Синдикати в България – а има ли ги изобщо?

печат

Все по-често все по-фрапиращите своеволия на властта раздухват тлеещото социално напрежение. И като по учебник КНСБ и КТ „Подкрепа“ влизат в ролята си и оглавяват протестите на миньори, учители, работници в захарни заводи. Но каква дейност вършат те и вършат ли нещо въобще? Каква е ролята на синдикатите в България? Има ли ги изобщо? Истински синдикати ли са?

Да разгледаме различните концепции за синдикатите и тяхната роля.

Какво е това синдикат?

Институционализиране на конфликтите

Според първата концепция конфликтите между работници и капиталисти са смущения, които постепенно биват преодолявани. В този случай синдикатите се интерпретират като институционални форми, в рамките на които конфликтите могат да бъдат разрешени конструктивно.
В едно произведение на немския социолог Дарендорф („Класи и класови конфликти в едно индустриално общество“) се твърди, че през втората половина на ХХ век индустриалните конфликти се институционализират, т.е.: 1) създават се споразумителни органи и форми, в които се срещат спорещите страни; 2) ако тези органи не постигнат договореност, се използват арбитражни органи; 3) интересите на работниците са формално представени в ръководните органи на компаниите и 4) наблюдава се тенденция към институционализация на работническото участие в управлението.

Дали това схващане отговаря на действителността? Тъй като основната цел на капиталиста (в нашия случай на работодателя) е печалбата, те не биха се поколебали да уволнят работниците и да орежат заплатите и социалните им придобивки, ако знаят, че това ще им донесе намаляване на разходите и повече печалба. Така идеята за конфликтите като временни смущения не изглежда правдоподобна по простата причина, че тези „смущения“ се изострят поради нарастващата разлика (в икономически и социален план) между богати капиталисти и обикновени работници и разнопосочността на интересите им (абсолютна и тотална печалба с цената на всичко от една страна и социална справедливост от друга).

Институционализацията на конфликтите е факт, но за съжаление не в позитивен план, защото тя не води до решаването им, а само до тяхното канализиране и временно потушаване. Как работи този механизъм? КНСБ и КТ „Подкрепа“ са йерархични, бюрократични организации със своя вертикална организационна структура. При възникване на конфликт всичко се поема от синдикалните централи по места: „Остави всичко на нас, това ни е работата“. Всичко тръгва нагоре по йерархията от отдели и в крайна сметка се изгубва по веригата. Работниците нямат право сами да отстояват интересите си, някой трябвало да ги представлява и този някой не изглежда особено заинтересован да свърши нещо, освен печеленето на популярност. Същата е и ролята на различните споразумителни и арбитражни органи – да създадат впечатлението, че конфликтите се решават и че всичко върви гладко. Но за колко работници, на които от месеци не са им изплатени заплатите, сте чували? И имали ли са особен ефект решенията на различните органи? Така синдикатите се превръщат в клапи за изпускане на социалното напрежение, в йерархични полудържавни пъдари и бюрократични машини, обслужващи капитализма.

Що се отнася до участието на работници в управленските структури, то наистина е само формално и колкото „да се отбие номерът“. Какво стана с РМД-тата (работническомениджърските дружества)? Приватизацията се извършва в ползата на крупни външни капиталисти, примамени от евтината работна ръка, която може безпроблемно да се експлоатира. Това са „стратегическите инвеститори“, които не се интересуват от създаване на работни места или развитие на даден отрасъл, а само от печалбата.

От тази гледна точка КНСБ и КТ „Подкрепа“ са синдикати по смисъла на горното определение, т.е. клапи за изпускане на социалното напрежение, йерархични полудържавни пъдари и бюрократични машини, обслужващи капитализма и имащи за единствена цел да канализират общественото недоволство.

Радикални и реформистки синдикати

Според друго схващане конфликтите са проява на фундаментални и неотстраними икономически противоречия. Тогава синдикатите биват революционни (или радикални), когато търсят решение на тези противоречия, и фалшификатори на класовото съзнание и отклонители на класовото действие – реформистки, консервативни.

Да помислим дали конфликтите са фундаментални и неотстраними икономически противоречия. Отново трябва да имаме предвид основната цел на капиталиста (в частност работодателя) – печалбата на всяка цена и основата за тези конфликти – желанието за справедливо разпределение на благата, което застрашава тоталната печалба. Така става ясно, че конфликтите са неотстраними, крайната противоположност на позициите и компромисното им „решаване“ е само забавяне и временно притъпяване на напрежението.

Английският социолог Алън твърди в „The Sociology of Industrial Relations“, че „пазарният характер на капиталистическата система не позволява на синдикатите да изпълняват основната си цел защита на интересите на своите членове“. В условията на капитализъм синдикатите не могат да направят кой знае колко чрез легални, предвидени от закона действия, тъй като действията им са ограничени. Договарянето с работодатели не води до никакви резултати. Например по-високото заплащане, спечелено по пътя на колективното договаряне, се губи от работника в повишените от работодателите цени на стоките, които той закупува като потребител. Единственият ефект е инфлация. Така става ясно, че предвидените от системата мерки за защита на интересите на обикновените хора не действат. Остават преките действия, които са характерни за радикалните синдикати и не се изразяват в дирижирани протести и петиции.

В книгата си „Държавата и капиталистическото общество“ Милибланд смята, че привличането на представители на синдикатите в различни равнища на държавното управление увеличава натиска върху тях да се съобразяват с „националните интереси“, да подхождат към нещата с необходимата „национална отговорност“, да гласуват за „националноотговорни решения“ и т.н. Всичко това води до подвеждане на работниците и канализиране на недоволството под удобни за властта и бизнеса (които всъщност са едно и също) формули. Всъщност това и правят реформистките синдикати – сътрудничат с властта под предтекст за намиране на компромисно решение. Това компромисно решение обаче почти винаги е в ущърб на работниците и в полза на едрите богати капиталисти. Реформистките синдикати са като партийни машини – с апатична членска маса, ясна и строга организационна структура с лидери, които „ще се погрижат за всичко“. Напомня ли ви това на някои синдикат? КНСБ? „Подкрепа“?

Става ясно, че КНСБ и „Подкрепа“ са реформистки синдикати, фалшификатори на класовото съзнание и отводители на класовото действие. Тяхната дейност не води до никакви резултати, а само временно притъпява конфликтите, които остават нерешени. А и няма как да бъдат решени, когато те действат в партньорство с властта и бизнеса.

Какво правят КНСБ и “Подкрепа”?

Нека рагледаме няколко от действията на т.нар. ни “български синдикати”, за да видим в какво се изразява дейността им, ако това изобщо може да се нарече дейност.

1. По време на протестите за нечестното и неправомерно разпределение на квотите за преработка на сурова тръстикова захар КТ „Подкрепа“ е зад протестите и на двете групи работници, стоящи на противоположни позиции. Така единственото, което синдикатът постигна, беше да настрои работниците едни срещу други и да отклони вниманието от основния проблем – машинациите на министерство на финансите със захарните квоти. Синдикатът трябва да защитава правата на работниците, но в случая чрез действията си КТ „Подкрепа“ всъщност подкрепя министерство на финансите като подклажда напрежение между самите работници.

2. Преди няколко месеца президентът Георги Първанов награди с орден „Стара планина“ I-ва степен лидера на КНСБ Желязко Христов „заради изключително големите му заслуги към България във връзка със 100-годишната на синдикалното движение у нас“. Не става ясно обаче какви са тези големи заслуги.

3. Миналото лято председателят на КТ „Подкрепа“ напомни за своето съществуване и това на синдиката си с расистки изкавания за „циганската престъпност“. Веднага на негова страна застанаха крайнодесните Волен Сидеров и БНС. След като положението стана напечено Константин Тренчев побърза да се оправдае по всевъзможни начини, за да се измъкне от обвиненията в етническа дискриминация.

Тук е мястото да добавим, че предишният шеф на КНСБ, Кръстьо Петков, е депутат от БСП. Интересно е по какъв начин той защитава (и е защитавал) правата на работниците в сътрудничество с политиците и бизнес кръговете, стоящи зад тези политици.

С това се изчерпва и дейността на синдикатите ни през последните месеци и години. Явно е, че те не правят нищо… или поне нищо полезно. Тогава възниква въпросът за какво са ни те, каква е алтернативата, т.е. по какъв начин работниците могат да защитават правата си.

Каква е алтернативата?

Алтернатива има. Тя се състои в самоорганизиране на работниците, във взимане на решенията от нас самите, а не в чакане някой да ни свърши работата. Ако не искаме проблемите ни да затъват в нечие бюро нерешени, то трябва да ги решаваме сами, а не да се надяваме на бюрократични машини. Тук става въпрос не само за преки действия като протести и блокади, а за самоорганизирани синдикати, анархо-синдикализъм. Структури, организирани отголу нагоре, без шефове и началници. Защото кой по-добре знае проблемите на работниците от самите работници?

Очевидно е, че българските „синдикати“ не помагат по никакъв начин на работниците, тогава те стават излишни. Многото примери за заводи, превзети и успешно управлявани от самите работници (особено в Аржентина) доказват, че всичко това е приложимо и единственото, което ни остава е да вземем съдбата си в собствените си ръце.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *