Лична история или историческа безличност

печат

„Спомени за социализма”? Мемоарната безобидност не заменя истината, а още по малко – справедливостта

На 28 февруари в Център за култура и дебат “Червената къща” се състоя дебат на тема “Има ли полза от спомнянето на социализма?” Повод за него бе издадена книга, в която са събрани част от личните истории на хора, писали в сайта spomenite. org. Това е независим проект, създаден от журналиста Диана Иванова, писателя Георги Господинов, издателя Калин Манолов и д-р Румен Петров и е първият български сайт за лични спомени от времето на социализма. Няма да пиша за дебата тук. Накратко той протече по линията вина-срам-съд-смях или не в този ред, но все така. Беше интересно, но поне за мен безцелно, неясно и скръбно.

Смятат ли авторите на проекта, че случайно събраните, субективни лични истории за социализма могат да ни разкажат какво представлява тази система? Достатъчен ли е просто един сбор от лични, често много емоционални истории, за да се “разделим” със спомена за социализма и нашето-тяхното участие в него? Моят отговор е НЕ. Личните истории са нещо много ценно, интересно и важно, но не са достъчни. От такива спомени можем да направим изводи по-скоро за общи и принципни проблеми. Въпросите за власт и подчинение, за властимащи и поданици, за йерархия и насилие. За съжаление на авторите на проекта, тези изводи могат да се отнасят към всяко едно общество, всяко едно време и система. И най-вече към днешния ден. Ползата от личните спомени ще бъде ако си извадим поуки не (само) за социализма, а въобще за отношението към свободата, за властта и подчинението, за държавата (не само социалистическата), като монополист над средствата за потисничество.

Приемам проекта като първа стъпка към разбирането на случилото се през онова време. Малка стъпка в правилна посока. Онзи строй нито беше комунистически, нито беше социализъм, независимо как си го кръщаваха полуграмотните му създатели. Ние, анархистите, въобще младите хора искаме и другата история на диктатурата. Нека да видим кой – кой е бил в онази система и къде са сега тези хора. Сигурни сме, че много от имената под заповеди и доноси и тези под многото “лични” истории ще се окажат едни и същи. Очевидно е, че много от тях или техните наследници са отново на власт. Жив е онзи начин на мислене, онзи манталитет, онази престъпна обвързаност. Ако се оставим само на битовите спомени, на смешните истории за опашки пред “Показния”, дъвки “Идеал”, пионерски връзки и т.н. рискуваме да оневиним другата, властовата история на социализма. Историята за лагерите, за избитата интелигенция, за Възродителния процес, за Георги Марков, за “Кинтекс” и “Тексим”. Властта при всеки един строй е изградена от реални хора, които, пак казвам – имат имена. Всяко едно решение, всяка една заповед е част от огромния пъзел на репресия по онова време. Едвин Сугарев каза, че било добре, че чрез проекта системата се “атомизирала”, а не се представяла като нещо монолитно. За нас властта не е свещена крава и тя също трябва да бъде атомизирана, за да се види, че е съставена от хора – дребни колелца, които по силата на събитията са се озовали в привилигирована позиция спрямо всички останали, но и те трябва да носят отговорност.

Както под всяка лична история в сборника стои нечие име, така има имена и подписи под ДОКУМЕНТИТЕ. Това, което е останало след като болшевиките, настоящи социалисти, не са унищожили. Искаме да окажем граждански натиск за пълно отваряна на архивите на ДС, на БКП-БСП и на всички други ведомства, където се пазят документите на позора. От кого се пазят всъщност? Що за хора сме, (не казвам общество, защото няма такова), ако 15 години не можем да изискаме истината, за нашите родители, за нашите баби и дядовци, за нас самите. Каквато и да е тя. Ние няма да ги съдим, но няма и да забравим. Това ще предизвика огромни сътресения в сегашната власт, просто защото през 1989 г. нямаше революция, имаше ПОДМЯНА на същия онзи елит. Ще падне маската от лицето на фалшификата “демократичен” преход, ще лъсне истината за мнозина “лидери”, за фашизоидни недоразумения като “Атака”, за генезиса на престъпността и за връзката между разстреляните мафиоти и техните покровители.

Нищо ново не е научено, нищо старо не е забравено. Стига демагогия и нагли лъжи за “национална сигурност”, “класифицирана информация” и партийна “целесъобразност”. Наглостта им стига до там, че да искат авторски права върху престъпленията си. Искаме истината и скоро ще си я вземем сами, иначе историята ще се повтаря отново и отново. •

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *