Габриел да Силва от затворите в ЕС

Няколко встъпителни думи

Докато медиите на „свободния свят“ ахкат и охкат за ужасите в путиновите тюрми, получили своите 15 секунди в панаира на новинарската суета след шумните амнистии на Ходорковски и размирните котенца, те не обелват и дума за режимите в западноевропейските зандани и зверствата, които се вършат под очите им. Зверства в затворите в цивилизованата Европа? Ама, моля ви се – там затворниците ходят на педикюр и слушат Шуберт…

Невежеството обаче не е оправдание. Особено когато е съзнателно избрано.

Нашият приятел Габриел Да Силва е вече 30 години в затворите, от които двадесетина в тези на кралство Испания. Той понася цялата гама от наказания и изолационни режими, които държавата прилага, за да вкара „в правия път“ всички, които не се огъват пред нейните закони.

Габриел е от онези, за които затворът не означава край на бунта, нито на стремежа към свобода. През 80-те и 90-те години на миналия век, испанската наказателна система е разтърсена от многобройни индивидуални и колективни актове на съпротива и офанзива – от метежи до опити за бягство. За участието си в тях, Габриел и мнозина други са подложени на режима FIES, чиято цел е ликвидирането на всякакъв опит за непокорство. (FIES е създадената от правителството на испанската социалистическа работническа партия през 1991 г. „картотека на затворници за специално наблюдение“, според която, в зависимост от техния профил и степен на непокорство, те могат да бъдат подлагани на цяла серия от наказателни режими. Сред тях е най-тежкият – за пряк контрол над „черните овце“ – FIES-1, който позволява на затворническата администрация да ги погребе живи в изолационните килии, където може да прилага всяко от дългия списък на физически, психически, медицински и други мъчения, целящи да ги пречупят или унищожат.)

През октомври 2003 г. Габриел решава да не се връща повече в „своята“ клетка. На 28 юни 2004 г., след полицейски контрол, довел до престрелка, за да не попадне отново в ръцете на „своите“ тъмничари, той е арестуван в компанията на сестра си Бегоня и приятелите си Барт де Гейтър и Хозе Фернадес Делгадо – също беглец от испанските затвори. Тези арести и делото, което се гледа от съда в германския град Аахен, имат международен отзвук в анархистическото движение. Те стават повод да се изобличи отново затворническият ад и да се нанесе тактически удар върху системата, която се крепи на терора.

На 16 януари 2013 г., след изтърпяване на 2/3 от присъдата си, съобразно практиката в Германия, Габриел е екстрадиран в Испания, която го е изискала, за да прекара остатъка от испанската присъда, чиито размери, скрити в меандрите на бюрократичната, съдебна и наказателна политика на кралството, са неизвестни. Неговата „специална („конфликтна“) траектория на затворник“ вече му коства многобройни наказания, както и премествания по затворите, които затрудняват извънредно контактите чрез писма или свиждания.

Настоящата непълна сбирка от негови текстове не търси безусловно приемане на тяхното съдържание, но се надяваме да предизвика участие в откриващите се богати възможности за дискусии (в рамките на противоречиви становища). Нейното разпространение няма за цел само да запознае или да напомни за борбения път на един другар. То има за цел най-вече продължаване на разпространението на идеите, за които той се бори и които ние споделяме; да защитим методи като експроприациите, които се вписват в решителната съпротива срещу системата; да оживим стремежите към свободата, социалната революция и Анархията, които ни въодушевяват и не могат да бъдат сведени само до думи.

15 май 2013 г.

КАКВО Е ЗАТВОРЪТ?

Ако ме запитат какво е затворът, бих отговорил без колебание: това е кофа за помия на един специфичен социално-икономически проект, в която изсипват всички, които смущават обществото. Затова затворът е пълен главно с бедняци…

Идеята за затвора се появява в историята като средство за затваряне и изолация от обществото на лица, които властите считат за опасни или подривни за техните доктрини и норми. През цялата история, затворът и неговите карцери са приемали различни форми, но винаги, абсолютно винаги, той е инструмент, наложен от властта, средство за принуда на крале, военни и политици. За да бъда точен, затворът се ражда от необходимостта държавата да си присвои изключителното право да наказва, тоест монопола върху насилието срещу свободните хора. Той извлича своята полезност и функция от необходимостта законът на властниците да получи превес чрез терора и мъченията, за да унищожи враговете на тяхната система и всички, които не се подчиняват на техните кодекси и норми. Без съмнение, затворите имат и социален произход: контрол чрез властта над париите и бедните, над необятния океан от мизерия и маргиналност, съществуващи във вътрешността на модерните общества. В действителност, става дума най-вече за възпиране на социалното недоволство, постоянно потискане на най-протестиращите социални слоеве. Следователно, можем да заключим, че тюрмите, както и модерните затвори, са инструмент в ръцете на държавния апарат, за да консолидира властта си; че те са създадени от необходимостта на властта да контролира народа, да го „регулира и приучи на ред“, сортира и поддържа в състояние на условна „свобода“, подчинена на един наказателен кодекс и няколко несправедливи закона, гласувани без обсъждане и надвесили над главата на всеки постоянната заплаха от затвор.

Ако затворите са създадени, за да затворят в тях всички неподчиняващи се на „законоустановения порядък“ бедняци, тук, вътре в испанските затвори, сътвориха FIES, за да затворят и погребат живи онези, които отправиха своето предизвикателство и се бориха срещу властта вътре в затвора. FIES е най-тежкото потъпкване на човешките права от страна на испанската държава през последните години. Това е специален режим, който не е регулиран дори от собствените й закони – своего рода картбланш, даден на тъмничарите, за да смажат с пълен произвол една категория затворници, които са се организирали срещу наказателните институции. Той започна да се прилага от 1991 г. след вълната бунтове и вземане като заложници на надзиратели и представители на административния и юридическия персонал и възстановяването на Асоциацията на затворниците на специален режим (АЗСР) – организация на затворници, които са наясно с проблемите на карцерите в испанските затвори и които целят да информират обществото и да извоюват по-добри условия за живот в тях.

FIES беше създаден от бъдещия вътрешен министър Антони Асунсион, за да бъде разрушена АЗСР и да се изолират от затворниците онези, които се считат за най-борбени или „специалисти“ в бягствата. Така се образува един затвор в затвора: след подбора на тези затворници, ги разделиха на малки групи и ги прехвърлиха в килиите на новите сектори на FIES или в специални режимни отделения, където контактът с другите затворници стана невъзможен. Това улесни репресиите срещу карцираните: събличаха собствените им дрехи, за да им навлекат униформи и налъми; блокираха кореспонденцията и ограничиха броя на писмата им; извеждаха ги на каре единично, без да са санкционирани, а през деня им вземаха сламениците, като ги даваха само за през нощта; за преместванията ги разсъбличаха и им слагаха белезници, след което „пакетирани“ биваха ескортирани от няколко надзиратели, въоръжени с тояги и железни пръти; делата им се разглеждаха в същия ден, без да се видят с когото и да било при прехвърлянето им; те бяха подлагани на безкрайни побоища, оскърбления и трябваше дни наред да прекарват в клетки или оковани в килиите, на „милостта“ на групи от надзиратели… Това беше едно непрекъснато ***, което характеризира FIES в затворите на испанската държава от установяването му през 1991 г. до днес.

Сега, благодарение на жестоките битки, които водихме вътре в режимните отделения, в които загубихме много другари, и на подкрепата, която получихме от страна на колективите за борба с карцерите, успяхме да вкараме FIES в дневния ред на обществото и вече не е възможно да го прилагат така повсеместно, както беше преди шест години; днес разполагаме със сламеници, лични дрехи и апарати, и можем да се разхождаме с другите затворници, не контролират кореспонденцията на всички и няма места, където да ни оковават за прехвърлянията. Репресиите обаче остават, готови да ги възобновят всеки момент: Хуан 2, Хуелва, Валядолид и т. н. са испански затвори, в които FIES продължава да се упражнява срещу нашите приятели, в тях измъчват и смазват за удоволствие, а затворниците се съпротивляват само благодарение на своя кураж и солидарност. Да бъдеш във FIES означава да бъдеш оставен на произвола им във всеки момент, че те имат картбланш за това, понеже подложените на тези режими затворници са считани за непоправими и срещу тях може да бъде употребявано „легално“ насилие, мъчения и наказателни килии. От 1991 г. досега четирима другари са умъртвени под този режим: Ернесто Перец Барот, Мойзес Каманьес, Хозе Луис Иглезиас Амаро, Хозе Ромера Гонзалес. В случая с пети другар, в килията му оставиха въжета и го биеха всеки ден, докато не се обеси през 1995 г. в затвора Хуан 2… Не ви разказвам за психологическите травми, които получиха мнозина приятели през всички тези години на изолация и репресии. Не трябва да се забравя, че мнозинството затворници в режим FIES имаме зад гърба си повече от десет години в изолационните килии, а много други приятели са там от 15 и 20 години. Това може да ви даде представа за действителността в испанските затвори за осмелилите се да се изправят срещу нея: рискът да изгниеш и умреш в един карцер, сам и убит е реален, тук фашизмът е осезаем.

За да завърша тази кратка статия, която пиша, и да обясня накратко какво представляват затворът и FIES, трябва да кажа, че всяка репресия и всяко мъчение почива върху един фундаментален факт: безнаказаността, с която техните автори-палачи са защитени; за това е необходимо да разкриваме положението в секторите FIES в испанската държава, понеже тази ситуация утре може да се възпроизведе във всяка друга страна, както това вече съществуваше в Германия, във Франция и т. н. Ето защо, това фашизоидно управление трябва да бъде разобличавано и неговата брутална наказателна политика – демаскирана. Само така, може би, ще успеем да облекчим условията на живот, които понасяме в наказателните отделения, за да можем един ден да заличим от земята тези срамни за човечеството „богоугодни заведения“, които се наричат затвори и които не са нищо друго освен мъчилища, където несправедливата система налага своя закон чрез репресиите и терора.

От затворите на испанската държава поздрав и зов за съпротива… •

септември 2002 г.

Хозе Тарио (псевдоним)

Вие не ще живеете в мир, докато не сложите край на вашите военно-полицейски тайни

Не знам как можем да създадем едно общество без затвори, без да разрушим предварително днешната икономическата, политическа, социална и морална система; без да сме премахнали причините за всички престъпления… Като архитектура, затворът не е нищо повече от една сграда. Ето защо, когато говорим за борбата срещу него, трябва да отидем отвъд сградата.

Габриел да Силва

Център за унищожение Ланграйц

1 септември 2000 г.

В края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век в Европа се възобновява едно възраждане на социалните и революционни борби. То не подминава Испания. Стачки, окупации на фабрики и създаване на независими работнически съвети („асамблеи“) вървят заедно с въоръжената борба, практикувана от Movimiento Ib?rico de Liberaci?n (MIL) и Автономните групи.

Демократичният преход от средата на 70-те години не променя много неща: репресиите остават твърде сурови и затворите – свръхнаселени. Борбата за освобождаване на политическите затворници се трансформира бързо в борба за освобождението на всички затворници и за разрушаване на всички затвори. През януари 1977 г., в отговор на „Манифеста на затворниците от Карабанчел“, към тази борба се присъединяват и социалните затворници (жертвите на социалните условия). Избухва всеобщ бунт във всички испански затвори с не по-малко от 35 метежа и многобройни протестни акции. Затворниците организират борбата си на общи събрания в затворите и през февруари 1977 г. се ражда Координацията на борещите се затворници (COPEL). Вследствие прехвърлянето на стотина млади затворници в един наказателен затвор и нараняването на трима от тях с ножове, избухва кървав метеж, 26 затворници си правят харакири при полицейската атака, други поглъщат различни остри предмети. Един от отведените в болница затворници успява да избяга. В едно от отделенията на затвора, един от ранените пише върху стената COPEL… На другия ден, 98 затворници са прехвърлени в други затвори, а 40 от самонаранилите се са затворени в карцерите.

От този момент, чак до 1979 г. съпротивата продължава без прекъсване под формата на гладни стачки, на отказ от работа и т. н. в цялата страна. Исканията на COPEL са: подобряване на условията на живот в затворите, амнистия за всички „социални затворници“ и премахване на наследените от франкизма режими.

Отговорът на държавата, както обикновено, е двуличен: от една страна преговори, от друга – репресии. Така COPEL е инфилтриран с доносници и неговите активисти – елиминирани. Много от тях са „зазидани“ в новия специален затвор в Ерера де ла Манча. Той е първият от серията затвори, построени, за да бъдат наблюдавани отблизо затворниците, сортирани и изолирани, тук физическите и психически изтезания се прилагат системно и се очертават първите характеристики на един затвор в затвора, който по-късно се превръща във FIES. Според думите на генералния директор на затворническата администрация от онова време – Карлос Гарсия Валдес, в този затвор се изпращат „непоправимите“ или считаните за най-опасни затворници. Тяхната охрана е осигурена от Цивилната Гвардия, а не от обикновени надзиратели.

С пристигането в Ерера де ла Манча, затворникът се подлага на наблюдение от I-ва степен (тотална изолация). Ако в течение на три месеца не бъде обвинен в нарушения на правилника или смущения на реда, той минава във втора степен, където разликите са минимални (малко по-дълги „разходки“ с други затворници). Ако затворникът премине всички останали степени, без да създава проблеми, го прехвърлят в друг затвор.

Въпреки ужасните условия, бунтове избухват и в тези специални затвори. Например в Меко (Мадрид), в началото на 80-те, когато въстава Асоциацията на затворниците на специален режим (APRE), техният бунт е безцеремонен: те отказват всякакъв диалог, а радикално малцинство иска само едно – да нападнат надзирателите и полицаите, да се въоръжат и да се бият до смърт. Последвалите репресии, заедно с обстоятелството, че революционната енергия се разпилява и проваля на улицата, довеждат до прекратяването на борбите в течение на цяло едно десетилетие.

В началото на 90-те години се надига нова вълна на колективни борби на затворниците. На 27 юни 1989 г. избухва бунт в затвора Пуерто де Санта Мария. Метежниците са прехвърлени в Ерера де ла Манча и изолирани. В течение на същата година затворниците от Групата за антифранкистка съпротива 1-ви октомври започват гладна стачка, която продължава 435 дни с тежки последици за стачкувалите. На 14 февруари 1990 г. затворниците взимат за заложници надзирателите от затвора Алкало-Меко. Те искат освобождаването на Хуан Фернандец и на затворниците от Ерера де ла Манча. През март, избухват бунтове в Дарока, Нанкларес де ла Ока, Касерес 2, Алкала-Меко и Фонткалент. През октомври същата година е възстановена APRE. През март 1991 г. отново избухва бунт в Ерера де ла Манча, поддържан от APRE и последван от друг бунт на 11 юли 1991 г.

В отговор на тези битки, държавата създава FIES. Най-активните членове на APRE са подложени на този режим. И днес, много от въстаналите затворници са изолирани по за 10, 15, дори 20 години, в най-мрачните карцери на тази испанска наказателна система.

От другата страна (писмо от нелегалността)

До моите приятели и семейството ми: бих искал да приключа веднъж завинаги с тези толкова тежки вериги, каквито са затворите, преследванията, бягствата… казвам го с ръка на сърцето; продължавам да се страхувам, че съм обречен да живея постоянно с едно минало, което обуславя настоящето и бъдещето. Това ме тика винаги към една по-нататъшна, безнадеждна и сюрреалистична ситуация на напрежение и на конфронтация с всичко, което светът образува, фасонира и обхваща, съществувание и живота във всичките им аспекти.

Аз не мога, не искам и не трябва да позволя да ме подчинят на господстващата логика на неколцина, които през всичките тези години измъчваха моето/нашите сърца, моето/нашето съществувание и претендираха да ме/ни ориентират) контролират и да ме/ни водят по фалшивия път на така наречената „социализация/нормализация“.

Към другите

Вие ме/ни измъчвахте чак до границите на непоносимото; с всички ваши така наречени етично-морални-политически кодекси, използвайки вашите закони) норми/институции и формални права, вие искахте да ме/ни унищожите… а аз бих искал да мога да правя неща (всякакви неща), като се започне от една по-достойна за човека и по-свободна перспектива/ситуация. Затова, недоволен, че получих 20 ГОДИНИ (максималната присъда за лишаване от свобода по стария Наказателен кодекс на испанската държава; присъда, която бе увеличена на 40 години от правителството на Аснар, с обратна сила), ето защо най-после… аз се реших и избягах от затвора, защото вие искате да ме/да ни лишите от ПАМЕТ-СЛОВО-СВОБОДА-ВСИЧКО… Стига!!! Край на заповедите, на фарса, на мълчанието и на униженията… Днес аз съм СВОБОДЕН (толкова свободен, колкото може да бъде едно човешко същество, един изгнаник от своята страна и от своите) и мога да практикувам СЛОВО и ДЕЙСТВИЕ… Мога да спя със спокойна съвест и да бъда поне в състояние да помагам и да споделям с личностите/колективите, които страдаха, страдат и ще страдат като мене от насилието на ДЪРЖАВИТЕ-ИНСТИТУЦИИТЕ-ПРАВИТЕЛСТВАТА-ЗАКОНИТЕ…

Когато ЗАКОНОВИТЕ НОРМИ се превръщат в инструмент на ОТМЪЩЕНИЕ в ръцете на властта, не ни остава нищо друго, освен да ги игнорираме, презираме, изобличаваме, атакуваме във всичките им формулировки/проявления… Когато законите обслужват интересите и амбициите само на неколцина, не ни остава друго, освен да прегазим границите им. Няма да изброявам тук при какви обстоятелства, се разкриват ВСИЧКИ минали и предстоящи злоупотреби на властта, които ПРАВОВИТЕ ДЪРЖАВИ са извършили, вършат и ще извършат. В испанската държава моите приятели гният в първоначално незаконни, после полузаконни и накрая узаконени специални режимни отделения. Тук говоря за режима FIES-1 на пряк контрол, в който 13 другари в борбата и бунта срещу него загинаха от въвеждането му (през 1991 г.); последен беше моят брат и приятел Пако Ортиц… Няма да има примирие!!! Вие не ще живеете в мир, докато не сложите край на вашите военно-полицейски тайни! Ние не ще престанем да крещим, да изразяваме нашия ужас и бяс срещу вашия демократичен фашизъм, за да не можете да спите спокойно!!!

Зная, че ние сме почти сами в тази неравна борба срещу вашите институции/представители; че времената се промениха дотам, че няколко криминализирани приятели са полудели или умират във всеобщо или почти всеобщо безразличие… Лично аз съм толкова убеден и влюбен в СВОБОДАТА (във всички СВОБОДИ), че ще се боря с цялата си енергия, чувства и страсти, за да променим (или поне да се опитаме да променим) този свят, разрушавайки го, за да създадем друг, различен от сегашния, който ни натрапвате с вашия АВТОРИТАРИЗЪМ/ВЛАСТ.

Към нашите

Аз апелирам към всички индивиди, колективи, организации и народи, които днес – през ХХI век – се борят за повече Достойнство, Автономност и Свобода… Не храня никаква надежда, че ще се измъкна от тази „авантюра“ и затова бих искал да бъдем в непрекъсната връзка в борбата ни срещу тиранията и тираните, с всички, които твърдят че са влюбени в тази „троица“…

Апелирам към журналистите (които не са говорители на държавите) да бъдат смели, достойни и отговорни и да влязат в специалните режимни затвори на Испания, на Франция, на Германия, на САЩ и т. н., за да видят със собствените си очи това, за което пиша…

Очевидно нямам никаква надежда, че държавите ще се откажат от тези свои инструменти на господството и инквизициите; нито че ще удовлетворят добрата воля на тези групи/организации и т. н., които изобличават FIES и другите подобни режими… Или географски по-отдалеченото, но по-близко във времето положение на военнопленниците-талибани в Гуантанамо (чийто случай е абсолютно юридически необоснован) или узаконените убийства на афро- и латиноамериканци от янките.

Към своите

Колкото до вас, близки от семейството, приятели и другари, искам да ви кажа, че вие живеете в сърцето ми и че съжалявам загдето съм ви лишил от моето присъствие и помощ, защото така го диктуваше съвестта и сърцето ми…

До тези, които ме изоставиха сам в моя избор на борбата за Свобода, както и на предателите и враговете, отправям усмивка, върху която лежи печатът на дълбокото и вечно презрение.

ПОЗДРАВ, АНАРХИЯ И СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ

Габриел Помбо да Силва в нелегалност, януари 2004 г.