през дюкяните, Ной Марков се уплашил за магазина си и – като надвил страха си – притичал да провери спуснал ли е Кольо ролетките, но Кольо го нямало въобще там! И Ной Марков щял да разправя после, че само по някакво чудо магазинът му не бил пострадал. И то си било чудо: това бил единственият магазин в К., който останал непокътнат в оная безумна тогавашна бъркотия.
Само че в града след това се разправяло как точно под балкона се бил вкопал до стената младеж с бърз като мълния парабел в ръка. Младежът стрелял късо и нарядко срещу полицаите и войската и с по едно гневно махване на другата ръка отпращал покрай себе си бягащите откъм тази страна момчета. Войската се промъквала сърдито към него, но все не можели да го докопат и да го повалят, тъй че чак когато нечия тъмна сянка се надвесила от балкона и пръснала с точен изстрел отгоре главата на момъка, солдатите смогнали да се втурнат в уличката.
Тя обаче била вече празна.
… Бързата мартенска нощ се спуснала над разпердушинения К., но тупурдията и тогава не престанала, защото жандармерията и полицията обикаляли до късно през нощта из адресите на анархистите. Влизали яростно в къщите, тършували и измъквали едно по едно уплашените вече на сериозно момчета и ги влачели към кавалерийските казарми.
Двеста души били арестувани тогава и били закарани в казармите; държали ги там строени на плаца, разпитвали ги на почивки, пердашели ги в прогизналите стари конюшни, а после там ги и заключвали.
А на заранта на двайсет и седми март през града профучала като огън по разлят бензин вестта, че при опит за противодействие срещу властта, както и при опит за бягство в казармите били убити от жандармерията и от военните осмина от заловените предния ден и през нощта анархисти.
И от тях половината били още ученици, момчета по на шестнайсет или седемнайсет години.
Подполковник Д. обаче и полковник Стойнев пресметнали, че, така и така, там, сред тълпите от арестувани, ги няма нито Арманаси Стоянов, нито онази късопола и подстригана негодница София М.; нямало го също тъй Пройко Манкьов; нямало го и стария к.-ски анархолиберал Димитър Цонев – сиреч липсвали им от бройката до един водачите на местната анархистка федерация. И излизало, че те не са въобще заловени, щом ги няма ни на плаца, ни между натъпканите в конюшните или в складовете арестанти, нито никъде.
Като разбрали това, тия двамата думнали с ненавист по писалището и подполковник Д. моментално издиктувал на писаря заповед в качеството си на началник на гарнизона. Заповедта му се изразявала в единайсет смразяващи кръвта точки, една от които направо гласяла, че, така и така, всеки гражданин на К., знаещ нещо за нелегални лица в града или присъствието на такива в околността, или пък имащ сведения за нелегални, е длъжен да уведоми лично него – подполковник Д. – и то незабавно! В противен случай, ако се узнае за някого такова нещо, то той ще бъде сметнат за укривател по смисъла на закона за изтребление на разбойниците и ще следва да бъде интерниран. Все там, в тази същата точка била прибавена и забележката, че то се отнася и за близки, роднини по всякаква линия и прочее, които да са избягали метежници. Роднинството нямало да играе ролята на смекчаващо вината обстоятелство (и това също било съобразено с онзи закон!)…
Та тъй.
Веднага дали команда акцията по издирването да не се прекратява, а да продължи. И тя наистина продължила. Методично и зло, по разузнати или изкопчени от арестуваните явки, тайни адреси и скривалища се вмъквали нечакани от никого военни лица и никой не бил в състояние да ги омилостиви. Заповедта на подполковника, прочетена от грачещия разсилен още на заранта на двайсет и седми, била до десет часа вечерта размножена и отпечатана на афиш при Митиризов, а на другия ден хората я видели разлепена навсякъде по стени, дувари и тараби.
През целия ден на двайсет и седми март военните продължавали да излавят десетки заподозрени младежи и да ги откарват в казармите. Полицията пък нахлула в гимназията и стражарите измъкнали оттам ония глупаци, които си били наумили да измамят хитро властта, отивайки – сякаш че нищо не е било – на занятия…
В о д а ч и т е о б а ч е г и н я м а л о н и к ъ д е…
И ето на: като видял какво става наоколо и уплашен може би от това, че ще го интернират, Ной Марков звъннал един телефон на своя добър приятел полковник Стойнев. И като му звъннал – уговорил се за нещо. После се вдигнал, забрал със себе си двамина случайни роднини и отишъл на лозето, където по безпогрешен начин открил сина си Иван. Син му Иван също бил увлечен от идеите на анархистите и по късата пола на София М. и също бил замесен предния ден там на площада, но съумял да побегне и да се спаси. И като помъкнал подире си и Лазар, момчето на Стою Минков, скрил се в колибата на татковото си лозе… “Така и така – казал глухо Ной Марков, – ставай, момче, да те водя, татьовото, при полковника, че инак лошо пише!”
Казал тъй и видял как син му започнал да побелява пред очите му. “Не тръгвай, Иване!” – викнал онзи Лазар, но ония двамата роднини на Ной Марков му казали да мълчи и да не се обажда, после го набили и го натирили оттам, казвайки му да не им се е мернал, та да не си турят грях – да водят и чуждо в казармата! Ной Марков през това време продължавал да убеждава сина си, че трябва непременно да тръгне с тях и че той лично вече се е уговорил с полковник Стойнев да не го закачат с пръст – само да минело лошото! Казал му още, че хората на подполковник Д. и бездруго сто на сто ще го намерят, защото имали списъците, адресите, скривалищата, всичко, и сега като свършели с града, веднага тръгвали по лозята.
Тъй му викал. И му викал, че много по-добре било той сам да се предаде – хем не в жандармерията, нито в полицията, а при човеколюбивия полковник Стойнев във войската и тъй да разчита на гарантираното му снизхождение. “Че той тебе те е дундуркал, татьовото – му викал. На коленете си – му викал – те е държал като беше малък!…” После го обърнал на молба – да не се погубва сам, да не погубва и него самия; после пак се разгневил и викнал, че е магаре, че как не го е срам и че не дал ли лично той толкова и толкова пари за закупуване на проклетата им библиотека! “Не абонирах ли – викнал – непрекъснато клуба ви за “Пурпур” ли беше, “Мурпур” ли, защото ти ме врънкаше за тоз ваш “Пурпур”!” – а накрая се отчаял, махнал безнадеждно на роднините и тия се впуснали върху момчето, свързали го здраво с въже и го метнали свързано във файтона.
Тъй, вързан и с файтон, подкарали те Иван от лозето през окървавения град – нататък към казармите. Иван и във файтона пак се мъчел да се изскубне от баща си и от ръцете на чичовците си и хората наоколо из къщите, покрай които минавали, го чували ясно как вика, как се блъска и как пищи: “Тате, тате, какво правиш, тате!…”
Завели те момъка при полковника и полковникът лично го приел от ръцете на бащата, казвайки и той на своя ред като тях, че няма нищо страшно и че всичко си оставало според както се били уговорили…
– Видя ли бе, магаре! – казал ласкаво успокоеният Ной Марков. – Аз да не съм луд, че да те водя, ако не бях сигурен, че всичко ще е наред?!
А синът възкликнал вече изотвъд и казал:
– Ех, тате, тате! Ех, тате, само ако знаеш какво правиш, тате!
Тъй казал, после се извърнал и тръгнал натам.
И наистина.
Същата вечер, сиреч на двайсет и седми март хиляда деветстотин двайсет и трета година, на плаца на кавалерийските казарми били застреляни при опит за повторен бунт и бягство други четирима анархисти. А на заранта градът изведнъж чул, че сред убитите бил и този същият Иван – синът на Ноя Марков – и станало така, че оттам насетне Ной Марков останал сам-саменичък на този опустошен свят и имал оттогава само едната си стока.
И парите.
И нищо друго.
Прочее били убити едната вечер осем и на другата – четирима. И един, дето бил повален още там, на площада – тринайсет души общо. И войникът, когото убили в началото – четиринайсет.
Точно толкова били убитите, ала после хората щели да научат, че трябва да се брои и още един, който бил дописник на вестник “Младеж”: той не издържал ужаса от новината и миг след като си изпратил статийката, сам турил край на живота си, защото много били неговите другари сред избитите.
Късно вечерта в казармите пристигнал тукашният заместник-прокурор. Придружавал го съдия-следовател и с тях били и двамата доктори от клиниката на почтения Левон Конкин. Така и така – казали те, тоест докторите – настояваме за аутопсия. Двамата командири обаче, брадясали, самотни и със стаен страх отвъд жълтите восъчни очи, просто ги изхвърлили от канцеларията и им рекли да не са посмели да се мернат повторно, защото не отговаряли за себе си. Тогава тия се помаяли, помаяли и наистина се махнали оттам, смутени и без да смеят да се погледнат.
Работата се разчула нашироко, вдигнал се неописуем скандал, цяла България само за това и говорела.
Сам Александър Стамболийски се вдигнал, та отишъл в софийския клуб на българската анархистка федерация.
“Уви! – казал. Убитите – казал – не можем повърна назад, господа! Никой у нас – казал – не е мислил да открива фронт срещу анархистите, а всичко се дължи на младостта им и на ненормалното време, което изживяваме…”
Казал така и уверил настръхналите насреща му мъже, че правителството не може да бъде държано отговорно за инцидента.
И го натъртил!
“Ние – казал – вече водим упорито следствие по нещастния случай и аз мога да ви уверя, че следствието е добило първите си положителни резултати. Нищо не мога да ви кажа тука, но мога да ви дам думата си на държавник, че ще информираме всекидневно цялата преса по всеки пункт от водената анкета. Ние дваж повече от вас искаме народът на България да знае абсолютно всичко, което е станало в злополучния К., а най-лошото е, че всичко това става срещу изборите… А иначе лично съм изпратил самия Христо Стоянов и той вече е там, на място!…”
Христо Стоянов, тогавашният министър на вътрешните работи, действително бил пристигнал още на двайсет и осми март следобед, за да завари тук един притихнал, замаян и омаломощен от страха град. Тъй че именно министърът и хората му провели първата анкета: разпитали най-напред командващите проклетата четвърта конна жандармерийска група и трийсет и седма страхотна пиринска дружина и ги наругали мрачно и от сърце.
“Какво всъщност направи ти бе? – попитал вкиснато той подполковник Д.; каква я свършихте тука – казал; ти – казал, – имаш ли представа как ще се оправяме сега?!…”
“Е – отвърнал подполковник Д., – не виждам по-добър начин да служа на царството, господин министре!…”
Христо Стоянов го погледнал и видял: военният срещу него имал бездънните очи на протестант и убиец.
След това министърът и хората му заповядали да им доведат някои от арестуваните анархисти и останали смаяни, когато видели някакви зъзнещи и подивели момчета, които едва мърдали спечените си и напукани устни. Те разказвали обречено и със заекване какво се е случило в онзи страшен следобед на двайсет и шести март, после вечерта и после на другия ден до обед, а министърът, като ги изслушал, наредил гнусливо да ги пуснат.
“Всички ли, господин министре?” – внимателно попитал подполковник Д.
“Всички бе, глупак първобитен!” – изсумтял Христо Стоянов.
Оттам се вдигнал и отишъл да огледа площада, а на площада вече нищо не личало, сякаш упоритият изцъклен мартенски дъжд бил измил всичко, което било ставало. Само изкъртените врати и сринатите прозорци зеели уморено. Минал и през двата изтърбушени клуба – на анархистката организация и на комунистическата партия. Накрая заявил, че разбира и че всичко му е ясно. Отвърнал сухо на малодушно козируващите със скрита омраза подполковник Д. и Стойнев, сбогувал се с останалите, а два дена по-късно в София сбрал тамошните вестникари, за да им заяви, че с инцидента е приключено, че убийствата в К. са дело на фактори, с които правителството няма (и няма как да има!) каквото и да било общо, а войската и жандармерията са действали напълно с оглед на обстановката в онзи фатален ден. Тъй казал: фатален ден. Мигар, казал, по щеше да е хубаво, ако да бе станало като лани в Кюстендил, когато войската предаде града на четиристотин души размирници?!… Същото можело да се повтори и днеска в К., но не се повторило. Що се отнасяло до решителните действия на полицията, то те тоже са били в рамките на закона и умерената строгост.
“Болното ни време – рекъл – налага и по-горчиви лекове!”
– Изобщо мирът в К. и в тамошната околия, господа – казал той отпаднало, – се най-бързо възстановява. И е всъщност вече възстановен.
Всички наоколо пишели трескаво всяка негова дума и никак не разбирали, че умореният Христо Стоянов казвал така само защото страшно искал да е така. И защото бил предпочел да се излъже самичък, че онази измамна и изпепелена к.-ска тишина е мир.