"Селяните и анархизмът", Георги Шейтанов, 1922г.

От памтивека българите са орали земята и са живели в сламени колиби.

От памтивека българите са били селяни и от памтивека тези селяни са хранили боляри и управни­ци, чорбаджии и попове.

И колкото повече са работили селяните, толкова повече лентяйствували болярите, и колкото повече са потъвали селяните в сиромашия и мрак, толкова по­вече се обличали болярите във все по-скъпи дрехи от коприна и злато и живели в богато осветени дворци, във веселие и шум, в угощения и разврат.

Над робската неволя на селяните се разнасял камбанният звън на черквите, където поповете проповядвали, че теглото и сиромашията, гладът и роб­ството идат от небето.

Така работели и страдали селяните, така лен­тяйствували и се веселели болярите, така лъжели поповете.

Дохождат турците.

И онова, което по-рано вършели българските бо­ляри, управници, чорбаджии и попове, започнали да вършат и турските бейове, паши, молли и ходжи.

Там, където селяните се вдигали на въстания против изедниците, турските бейове и българските чорбаджии пращали войска. Ставала е страшна сеч; селищата са бивали опожарявани и вятърът отнисал пепелта им.

Тъй е било едно време, тъй е и днес.

Бейовете, пашите, ходжите се махнали, ала по­повете, управниците и чорбаджиите останаха.

От „освобождението“ насам българските селяни видяха трима царе и тридесет правителства, но сиро­машията и теглото все растат.

Днес селяните в България имат „свое“ (българ­ско) правителство, „свои“ съдии, „свои“ шпиони, с една дума: всичко „свое“, но… имат и свой (българ­ски) глад, своя сиромашия и свое робство.

Защо?

Затуй, че онова, от което хората живеят – фабриките и земята, – не е на трудещите се, а на ленивците капиталисти.

Щом като фабриките и земята не са на трудещи­те се, а на лентяите, то и от плодовете на труда не се ползват трудещите се, а лентяите – управници и чорбаджии.

Как е възможно това, щото фабриките, които работниците са градили и в които пак те работят, да принадлежат на онези, които не са ги градили и които не работят в тях? Как е възможно туй, че земята принадлежи на онези, които не я орат?

Причината на тази несправедливост и на това зло лежи в черквата и държавата.

От хиляди години черквата проповядва, че „бог“ е създал бедните и богатите, че онова, що бог е съз­дал, хората не бива да развалят! От хиляди години държавата е написала „закони“, с които поддържа правата на лентяите.

Във всички закони на държавата е казано: този чифлик принадлежи на чифликчията Иван, тази гора принадлежи на чорбаджията Илия, тази чарда (сюрек) добитък принадлежи на търговеца Петкан, тази фабрика принадлежи на богаташа Стефан – чифлик­чията Иван, чорбаджията Илия, търговецът Петкан, богаташът Стефан имат „право“ да получават дохо­дите от имотите си.

Добре, но ние виждаме, че нито чифликчията Иван оре земята, нито чорбаджията Илия сече гората, нито търговецът Петкан пасе чардата, нито бога­ташът Стефан работи във фабриката, защото и да работеше чифликчията Иван само с двете си ръце, не би могъл да изкара повече от 20 крини, чорбаджията Илия не би могъл да насече повече от две коли дърва, които самичък не би могъл да натовари, търговецът Петкан не би могъл да приготви зимнина за чардата и богаташът Стефан не би могъл да облече гърба си, ако сам работеше във фабриката си.

Въпреки туй ние ги виждаме, че са по-угоени от свините и перушината им е лъскава като у пауните.

Защо?

Понеже горите, земята, добитъкът и фабриките са нужни за живота на всички хора, то онези, които ги нямат, за да не умрат от глад, отиват при онези, които ги имат, и им работят само за единия хляб, като дават девет десети от труда си на лентяите-собственици.

За да поддържат тази несправедливост и това зло в обществото, лентяите-собственици са се организи­рали здраво, образували са държавата и с помощта на чиновниците си (правителството, съдиите, военните, полицията, вестникарите и поповете) държат в подчинение и заблуда трудещите се, на които казват, че „така трябва да бъде“.

Какво е положението на българските селяни днес?

Почти половината от тях са безимотни, селски ратаи или фабрични наемници; мнозинството от ос­таналите селяни са малоимотни с по 20-40 до 100 декара земя.

Челядта на българския селянин се състои от 5-6 души средно.

Петнадесет декара земя е недостатъчна да нахрани такава челяд; защото липсва пригоден инвентар. Българският малоимотен селянин с една крава и с един вол, няма плуг, оре с първобитно рало, без изкуствено наторяване и други удобства в труда. Със слаб добитък, с първобитно рало българският селя­нин оре плитко, не тори и не полива и при малка засуха жетвата е лоша и гладът сигурен. Породистият добитък, парните и електрически плугове, машините принадлежат на лентяите; селянинът-малоимотник не може да ги купи, пък и те не са за двадесет декара земя. Хубавата земя, новите машини са блян за бедняка-земеделец; той оре с крава и вол, с дървено рало малкото си парче земя и ако изкара с черен труд 200-300 крини жито, 50-60 взема държавата за данъ­ци, 30-40 взема лихваринът за лихви, 40-50 взема търговецът, от когото селянинът купува на десеторна цена газта, солта, облеклото и пр. Бирникът, лихваринът, търговецът се нахвърлят като бесни кучета върху торбата на селянина и той с голяма мъка успява да спаси за себе си 100-тина крини царевица и просо, с които храни челядта си.

Селянинът-малоимотник работи за държавата и лихварите, за управниците и чорбаджиите, на които е крепостен роб; работи много, яде малко и лоша храна, облича се зле и нечисто и в неговата сламена колиба наред с бедността, наред с немотията наднича и болестта.

Лекарската помощ е по-скъпа от черния хайвер и селянинът не може да я купи, защото не е богат – нека мре, щом е беден.

Синът или дъщерята искат да се учат, но и уче­нието струва скъпо, и то не е за бедните – и селските младежи си остават в невежество и мрак, в сирома­шия и робство, както и бащите им.

От невежеството, немотията и робството печелят лихварите, държавата, чорбаджиите, защото им трябват роби. Такова е теглото, такава е орисията на нашите селяни.

Много царе видяха българските селяни – и Ба­тенберг, и Фердинанд, и Борис; много правителства се изредиха като скакалци и изпасоха нивите на се­лянина, но добро няма, а злото все расте. Защото всички те – правителства и царе – са от един баир вълци.

Нито един цар и нито едно правителство не каза на селянина „на!“. Всички викаха „дай“! Кой ще оре – Иван, кой ще ходи на война – Иван, кой ще плаща данъци – Иван, а когато трябваше да се яде – държа­вата, готовановците – управници, чорбаджии и попо­ве, се наместваха край трапезата и караха Ивана да стои до вратата. Най-сетне дойде и „селското“ пра­вителство – и министрите са „селски“, и шпионите са „селски“ – всичко е „селско“.

Но започнаха „селските“ министри да носят по-скъпи шапки от градските, завозиха се на автомобили маса негодяи, удариха на угощения, разсипия и раз­врат по Европа. Всички дерибеи, цялата „селска“ сволач във фракове, с една дума, лъсна мръсотията на „селското“ правителство. Селяните вече виждат, че Стамболийски блъска по-силно от Малинов селския брашнян чувал, около който чуждестранни и наши плъхове-капиталисти се гоят. Селяните вече виждат, че „селското“ правителство на Стамболийски е пра­вителство на селските земевладелци и лихвари, които владеят от 1000 декара земя нагоре, стада едър и дребен добитък, машини и са първи петли в тъй на­речения консорциум (едно чисто грабителско сдруже­ние между правителството и селските чорбаджии).

И тъй „селското“ правителство на Стамболийски в сдружение със селските чорбаджии обира трудещи­те се селяни не по-зле от всички други правител­ства.

Злото е налице, но как да се избавим от него? Често чуваме да казват: дайте ни „честно“ правител­ство, дайте ни „добра“ власт (?!).

Тези, които казват туй, или са глупци, или лице­мери, които пущат въдици. Ами нали българските селяни видяха и турска, и българска власт, и градско, и селско правителство.

Може ли да се иска невъзможното? Да искаме „честно“ правителство и „добра“ власт, туй значи да търсим вълци, които пасат – има ли такива?!

В последно време лъже-комунистите, прави­телствените социалисти, се удрят по корема и викат за „социалистическо“ правителство. Какво искат да кажат те?

Днес земята, рудниците, фабриките принадлежат на отделни собственици богаташи (селски и градски). Градските собственици богаташи са градската бур­жоазия и тя си избира (назначава) градско правител­ство, а селските собственици богаташи са селската буржоазия и тя си избира селско правителство.

И градската, и селската буржоазия дерат кожите на трудещите се селяни еднакво.

Днешната държава е държава на градската и сел­ската буржоазия, на градските и селските обирачи на чуждия труд.

Правителствените социалисти искат да превър­нат имуществата на капиталистите в държавна соб­ственост, а трудещите се – в държавни ратаи.

Социалистическото правителство ще си маха кра­ката, а трудещите се ще му се подчиняват и ще го хранят. Тази сметка е направена без кръчмаря. Немотията и робството идат от капиталистите и правителствата.

Всяко правителство узаконява готованството на лентяите.

А социалистическото правителство не ще бъде друго освен акционерно дружество на лентяи. Щом социалистическото правителство вземе в своя власт и притежание обществените имущества (фабриките и земята), то ще живее върху гърба на трудещите се, ще се постарае да закрепи властта си и ще стигне там, до­където стигна Ленин – ще даде фабриките и работ­ниците под арендата на капиталистите.

Мислимо ли е освобождението на трудещите се селяни и кой е пътят!

Премахването на правителствата и капиталисти­те е първата крачка към това.

Трудещите се селяни трябва да съзнаят, че нямат нужда и полза от капиталистите и правителствата, от готовановци-потисници, напротив, без тях трудещите се селяни ще живеят по-добре. От капиталистите и правителствата трудещите се селяни имат вреда и освен зло друго не могат да очакват.

Всеки, който не работи, а ограбва чуждия труд, е престъпник – капиталистите и правителствата вър­шат това. Всяко правителство е узаконено готованство, уза­конена кражба на чуждия труд.

Ето защо трудещите се селяни трябва да се борят против всички правителства като с истинско зло. За­щото всяко правителство е престъпление спрямо общест­вото. Робството и немотията на трудещите се лежи в туй, че средствата на труда (земята и фабриките) не принадлежат на тях, а на готовановците, на капита­листите, или на правителството, както е в Русия.

Щом е тъй, производството е организирано да храни лентяите-готовани, а трудещите се да гладуват. Производството трябва да се организира така, че да удовлетворява нуждите на трудещите се, а това могат да направят трудещите се, само те самите, (а не правителствата).

За тази цел трудещите се трябва да вземат в ръцете си непосредствено фабриките и земята, тряб­ва да започнат да произвеждат за себе си. Дето ще рече, те трябва да разрушат държавата – организаци­ята на паразитите.

Какво искат, за какво се борят анархистите?

Анархистите искат свободно трудово общество, общество без правителство и капиталисти, без съсло­вия, стоящи извън производството, без готовановци-изедници. В това общество фабриките и земята ще принад­лежат направо на трудещите се и те ще удовлетворя­ват безпрепятствено нуждите си, ще живеят в мир и труд, ще бъдат сити и свободни.

Туй искат анархистите.

А това, трудещи се селяни, нито едно правител­ство не може да ви даде, защото вълкът не пасе трева. Защото всички правителства са от един баир вълци. Ето защо трудещите се селяни трябва да се диг­нат на борба на живот и смърт против държавата, против онази противообществена организация, която насила заставя трудещите се да хранят лентяите, ко­ято превръща производителите в слуги на готовановците.

По пътя на анархизма селяните трябва да посо­чат юмрук на всички, които биха казали: „Изберете ни, ние ще ви наредим живота!“

На тези обирачи на чуждия труд селяните трябва да отговорят: „Не, господа готовановци, ние ще си наредим сами живота, а вие изпълнете дълга си – да работите, както работим и ние, ако не направите туй, ние ще се справим с вас като с безчестници”.

Понеже ние, анархистите, виждаме, че горите, земята, добитъкът не са измислени от капиталистите и правителствата, понеже машините, фабриките не са създадени от мързела на правителствата и буржоата, а са създадени от труда на трудещите се, то нито горите, нито земята, нито добитъкът, нито машините, нито фабриките трябва да принадлежат на капиталистите и правителствата, а, напротив, всичко трябва да принадлежи на онези, които работят.

Но тъй като капиталистите с добро не ще отстъ­пят фабриките и земята, тъй като правителствата не ще орат (за тази сволоч готованството е по-сладко от меда), то работниците и селяните трябва да ги изметат насила – трябва да извършат революцията.

Как трябва да си наредят живота селяните след революцията, след като сринат управниците и чорба­джиите? Трябва ли да разделят по равно земята, както направиха в Русия? Такава е аграрната програма на социалреволюционерите около Чернов, водителят на селската сред­на буржоазия; тази програма на есерите се възприе от болшевишкото правителство, понеже то нямаше своя аграрна програма; онова бълнуване за „армии на земеделието“ и за „държавни земеделски комуни“ е задоблачност; с тази остаряла наредба руските селя­ни не се спогодиха и болшевишкото правителство им „услужи“ с есеровската аграрна програма, както „услужва“ днес на индустриалния пролетариат, аренду­вайки фабриките на капиталистите.

В болшевизма не е намерено място за обикнове­ната истина, че противоположностите се изключват – толкова по-зле за болшевизма.

В света има два принципа, две начала. Първият принцип е: живей за себе си против другите; вторият принцип е: живей с другите за тях и за себе си.

Върху първия принцип се опира буржоазията – паразитизма и потисничеството; върху втория принцип почива революцията, която е против паразитиз­ма и потисничеството.

Болшевишката практика поиска да свърже тези два воюващи помежду си принципи и подчинявайки вто­рия на първия, спря революцията – толкоз по-добре за буржоазията.

Едновременно и с капиталистите, и против тях не може да се върви.

Руските селяни се заловиха с дележа на земята, разделиха я между себе си, защото не искаха да имат господар, на който да бъдат подчинени, и понеже те знаеха ярема на помешчиците, не се доверяваха и на болшевишките увещания за държавното владение на земята.

В съзнанието на руските селяни не бяха израбо­тени формите на свободния комунизъм, а приказката за държавното владение на земята им бе враждебна, затуй селяните там извършиха онова, от което произтичаше злото за тях: Разделиха земята, станаха собственици, станаха дребни буржоа.

Така разрешеният аграрен въпрос в Русия остави открит пътя за възраждането на буржоазията.

Трябва ли българските селяни след революцията в България да последват примера на руските селяни?

Не. Ако селяните разделят по равно земята и започнат да я обработват поотделно, всеки за себе си, въобразявайки си, че този е правият път – те ще приличат на камилска птица, която заравя главата си в пясъка и си въобразява, че се с скрила – те ще стигнат пак в днешното положение, до немотията и робството.

Някому може да се случи нещастие, има болести и други беди и те ще спрат труда, материалното бла­госъстояние на онези челяди, върху които се струпат. Тези челяди ще западнат за сметка на други, които ще се издигнат.

Срещу немотията и робството, срещу капиталис­тическата и правителствена глутница селяните имат само един начин на защита и борба – задружността преди и след революцията.

Когато конски чарди биват застрашени от вълци, конете се нареждат в кръг, вътре са малките и сла­бите, открая са силните, на които копитата не лъжат. Селяните трябва да следват този пример; разпокъс­ат ли се след революцията, като дребни собственици, живеещи поотделно всеки за себе си, селяните ще станат плячка на вълците, които не ще закъснеят да се явят между тях.

При разпокъсаното и дребно стопанисване на зе­мята трудът надминава резултатите.

Угнетените днес изпитват на гърба си егоизма на ситите, които живеят само за себе си, и когато угнетените подир революцията ще нареждат живота си, те ще трябва да се стремят към общия, задружния труд и щастие.

Трудещите се селяни трябва да разберат, че ако искаме да изменим живота, да го направим по-добър, трябва да изменим себе си.

Ако днес ние теглим, страдаме от капиталистите и управниците, от всички зли и порочни хора (които ще бъдат изметени в революцията), то след револю­цията, когато ще нареждаме живота си, не трябва да наследим техните пороци.

Селяните ще видят, че градските работници не ще делят помежду си фабриките след революцията, а ще ги владеят общо и общо ще се ползват от тях. Така трябва да направят и селяните, общо да обработват и общо, еднакво да се ползват от земята, защото с повече хора земеделският труд е по-лек, по-­доходен и по-приятен. Накрай, при общото ползване от земята, при зад­ружното й обработване ще се приложат усъвършен­ствувани машини, които ще съкратят труда и ще уве­личат производителността му.

На другия ден след революцията тъмните и тесни работилници ще бъдат изоставени и гражданите-революционери ще влязат в по-удобните и големи фаб­рики, ще изградят нови, стремейки се да работят по-удобно и по-малко и да произвеждат повече. Същото ще направят и селяните; те ще изхвърлят с вилите си плетищата, с които са ограждали досега малките си късове земя, и електрическият плуг (кой­то не ще бъде собственост на капиталиста и чифликчията, както е днес) ще пори общата земя, хранейки всички доволно.

Тогава селяните ще си изградят светли и удобни жилища с общ труд и песни, защото не ще има капиталист или властник да им викне: „Не може! Го­рата е моя.” Тогава селяните ще имат модерни ма­шини, ще обработват задружно и свободно земята, без да им викне някой: „Не може! Земята е моя!”

Тогава селяните ще работят по-малко и ще жи­веят по-добре, защото ще работят за себе си, а не за лихвари и министри, за чорбаджии и попове. Благата на науката и изкуството ще идат и при онези, които орат земята. Селските юноши ще влязат в свободното трудово училище, възпитавани от учители-братя, които ще учат не за войните, а за мира между хората, не за готованството и потисничеството, а за труда и любовта сред хората.

В свободното трудово училище, да се изразим с думите на руския мъдрец Толстой, ще се преподава истинската наука на живота, която учи хората да живеят добре помежду си.

Така могат да наредят живота си селяните само в свободната комуна, в която всички ще работят и никой никого не ще потиска.

За свободната комуна се борят само анархистите.

Трудещи се селяни, следвайте анархистите!

Георги Шейтанов

в-к „Анархист“ – бр. 7, 25 ноември 1921г.; бр. 8, 20 декември 1921г.; бр. 9, 20 февруари 1922г.