Роботронната революция и края на държавата

печат

 

 

 Няколко уводни думи в навечерието на ХХI-ви век през който светът ще стане анархокомунистически


Серията статии, които влизат в този сборник, са от периода 1973-1999 г. Те са били вече публикувани в емигрантския печат: в списанията „Бъдаще“ и „Наш път“, във вестника на испанската СNТ в изгнание – „Еsрoir“ и в организационния бюлетин „Анархокомунистическа революция“. Изключение прави първата, която е писана след завръщането ми в България през 1991 г. и се печати за пръв път.

Публикувани спорадично в течение на 25 години, статиите съдържат в ембрионален вид почти всички тези, които възнамерявам, ако е живот и здраве, да систематизирам, мотивирам и илюстрирам в отделна книга на тази тема.

Преиздавам ги, защото мисля, че читателите могат да открият в тях нещо ново в областта на теорията на Социалната революция. Разбира се, за теоретичната им стойност ще съдят другите. Тяхно е и правото за критика, възражения или допълнения.

Обединяващата ги тема, е влиянието на роботронната революция върху развитието на обществото. За непосветените в материята, обаче са нужни някои предварителни пояснения, относно използваните основни понятия и известни „исторически бележки“.

Радикалната промяна в начина на произвеждане на блага за задоволяване на нуждите ни, дължаща се на масовото нахлуване на компютри, роботи и др. във всички сфери на човешката дейност и заместването на човешкия труд с операции на автомати, аз наричам Роботронна революция (от роботи и електроника), за краткост – Р.Р.

Вниманието ни в статиите, е концентрирано върху един сред многобройните фактори и компоненти на. Р.Р. – автоматизацията на трудовите процеси, която създава необходимите материални предпоставки за появата и функционирането на едно Анархокомунистическо общество.

Последният процес, аз наричам Социална революция (С.Р.).

С идеята за Р.Р. и нейното влияние върху Социалната, се сблъсках за пръв път преди няколко десетилетия. Най-напред с един анекдот, а след това и с предсмъртното интервю на бащата на кибернетиката – американския математик Норберт Винер. (За предстоящата поява на фабрики с роботи вместо работници, у нас се заговори преди повече от 33 години, колкото време римските палачи бяха отпуснали на Назарянина – Христос. Домораслите идеолози от онази епоха разтягаха локуми пред живковци и им обещаваха да решат всички проблеми на „социализЪма“ с помощта на така нар. Автоматизирани Системи за Управление – „АСУ“. Какво произлезе от тази мащабна шарлатания и от „органичната“ непоносимост между кибернетика и диктатура, днес е очевидно за всички, но тогава всеки намек за анатагонизма се третираше като най-опасна ерес). Моите размишления в началото (към 1963/64 г.) бяха в ембрионално или анекдотично състояние. Но постепенно, след въпросния анекдот и предсмъртното интервю, в последвалите търсения, разговори и дискусии, темата за кардиналната роля и за всестранното значение на роботронната революция се избистряше все повече и се вплиташе в тази за Социалната, която ме е интересувала от най-ранната ми младост…

Така че проблемът за отношенията между Р. Р. и С. Р. ме е занимавал доста преди емигрантския период (от 70-те и 80-те години) но избягвах да пиша по него, защото не знаех какво са направили други – приятели или врагове вън от България, за разработката му и защото се опасявах да не влезна в онази категория четци и писци от които – казваше Ницше – и самият дух би завонял, ако окупират още век духовната арена. Без да имам каквито и да е претенции за авторство и първородство, държа да заявя, че и днес с радост бих приветствал и присъединил усилията си към всяко системно начинание в теорията на С.Р.

Основното в двадесетината статии е опитът за едно теоретично доказателство за края на съвременната цивилизация. Това „доказателство“ е почти математическо. Математическо, защото се базира на една аксиома. Аксиомите, както знаем, са твърдения, които не се доказват, а се приемат като основни постулати (виж математическата теория), с чиято помощ се извеждат всички останали теореми, леми и т.н. от които са изградени математическите дисциплини (например Геометриите на Евклид, Лобачевски или Риман.)

Моята „система от аксиоми“ съдържа една единствена, която може да се нарече аксиома на Винер. Тя е инспирирана от мислите на бащата на кибернетиката Норберт Винер и може да се формулира по следния начин: няма никакви теоретични и практически бариери за сключването на тоталния кръг на автоматизацията.

С помощта на Винеровата аксиома може да се докаже краят на всички категории на капитализма: собственост, капитал, печалба, стока, рентабилност, финансов капитал, пари и т.н.

Началото на доказателството започва с края на човешкия труд изобщо и на наемния в частност. Край в смисъл на свиването му, на клоненето му към онази граница, чието пресичане прави невъзможно съществуването на човечеството в рамките на „пазарната икономика“ и стоковите отношения, а самото хипотетично функциониране на капиталистическото общество зад този предел, става безсмислено дори за капиталистите, доколкото те намират този смисъл в извличането на печалби.

Наемният труд „изчезва“, вследствие навлизането на компютрите, роботите и др. постижения на роботронната революция в услугите, индустрията, земеделието, науката и изкуствата, включително в „изкуството да се властва над хората“ и в останалите държавни „дела“.

С помощта на Винеровата аксиома (и евентуалното въвеждане на допълнителни, непротиворечиви с нея аксиоми) могат да се докажат теоретически, както краят, така и необходимостта от унищожение на държавата – този втори или първи стълб на класовите цивилизации (в това число и на капиталистическата). Третият стълб – религиите, агонизират доста дълго време, но бог още шава и… мирише. С него, неговите жреци и тяхната организация – Църквата, тук не се занимаваме, доколкото изчезването им „в края на историята“, е в пряка зависимост от края на държавата и капитала.

Опит за доказателство на края на йерархията и пирамидалната сграда на държавата (със съставящите я институции), т. е. на края на властническата организация на обществото и нейния бюрократичен апарат, чийто „ултима рацио“ си остават репресивните ведомства, представлява първата статия. Тя е писана през 1999 г. след осемгодишното ми наслаждение на прелестите на демокрацията. В нея са ползвани част от многобройните примери в подкрепа на „аксиомата на Винер“, които се намират в книги като

„Третата цивилизация“ на Алуин Тофлър,

„Биг бенгът на организациите“ на Ерве Серийкс,

„Краят на труда“ на Джереми Рифкин и др.

Заедно с това, тя е критика на техния реформизъм и развитие на темата в посока на Социалната революция и Анархията.

Съдържащите се в следващите двадесетина статии многобройни повторения се дължат във висша степен на многократните ми опити да обясня елементарни и очевидни следствия от „аксиомата“. Те се оказваха обаче толкова несмилаеми не само за интелигентни буржоа и последните марксисти (от троцкистка порода), но дори и за наши анархисти, които не можеха да се освободят от традиционната гледна точка и консерватизма на класическата трудова концепция за обществото и революцията, че отчаян, изоставях темата за дълги периоди, надявайки се, че „практиката“ на Р.Р. ще ги застави да проумеят това което напразно се опитвах да им обясня по всевъзможни начини и многобройни поводи.

В настоящето преиздаване на тези статии, не внасям никакви промени и не правя никакви съкращения, а ги предоставям във вида в който могат да бъдат намерени в посочените емигрантски издания в Парижките и други библиотеки (за периода 1973-1989 г.).

Безспорно, повторенията могат да бъдат избегнати, систематизацията на материалите подобрена и доказателствената мощ на твърденията засилена с помощта на непрекъснато увеличаващите се примери и илюстрации, но това би трябвало да стане обект на книга, посветена на общата и специална теория на социалната революция.

Добре би било, ако тя е колективен труд. Работещите днес върху нея ще бъдат улеснени от ставащите все по-изобилни материали, било в ежедневния и периодичен печат, било в популярната или специализирана литература, третиращи една или друга страна или последица от научнотехническата революция. Преди 25 години на Запад такива материали бяха по-редки от „бели лястовици“, а у нас – на Изток, те бяха просто забранени, защото, както учеше корифеят Йосиф Джугашвили Сталин: „кибернетиката и генетиката били… буржоазни науки“. Неговите ученици продължаваха все още да считат, че „маркс-ленинизмът е последна дума на науката“, докато тяхната тайна полиция унищожаваше еретиците на слаб огън…
 

Париж-Франция (1973) – Дъблин-Ямболско (1999)

Пролог

Едничка революция сал помня,
която можеше всичко да реши.
Имам предвид, разбирате, потопа…
Но и тогаз измамиха Дявола –
Вий знаете, че стана Ной Диктатор!

Затуй, молете се на Бога
нов Потоп да има,
а аз с радост под Ковчега
ще пъхна мина…

Хенрих Ибсен

 Роботронната революция и края на държавата


В тази първа статия от сборника, написана след ново десет годишно прекъсване, правим опит да установим влиянието на Р.Р. върху края на държавата, властта и йерархията.

Сгромолясвалото на диктатурите на Изток бе още едно, поредно доказателство за негодността на държавата да намери отговор на предизвикателствата, които Р.Р. отправя към човешкия род. Преди още фалитът на диктатурите да бе станал факт, ние посветихме не малко страници на многобройните вътрешни и международни процеси и противоречия, породени от Р.Р. които във висша степен предопределиха този фалит. Тук считаме за излишно да се връщаме към теоретичните проблеми за края на диктатурите и търсим отговор на по-общи въпроси:

1) Какви са преките и косвени влияния на Р. Р. върху държавата, нейните институции и служби, йерархическите им структури и самия принцип на властта?

2) Кои са доказателствата за негодността и противопоказността на властническата организация на обществото и на йерархическия принцип и демарш в условията на Р. Р.?

3) Ако считаме за доказан краят на капитализма на основа на „аксиомата на Винер“, възможно ли е (валидно ли е) аналогично доказателство за края на държавата?

За да се избегнат всякакви недоразумения, считаме за необходимо да започнем с някои
 

Терминологически бележки


В реалната история, а не в юридическите и философски доктрини, Държавата е насилствена (принуждаваща) организация (корсет) на обществото с чиято помощ се създават, утвърждават и разширяват властта на експлоататорските класи и техните богатства и привилегии. Като материализиран израз на тази власт, тя е съвкупност от репресивни („силови“) и бюрократични институции за администриране на обществените дела в полза на господстващите паразити. Репресивните институции: армия, полиция, съд, затвори и т.н. образуват гръбнака на държавната машина. Нейна социална опора е многомилионната бюрокрация.

Държавата принуждава „низшите класи“ чрез законите и стоящото зад тях открито или маскирано насилие, с помощта на заплахи, измама и поощрявано невежество, да спазват съществуващия ред на който са прилепили етикета „правов“. Всъщност, всеки закон е в полза на властниците и богатите. Ако някой закон би могъл да ползва и лишените от пари или връзки с властта, съдиите правят всичко възможно това да не стане.

Освен с класовия си характер, създаваните правила, „норми“ и закони се отличават с невероятното си количество и неяснота в които неизбежно би се изгубил всеки „простосмъртен“.

„Във Франция, например – се казва в официален доклад за 1992 г. (на Бребо-Юргенсен) – действат 7500 закона, 82000 декрета и 20000 правилника!!! Тази феноменална инфлация на юридически текстове, които никой гражданин не знае – нито изцяло, нито частично – превръща законите от протекция в заплаха!“

Това юридическо „производство“ обърква напълно гражданите, те не познават своите права и задължения, а и никой, включително и т. нар. професионалисти не могат да ги ориентират в тях. (През лятото на 1999 г. при справка по един елементарен въпрос в четирите служби, които консултирах, получих четири различни, взаимно изключващи се отговора. Това ни най-малко не смути и не намали апломба и чувството за превъзходство на консултираните чиновници…)

Отговор на хаоса в юриспруденцията е още по-голямото „производство“ на правила и правилници. Например, пак във Франция, националното образование към 1981 г. се е регулирало от 6000 страници текстове. Днес министерството „произвежда“ ежегодно над 20000 (словом – двадесет хиляди!) страници, които се оповестяват в Journal officiel („Държавен вестник“). Както се казва, коментарите са излишни. Разбира се, държавата, особено тази на XX век, не е само терор и манипулация. Вековните социални борби на работническата класа заставиха капитала и неговата държавна машина към тактически отстъпления и търсене на компромиси. През периода на „бурните устреми“ на пролетариата и увеличаване на неговото социално тегло, за да гарантират безпрепятственото си възпроизвеждане и разширение на обхвата на своята власт в условия на „социален мир“, господстващите класи бяха принудени да включат в защитния си арсенал така нар. социална политика. (Нейното начало на континента като че ли датира от времето на Бисмарк и Луи-Наполеон III.) Нуждите и условията за съществуване на модерната капиталистическа икономика (необходимост от грамотност и професионално обучение, от възпроизводство и съхранение на квалифицираната работна ръка за по-дълъг период и др.) действаха в същото направление. В резултат, политиците на буржоазията в сътрудничество с всевъзможни „работнически“ партии създадоха предимно в страните от Европейския континент институции от рода на народното здравеопазване, всеобщото образование и осигуряване (включая пенсиониране) или поп-,,културата“ и евтините зрелища, които не са открито репресивни.

Етатизирането на тези функции и дейности, не премахна техните класови характеристики. Достатъчно е да напомним разликите в лечебните заведения (между „правителствените болници“ и амбулаторните пунктове за плебса) или в погребенията (на „отговорни другари“ и простосмъртни пролетарии) по време на „реалния социализъм “.

Качеството на тези „социални“ услуги и грижи, независимо от това дали се извършват от частни или държавни институции и заведения, зависи от силата на съпротивата на „низшите класи“, при това в планетарен мащаб. Само техните борби могат да принудят класите на подтисниците, експлоататорите и „правоимащите“ към отстъпки. Иначе, настъплението на капитала срещу нивото на живота, правата и свободите на подтиснатите, грабените и париите няма други граници освен „оцеляването“ на наемните роби, чрез, най-евтиния калориен минимум. Последното не важи за старите, болните и безработните, които са станали „излишни“, защото повече не могат да „снасят яйца“. За тях остава примирението с болестите и смъртта от хроничен глад… Ням свидетел на това твърдение са масовите, разровени като от къртици, купчини прясна пръст, които „нежната революция“ оставя във всяко гробище.

Властта в икономическата сфера намира своето въплъщение в собствеността. Ако тя е държавна, властниците със своята военнополицейска и бюрократична опора са колективен собственик, независимо от „начина на производство“. Средоточието на политическата и икономическа власт (от там и на духовната) в едни и същи ръце, създава една единствена класа от експлоататори. Когато двете власти са разделени, властниците са един от иманентните и специфични слоеве на класата на господстващите паразити. Капиталистическото общество, което по всяка вероятност ще бъде последното от класовите, също се развива в диапазона на тези две основни форми на собствеността. Неговите екстремни варианти са държавният и ултралибералният капитализъм на които съответстват еднопартийна диктатура и многопартийна демокрация.

Независимо от формата им, властта и трудът, както и властта и бедността се изключват взаимно. Властниците принадлежат към разряда на богатите паразити. Затова „диктатурата на пролетариата“ беше само една фикция и идеологическо мошеничество зад което се криеше бюрократичната диктатура на партийната номенклатура (или „диктатурата на секретариата“ по сполучливия израз на един руски анархист от началото на 20-те години).

Днес над света господства безразделно частният капитализъм и неговото доминиращо положение не се оспорва от Китай и малкото на брой, преживели катастрофата „соц“-страни от Третия свят. Те се адаптират към „западния вятър“ като провеждат икономическа политика и „реформи“, които подготвят обратната еволюция (или „инволюция“?) и реставрация на частната собственост върху „средствата за производство“ и „производителните сили“, създавайки почва за покълване на „пазарната демокрация“. Затова, тук се занимаваме само с края на политическата (и полицейска) организация на обществото в нейния „западен“ вариант, т.е. в демократическата й форма, доколкото държавния капитализъм и съответстващата му военнополицейска диктатура претърпяха крах.

Ние сме врагове на държавността и мислим, че достигайки определен критичен праг, Р.Р. ще предизвика Социалната Революция (С.Р.), чиято първа задача е унищожението на държавата от „низшите класи“. Еманципирайки се от нейното господство, те трябва да сложат край на класовите формации и тяхната 60-вековна история, за да отворят перспективите пред анархокомунистическата социална система. Ликвидирането на властта и унищожението на държавата означава разпускане на държавните институции, обезвластяване на „избраниците“ и чиновниците. Втората задача на С.Р. е „овластяване“ на всеки и всички! Т.е. „масовизиране“ на участието в обществения живот, чрез привличане на колкото може повече хора (идеалът е всички) и създаване на подходящи, различнообхватни, променящи се (и дори временни) организации, съюзи и асоциации, съобразени с нуждите на членовете им, с техните индивидуални и колективни интереси.
 

Въпроси на теорията на социалната революция


Тази и следващите статии нямат претенцията да бъдат теория на Социалната революция. За една теория, заслужаваща името си, е нужно много повече. Тези, които ще се нагърбят със създаването й, трябва да предприемат едно системно проучване на тенденциите в съвременната политическа сфера, за да дадат отговор на ред въпроси, свързани с доказателството на ненужността, невъзможността и вредността на държавата, следователно и за необходимостта от премахването й.

Част от тях тук са само поставени:

– Броят на заетите служители и властници в институциите и структурите на държавния апарат намалява ли или расте?

– Броят на държавните институции търпи ли промяна и в каква посока?

– Същото за йерархическите нива?

– Кои са новите фактори и „дадености“, които правят невъзможно функционирането и съществуването на досегашната държавна организация на обществото с нейните принципи, методи, институции и апарати?

– Може ли „държавният кораб“ да плува в океана от увеличаваща се информация? Защо се увеличава последната и как анархията (обществото в което държавата и властта са премахнати) ще се справи с „проблема на препълвалото“?

– С разгъването на Р.Р., възможностите (и мотивите) за прилагане на принудата и терора, включая медийния, ще се свиват ли или обратно – ще стават всеобхватни?

– Каква е вероятността, подготвяната от Р.Р., Социална революция (С.Р.) да абортира, вследствие редуцирането й до пореден политически преврат?

– Коя или кои социални категории и индивиди в очертаващото се на хоризонта „роботронно“ общество са заинтересовани и могат да станат разрушители на стария свят и строители на новия?

Поставените въпроси не са само технически или риторически, макар да става все по-ясно, че принудата, насилието, командването, заповедите на йерархията и властта с нейната опора – държавната машина, са несъвместими със същността, нуждите и възможностите на Р. Р.

Точните отговори се нуждаят от сериозно проучване на историческите факти, от анализ на статистическите данни за един по-дълъг период и от усилията на един „колективен Бакунин“, защото само индивидуалната изследователска дейност, революционната интуиция и инстинкт вече не са достатъчни.

Много от изказаните твърдения, също изискват по-прецизни доказателства. В една съвременна Теория за края на държавата е необходимо да се проследят и проучат влиянията на Р.Р. върху йерархията, властта и държавния апарат, да се установят тенденциите, измененията и посоките на развитието им. Нужно е да се установи въздействието на Р.Р. върху числеността, функционирането и метаморфозите на институциите и по-точно – влиянието на научнотехническата и технологическата революция върху:

– Армията, въоръженията, стратегията, тактиката, методите на модерната война.

– Полицията, съда, затворите, правото и престъпността.

– Бюрокрацията, службите и централизма.

– Отношенията между тези институции и лишените от власт.

– Влиянието на Р.Р. върху другите три власти за които Монтескьо мълчи:

Четвъртата власт – на медиите (и манипулацията на т. нар. обществено мнение) която е дошла на смяна на старите форми на духовна власт в лицето на църквата или агитпропа на диктатурата. (Да се прецизира какво би означавал един съвременен апел а ла Волтер: „Смажете Гадината!“)

Петата власт – на мафията, която е „нелигитимна“, но не по-малко вездесъща от това и абсолютно необходима за поемане функциите на произвола и терора на диктатурата при спазване на „демократичната“ фасада.

Шестата власт – на парите, която е последна само по място, но първа по значение в стоково-пазарното общество и за която обикновено не се говори или я споменават срамежливо само когато заговорят за „корупцията“.

Шестте власти и самата държава като съвкупност от институции в които те са въплътени и посредством които се упражняват, не са вечни категории, нито „историческа необходимост“ или „израз на божията воля“. Те се появяват в определен момент от историческата еволюция, при определени социал-икономически обстоятелства и имайки начало, би трябвало да имат и край, подобно всяко смъртно творение.

Волята за властване над другите, както и стремежът те да бъдат „ползвани“ (експлоатирани), стремеж, с който Хегел измерваше интелигентността на човекоподобните, е изява на техния „дух“ (и на някои паразити), но само при наличието на конкретни обстоятелства и условия. Ограничена в историческото време (щом има начало, волята за господство не може да бъде вечна) тя трябва да има и край.

Елементи на доказателството за крайността на властта и в другата посока на времето (в бъдещето) се съдържат в следващите части на настоящето изследване. Преди да пристъпим към тях, трябва да подчертаем, че началото и краят на институции, общества и епохи не настъпват без човешкото участие. В класовите цивилизации това участие обикновено е „оцветено“ с кръв.

Срещу волята да се властва, с по-голяма или по-малка сила, винаги е съществувала и се е проявявала волята за свобода. Нейни носители обикновено са били подвластните, чиито социален статус е пораждал заинтересованост от разкъсване оковите на властта и реализация на „утопиите“. В тези борби на страната на „низшите“ не рядко са се присъединявали пришълци от „висшите“ класи (или стремящите се към „висшето общество“) които са искали да обсебят властта посредством политическите революции или да участват в еманципацията на всички от оковите на държавата, откривайки по този начин поле за индивидуалното и колективно развитие на човешкия род.

Досегашната историческа практика поставя пред теорията и въпроси, които обикновено сме склонни да отклоняваме, напр.:

– Защо в тези борби „низшите класи“ търпят непрекъснати поражения?

Защо балансът на нашата повече от вековна борба с държавата, която имаше своите кулминационни точки в Парижката Комуна (1871), през Руската революция в Украйна и Кронщад (1917-1921), в Испанската революция (1936-1939), с известни уговорки в Унгарската революция (1956) и отново във Франция през 1968 г., не е блестящ?

Една от причините за „залеза на анархията“ не е ли в това, че тя престана да бъде „изобретателна“? Т.е. днес тя не дава конкретен отговор на въпроси от рода:

– Как да се борим ежедневно за текущите си нужди и в перспектива – за промяната на обществото в посока на идеала?

– Каква трябва да бъде промяната (или програмата) с оглед днешното състояние на обществото?

– Кои са обществените сили в епохата на Р.Р., които са заинтересовани да я извършат (или ще бъдат принудени да го сторят) и към които следва да се адресираме?

– Защо позволихме на „поповете на анархизма“ да го превърнат в мъртвешка схоластика, в своего рода катехизис в затворено учение, изобретено и постигнато веднъж завинаги, което като му прибавим малко „испанска митология“ остава само да бъде преподадено и наизустено от анархоенорияшите, за да бъде всичко „окей“? и т.н.

Новите социални дадености, породени от Р. Р. ни налагат не само да ревизираме „старите буквари“, но и да осъзнаем, че колкото и героични, романтични и нравствени да са били битките ни с държавата и капитала, те до голяма степен принадлежат на миналото в което подтиснатите и онеправданите са се въодушевявали от утопии и мечти, от нравствено възмущение и милеранистки пророчества и вярвания за чиято реализация е нямало нито обективни, нито субективни условия. Борби, в които изтласканите с лакти и ритници от изворите на живота са били предварително осъдени на кървави поражения от алчните, властолюбиви и безпощадни господари. Или на дегенерация и връщане в изходната точка, когато някакъв „авангард“ на низшите, обикновено излязъл от средите на лумпените, се е докопвал до властта и се е настанявал в палатите на бившите властодръжци.

Едва сега за пръв път в историята, може да се докаже, че премахването на държавата става необходимост и условие за съществуването на човечеството.
 

Критика на държавната идея и практика в светлината на Р.Р.


Докато с космически скорости и адски ритми всички области на човешкия живот търпят от 200 години насам халюцинационни промени, които често са непредвидими, демократичните институции, средства и методи остават на нивото на парната машина и… римското право. От тук и днешното парадоксално положение: Демокрацията „победи“ почти навсякъде диктатурите, но се оказа негодна да реши съществуващите, многолики проблеми на човечеството, предизвиквайки все по-нарастваща апатия и паралич на „демоса“.

Р.Р. е на път да промени из основи икономическото и социално съдържание на обществото и неговата политическа организация. Подобно средновековния селянин или пчелата (без да дават като тях мед) функционерите-чиновници са годни да действат в неизменна среда, в която реакциите са стандартни, еднообразни и повтарящи се. Но точно тази среда е подложена на непрекъснато извършващи се промени, вследствие нахлуването на научнотехническата революция в нея. С това се разрушава стабилността, която е условие за функционирането на бюрократичната или както още я наричат командната система. Така Р.Р. прибавя към класическата анархистическа критика на държавата нови основания, които показват недвусмислено нейната несъстоятелност и налагат императивно отстраняването й като форма на обществения живот и арбитър в човешките отношения. Ще се спрем последователно на по-важните моменти от тази критика, насочена срещу различните държавни образувания и принципи.

Политическата система на днешното общество е затворена. Тя е обградена с непроницаеми стени, посредством които се изолира външно (от гражданите), а чрез етажирането и разделянето на министерства, служби и отдели постига и вътрешна изолация (между отделните си звена). В добавка, тя е свръхцентрализирана, тежка, бюрократична, чугунена и безчовечна. („Държавите, казваше Де Гол, са студени животни“.) Тя насърчава грандоманията и лакейството, егоизма и конформизма. В такава среда, в която всеки се дезинтерисира от нуждите и очакванията на другите, стават невъзможни солидарността и взаимопомощта. Чиновниците са се вкопчили в своите „гилдии“, статути или извоювани привилегии, което засилва корпоратизма и консерватизма им. Ако искаме да избегнем тоталното бюрократизиране на общественополезните функции и склерозирането на обществото, ще трябва да обобществим функциите на бюрокрацията!

Йерархическата организация на капиталистическото общество, чийто произход, същност и еволюции са разгледани в готвената за печат книга на американския еко-анархист Мъри Букчин – „Екоанархизмът“, се характеризира с шефове, които издават заповеди, принуждават, следят, надзирават, възнаграждават и наказват, и изпълнители, които „вършат работата“, които се подчиняват (или се преструват), които имат право да протестират (но „умерено“!) и да стачкуват (но „не е желателно“) и които трябва да искат разрешение, за да отидат до тоалетната или на демонстрация. Построена върху този антагонизъм: началници – изпълнители, такава организация изразходва главния дял от енергията си за неговото преодоляване. Удобна за шефовете („давам заповеди – следователно съществувам!“) и може би за много от подчинените (да не се мисли, да се мърмори и „търси перваза“) тази организация струва много скъпо на обществото в условията на Р.Р. и затова е осъдена.

Не е тайна, че ние анархистите сме врагове на партиите, парламентарната власт, на изборите и представителната демокрация.

Големите партии, които се появиха с раждането и разпространението на всеобщото гласоподаване, са построени подобно армията и църквата като пирамиди. Феномен от света на „пазарната демокрация“, те са се превърнали в огнища на корупцията и средоточие на групировки и прегрупирания на всевъзможни собственици, търговци, борсови спекуланти, „мулти“-гангстери, политически паразити и пр. Построени по „модела“ на държавата, „генетично“ свързани със „студеното чудовище“ и неговите овластени, йерархизирани и супервъоръжени репресивни институции, те са негов ембрион в „сянка“, дори когато са в опозиция.

Тези структури на отминаващата и разбиваща се в скалата на времето индустриална (капиталистическа) вълна, ако се изразим с терминологията на Тофлър, са безнадеждно остарели, изчерпани и негодни. Днес „историческата“ им роля се свежда до организиране на изборни кампании и селекциониране на кандидатите. Партиите вече са съвършено изпразнени от всякакъв живот и не дават никакъв отговор на нуждите на обществото.

Всичко казано и още повече неизреченото, налага да се отговори на принципния въпрос: Политическите партии – с техните програми, вътрешна и външна политика и специфични интереси – овладяването на властта (и „маста“) – имат ли място в едно общество, в което няма да има власт, „държавен кораб“ и кормчии (доколкото функциите им ще бъдат „масовизирани“) или революцията ще трябва да подпомогне „отмирането“ им?

Още с утвърждаването на всеобщото гласоподаване през миналия (XIX) век, ние анархистите сме казвали, че по силата на свързаните с властта привилегии и богатства, връзката между „избраници“ и „електорат“, дори и да е съществувала, се прекъсва, когато „представителят на народа“ влезне във „висшето общество“. Посочвали сме и целия фалш на „избирането“, след манипулиране и обработване на „общественото мнение“ от собствениците на „Четвъртата власт“ и притежателите на пари.

При демокрацията не съществува „обратната връзка“ между избранника и неговите избиратели (ако не считаме „обработката на електората“, за „да си даде гласа“ веднъж на няколко години). Без подобна връзка във века на непрекъснато увеличаващите се информационни потоци, функционирането на едно базиращо се върху Р.Р. общество е невъзможно.

Освен органичната липса на обратна връзка, поради социалния си статут, материалните си интереси и открилите се пред него възможности за забогатяване, депутатът се оказва на страната на тези, които Макиавели наричаше il popolo grosso т.е. тлъстия народ. Върху него упражняват постоянен натиск партийната и държавна бюрокрация, големите финансови групировки и техните лобита, поради което, ако въпреки всичко пожелае да остане верен на предизборните си ангажименти към избирателите, „народният представител“ ще бъде изхвърлен като чуждо тяло от „демократичната игра“.

Макар и в „кухнята на властта“, неговата роля е по-скоро на фигурант и участник в машината за гласуване на закони в полза на господстващата класа, защото разнородни бюрократи (включая тези от изпълнителната власт) и всевъзможни „експерти“ изземват функциите на парламента и го изместват като го превръщат в говорилня където се подвизават клоуни, хитреци и второразрядни „величия“, наподобяващи накичените с акселбанти и лампази портиери пред беззвездните хотели.

Поради тези и още ред ограничения, усложнения, „диверсификации“ и мистификации, „нашият“ депутат се оказва не само лишен от истинска власт, но се изгубва в многобройните и често противоречиви интереси, които е призван да защитава, в джунглата от проблеми и мерки, които не познава и в крайна сметка „народният представител“ вече не представлява дори себе си, камо ли доверилия съдбата си в ръцете му „демос“.

Накрая, днес, благодарение на телевизията, всеки може да се увери, че „великите“ или обикновени депутати не знаят повече от „простосмъртните“ какво ще се случи утре, че те седят в кресла, подобни на самолетните от които могат да бъдат катапултирали в небитието във всеки момент и че тяхната „легитимност“ се възприема все по-трудно от управляваните, от лишения от „слово“, но пробуждащ се „електорат“.

Нарастващото бойкотиране на изборите е още един сред многото симптоми на кризата на държавата. Не е рядкост вече изборът на „народните избранници“ и утвърждаването на властта им над цялото общество да се узаконява с не повече от 20% от гласоподавателите. Това свиване на „електората“ отнема „легитимността на властта“.

Днес става още по-ясно, че досегашният двоичен избор между „левица“ и „десница“, между „мнозинство“ и опозиция, между печелиш – губиш, даже ако се абстрахираме от горните принципни възражения срещу изборите и представителната власт, вече не удовлетворява нуждите на едно комплексно общество с неговите многоизмерими проблеми. Време е да се разбере, че трябва да се премине към генерализирано самоуправление с участието на всички като се създадат „неправителствени“ или още по-точно антиправителствени „асоциации/събрания на гражданството“, които да улесняват обмена на информации, мисли и анализи, да се създаде среда на търсещи, мислещи, предлагащи и действащи хора, способни да разкриват конкретни решения на големите проблеми на нашето време – нещо, което поради комплексността на задачата, изисква съпоставяне на множество гледни точки, споделяне на различен опит, кръстосване на различни идеи и използуване на модерни научни методи и на новите информационни и комуникационни системи (като Интернет), които все повече ще се превръщат в съвременна „база“ на отричания колективизъм и на взаимодействието в общността от личности, а не на стадния принцип на безличната и ръководена от авангарди и вождове „маса“.

Затова, ние считаме, че „решенията“, които днес се вземат от малък брой псевдопредставители, трябва да се предоставят отново на самите избиратели. Но, за да могат гражданите да решават пряко, без посредници, да създават комисии, да включват в дневния ред онези въпроси, които те, а не законодателите считат по-важни за себе си, са необходими поне следните предпоставки:

– Гарантиран достъп до медиите, информационните мрежи, комуникациите и т. н. за всеки индивид или група.

– Абсолютна свобода на израз.

– Ликвидиране на възможностите за манипулиране.

– Премахване властта на бюрокрацията и репресивните институции.

Вследствие прехвърлянето (децентрализацията) на много функции към органите на местното (общинско) „самоуправление“ и концентрацията на властта (изземване на прерогативите на националната държава и предаването им в появилите се наднационални институции и структури, например европейските или „атлантическите“ в Брюксел), „работата“ на министерства, парламенти и др. е намаляла с повече от 50% през изтеклите тридесет години от 1968 г. насам. Това обаче, не е променило тенденциите на растеж на държавната бюрокрация. Днес френската държава например, има над 5 милиона чиновници. Преди 130 години, в навечерието на Парижката комуна, те са били „само“ 500 000 души. Т. е. за един интервал през който населението на страната е нарастнало два пъти, човешкият пълнеж на институциите и службите, на апаратът на държавата, се е увеличил 10 (десет) пъти! Ако тези темпове се съхранят, след още 130 години активното население на Петата Република може да се окаже недостатъчно за апетитите на „Левиатан“, защото на държавата тогава ще са потребни 10 пъти повече чиновници от днешните 5 милиона или 10 х 5 мил. = 50 милиона! Тази картина не е само френска. Аналогично е положението и с другите държави. В „социалистическите“, тези процеси се извършваха с още по-главозамайващи скорости. По признания на самият основател на „съветската“ държава В. И. Улянов-Ленин, царският апарат е наброявал в началото на 1917 г. 1 300 000 души, 45 години по-късно (през 1962 г.) в него за заети вече 20 пъти повече чиновници и социолозите от покойното списание на Информ-бюро – „Проблеми на мира и социализма“ – се опасяваха, че към двехилядната година цялото население на СССР няма да стигне за „управленченските функции“ на чудовището на „диктатурата на секретариата“! Само крахът на „зрелия социализъм“ ни избави от подобен кошмар.

Компютризирането и автоматизирането на административната дейност предизвиква също, от 25 години насам, трайното и необратимо свиване на „работата“ на държавните чиновници от централните и провинциални ведомства и учреждения. Техният брой обаче, расте в съответствие със „законите на Паркинсън“. Непрекъснатото увеличение на „работни места“ в държавния апарат се дължи в не малка степен на стремежа на бюрокрацията да генерализира и увековечи господството си. Ако тази тенденция не срещне противодействие, може да се стигне до абсурда при който 50% от активното население „управляват“ останалата му половина. В такъв случай, всеки втори ще може да заяви „властта е моят занаят“, колкото и илюзорна да е тя в долните етажи на бюрократичната пирамида, където „функциите“ на овластените чиновници се състоят в… пълнене на бездънните каци, създадени от висшата държавна йерархия. Очевидно държавата е хипертрофирана и въпреки поемането на повечето нейни функции от набъбващите местни и „транснационални“ власти става все по-дебела, все по-тромава и по общи признания – все по-малко ефикасна при воденето на обществените дела.

В противовес на този „растеж“, собствениците, които искат да съхранят за себе си лъвския дял от обществените богатства и „правото“ да се разпореждат с тях и ги разпределят, се стремят към „минимум държава“. Те искат да я сведат до свой пазач, замествайки максимален брой чиновници, войници и полицаи с роботи, които да поемат елементарните и повтаряеми операции на административните и репресивни институции.

В условията на Р.Р. социалните противоречия, конфликти и стремежи на двата слоя на господстващата класа ще се разиграват в тези екстремни граници.

Количественият ръст на държавната бюрокрация се съпровожда с качествена деградация на функционирането й. В условията на извършващата се Р.Р., бюрократическият (или „демократически“) централизъм – тази квинтесенция на държавната организация на класовото общество – се превръща в непреодолим дефект за „нормалното“ й функциониране! Към него се прибавят други несъвместими с нуждите на очертаващото се на хоризонта ново общество, което мнозина (от страх да не нарушат „добрия тон“) наричат „информационно“.
 

Властта и информацията


Днешните държавни (и частни) организации забраняват свободния достъп, обработка и обмен на информацията, с което превръщат гигантските възможности на Р.Р. в обществото, учрежденията и предприятията, в истински потоп на глупостта и обскурантизма.

„Елитите“ в политиката, финансите, икономиката, науката и т.н. вземат безброй мерки, за да съхранят своя монопол над Р.Р. и информацията. Те разработват стратегии, целящи възпрепятстване достъпа на „низшестоящите“ до тях. Бариерите пред разпространението на информацията, знанието и опита в долните етажи на обществената пирамида, които са толкова по-многолюдни, колкото по-надолу слизаме, предизвикват обедняване, застой и паралич на Р.Р., на обществото и на самия живот.

Организациите, в които работим или сме принудени да живеем, са скроени да управляват неизменното, да сдържат движението, да забранят експериментирането, да заключат инициативите, да демобилизират активните, да разубедят творците, да накажат имащите въображение и наградят конформистите. В резултат, вместо да се движи със скоростта на космическа ракета, те задължават човечеството да се придвижва като спънат кон.

Концепцията за властта (тайна, недоверчива, сдържаща, забраняваща, непроницаема, искаща на всяка цена да съхрани господството и привилегиите си, въпреки всички приказки за прозрачност) със своите пирамидални структури, йерархически организационни принципи и изолация чрез разделяне на функциите между решаващи, командващи, изпълняващи и т.н., довежда милиони наемни работници и служители, разполагащи с компютри, до абсурдното шизофренно състояние: те знаят все повече неща и все по-малко могат да си служат със знанията.

Желаейки да се самосъхранят, с помощта на държавната, банкова, търговска и пр. тайни, властта и властниците възпрепятстват, улавят, задържат, забраняват ползването на произведената с помощта на компютрите информация без да могат да я асимилират, използват или умножат. С това те се превръщат във „воденичен камък“ за разгръщането на Р.Р. и развитието на обществото. Отношенията между последното и държавата стават непоносими и в дневния ред на историята се поставя неумолимия въпрос кой – кого? Ако иска да излезне от мъртвата точка, образувана от сблъсъка между пирамидалната власт и заливащите я потоци от информация, човечеството трябва да преодолее държавата!

Новите нужди и очертаващите се нови отношения вследствие новите възможности, които Р.Р. предлага, изискват нови (много по-гъвкави, разнообразни, адекватни и включващи всички индивиди, групи и общности) организации, принципи, средства и методи, в много отношения противоположни на откритите от Монтескьо, Токвил или „Отците на американската демокрация “.

Обществото вече се нуждае от инструменти, които позволяват на всеки да вземе участие при решаването на неговите проблеми, да участва в обществения живот отвъд всеобщото гласоподаване и вземането на решения с болшинство, да преодолее влиянията на парите и лобитата, класовия характер на законите и решенията, обременени от партизанщината и паразитизма на политиците, от претенциите им за професионализъм, компетентност и т.н.

Докато днешното време е на компютрите, роботите, мрежите и Интернет, представителната демокрация е от времената на парната машина и буржоазните революции, ако не се връщаме назад към Римската република на робовладелците. Суеверната вяра в „демокрацията“, изборите, обръгването на „електората“ спрямо „историческата практика“ и манипулациите съдействат за възпроизвеждането на властта на малцинството (овластените са винаги малцинство, иначе не могат да бъдат привилегировани, командващи, прославяни и т.н.) със съпътстващите я грабежи и господство, насилие и терор – всеки път, когато измамата, глупостта и търпението са се изчерпили. Но, точно възпроизвеждането на властта се оказва в наше време гибелно за обществото. Защото Р.Р. дава плодове само ако достъпът до компютрите и информациите е свободен, безплатен и следователно предоставен на всички „изпълнители“, любители, граждани, членове на обществото. Защото, да се разпространява информацията в различните мрежи и същевременно да се забранява ползването и, означава да се блокира енергията, да се демотивират работещите, да се спре производството – първо на информация, а после и на всичко останало. Поставянето на информацията в мрежа има смисъл само ако властта, монополът и йерархията са елиминирани и всеки е „овластен“ да участва в ползването и създаването на информация, в дебатите по обществените проблеми и във вземането на решения, да участва в провеждането им и да контролира резултатите. Но това, искаме или не да го признаем, е АНАРХИЯТА! Т.е. предизвиканите от Р.Р. верижни експлозии във всички досегашни социални, икономически и политически структури и отношения пораждат необходимостта от полузабравените идеи и принципи на анархизма, който е бъдещето на човешкия род.

Разбира се, пътят към това бъдеще не е осеян със социалдемократически рози, нито е гладък като автострада. Той е покрит с ями, бариери и опасности, една от които е склонността да се мисли, че реформите и еволюцията на бюрократичната система на държавата, властта и йерархията са достатъчни, когато единствено революционното им премахване може да открие перспективи пред затвореното в „пирамидите“ човечество, освобождавайки го от авторитета на „компетентните“, „всемогъщите“, „великите“ и „белязаните от провидението“ лидери, които се произвеждат на конвейра на манипулаторите в един обречен свят.

„Усложняването“ на обществените, стопански и политически отношения е резултат от гибелното противоречие между Р. Р., властта и йерархията, както и от уедряването на ведомствата/компаниите, вследствие концентрацията на властта/капитала. То води до надхвърляне на оптималните размери и мащаби, с което се предизвиква увеличение на хаоса и бюрокрацията. Поради това, държавният апарат става негоден да се справи дори със задачите на днешното общество. Той изпада в невъзможност да взема адекватни и оптимални решения и още по-малко да контролира изпълнението им в условия на усложняващото се многообразие. (Във френския филиал на „Хьохст“, където работех, имах възможност да наблюдавам как Р.Р. и надхвърлянето на оптималните размери на отдела по информатика доведоха до ликвидиране на ефикасността на йерархията и властта…) Държавата с нейната „командна система“ става тежка, тромава и не можеща да се приспособи към „роботронния климат “. За да отложат гибелта си, политическите и стопански динозаври са принудени да се разчленяват, парцелират, децентрализират и преминават на „самоиздръжка“ (автофинансиране), с една дума да се „преустройват“, което, както показа и „съветския“ опит, е началото на края на бюрократичните легиони и на самия „Левиатан“.
 

Р.Р. и краят на социалната опора на държавата


Още преди повече от петнадесетина години в предприятието, в което работех – ROUSSEL-UCLAF

(френския филиал на HEUCHST) се появи „електронното бюро“ със съобщения на различните отдели в центъра по информатика, които ние консултирахме всяка сутрин чрез екраните на терминалите си. По същия обратен електронен път изпращахме своите „месажи“ до колегите си или йерархията на Центъра. Така изчезнаха хартията, перодръжките, моливите, гумите, пишещите машини с индигото, табулаторите, перфокартите, циклостилите и най-вече сутрешните посещения на секретарките, които разнасяха по бюрата ни „продукцията на тия оръдия на чиновническия труд“, които на свой ред трябваше да поемат пътя към музеите. От тогава Р.Р. и бюротиката в частност, направиха гигантски крачки, които доведоха до трансформации в средствата и методите на управление, които вещаят кобния час на бюрокрацията.

Бюротиката е на път да елиминира милиони чиновници, които работеха с гореизброените инструменти. Още през 1992 г. свързаните с компютрите принтери в САЩ ежедневно бълваха по 600 милиона страници и 76 милиона писма, което задължаваше всеки чиновник да архивира всеки божи ден по 45 страници. Само за предприятията (без учрежденията) произведените бумаги се равняваха на 1000 милиарда листа годишно, с които може да се покрие площта на петте континента.

Днес само един оптически диск има вместимост 15 милиона страници. През същата 1992 г. все още 90% от цялата информация е била върху хартия, 5% – върху микрофилми и само последните 5% са имали електронен носител. Но от тогава американските предприятия превръщат бюрата си с мълниеносна скорост в зали за електронен обмен на информация. С помощта на терминалите от компютърните мрежи, информацията, идваща от „йерархията“ и различните отдели на предприятията, достига до бюрата на всички за които е предназначена. Това се извършва „със скоростта на светлината“.

Същите процеси засягат и централната, и местна администрация. Службите на един милионен американски град пестят годишно само от хартия милиони долари. Освен това е известно, че за „работата“ на чиновничеството, хартията е като холестерола за кръвта – тя неизбежно запушва „артериите“ на системата.

Актуализирането на информацията по електронен път се оказва още по-рентабилно. Компютърното поставяне в ажур на всевъзможни закони, разпоредби, правилници и справочници се извършва моментално и е достъпно за всеки от работещите с този тип информации. Същевременно се избягва отпечатването им и свързаните с него операции на пакетиране, корекции, подвързване, експедиция и архивиране. Безкрайно по-бързо се извършва и консултирането им. Само чрез един електронен каталог се пестят милиони долари за хартия, помещения и персонал, обслужващ нуждаещите се от справки. Другата страна на медала е, че и този вид работници и чиновници също остават без работа.

Счита се, че след по-малко от две десетилетия това, което ще остане от американската администрация, вследствие навлизането на Р. Р. в нейните учреждения, ще работи в електронни бюра (без хартия и познатите ни аксесоари на бюрокрацията). Тези процеси са доста напреднали вече и в Европа и Япония.

Още през 1993 г. гигантите в областта на бюротиката Ксерокс, Хюлет-Пакард, Канон, Компакт и др. заедно с Майкрософт се обединиха, за да интегрират всички информатизирани системи в една – единствена мрежа. Целта е създаване на интегрално цифрово (електронно) бюро, което ще позволи на учрежденията (и предприятията) в недалечно бъдеще да изпращат и получават цялата си кореспонденция по електронен път. Тя ще се складира в база от данни от където може да бъде консултирана, архивирана или отпечатвана (при нужда) в желания брой екземпляри и експедирана без участието на традиционните чиновници. Чрез подобна система малцината, все още съхранили се администратори ще могат с помощта на преносимите си компютри да четат, поправят или коментират от разстояние и в движение различните доклади и материали.

Заедно с хартията, от службите ще изчезне и милионното чиновничество (което от десетина години насам бе станало по-многочислено от работниците, заети в американската индустрия). Така по-рано, вследствие навлизането на механизацията, от земеделието изчезнаха конете. С това ще бъдат спестени милиони долари от бюджетите на учреждения и предприятия, а безшумната работа в електронните бюра ще прозвучи като погребален звън за социалната опора на държавата – многомилионната бюрокрация.

Първите жертви на Р.Р. в бюрата ще бъдат секретарките в администрацията. Днес те прекарват над 45% от времето си в разнасяне на съобщения, експедиране на писма, фотокопиране, архивиране и в очакване заповедите на висшестоящите началства. Разбира се, секретарки, стажант-сътруднички, „експертки“ и т.н. могат да бъдат съхранени, въпреки „поразяващата ръка“ на Р.Р. и употребявани а ла Моника от разнокалибрените Клинтъновци, но това ще направи още по-трудно поставянето на граница между държавата и … бардака.

Нобеловият лауреат по икономика Василий Леонтиев смята, че още сега електронната революция в бюрата, която е само в началото си, ще съкрати ръчната работа с 25% до 75% (и с нея, в сходни пропорции, и техния персонал). За сега, с изместването на пишещите машини, на папките с досиета и класическата кореспонденция от микрокомпютрите, електронната поща и телекопирните машини, броят на секретарките намалява ежегодно с по 1 до 2%.

Масово изчезват и телефонистките, защото са разработени напълно автоматизирани информатични системи, способни да отговарят на телефонните повиквания, да регистрират съобщенията и да търсят и откриват тези за които те са предназначени. След локализиране на търсеното лице, компютъра излъчва съобщение с името на търсещия го, естеството на проблема и отправя запитване дали търсеното лице желае да бъде свързано с повикалия го. Ако има отказ, електронният телеграфист-автомат поема обаждащия се и го насочва към „библиотеката“ за съобщения, където той може да остави едно по-детайлизирано изложение. Същевременно тази система може да филтрира апелите по телефонни номера и да ги свързва с търсените лица.

Подобни интелигентни системи ликвидират работните места не само на дребното чиновничество, но и тези от средните (междинни) йерархически нива. В процес на завършване още през 1996 г. беше система, която инсталирана във всички учреждения и предприятия, ще филтрира автоматично заявленията за работа. С помощта на скенер, тя е в състояние да „снеме“ ежедневно над 500 заявления (с автобиографии и др. документи), да ги складира в една база данни и да даде входящ номер на всеки кандидат. След това, благодарение на своята подсистема за „разбиране на текста“ и правене на извлечения от него, се „разглеждат“ дипломите на кандидатите, познанията и компетентността им, професионалният им опит и мненията на предишните работодатели. Тези данни се подлагат на логически анализ от усъвършенстваната програма, която позволява да се определи най-подходящата работа за кандидатите. Оказва се, че такава система работи много по-ефикасно, по-бързо и по-безпристрастно при оценките на кандидатите от всевъзможните кадровици, началствата на личния състав и т.н. Аналогични системи се експериментират и в образованието – в преподаването и в „изпитчийниците“ от всички нива. Ведно с тях и с още безброй други „чудесии“, Р. Р. не само минира бюрокрацията, но води до „децентрализация на бюрата“, нанасяйки смъртоносен удар върху властта на бюрократите.

Различните телекопирни машини, скенери, преносими компютри, модеми и т.н. позволяват работата да се извършва и у дома. Например, още през 1992 г. броят на „телеработниците“ се е увеличил с нови 20%. В 1996 г. те са били вече над 8 милиона души. Според изследванията, към 2000-та година над 20% от активното население на САЩ ще работи изцяло или частично в къщи.

Като свива времето и „унищожава“ пространствените бариери, Р. Р. поражда идеята (подета от компанията АТТ) за преминаване от пространствената концепция за бюрото към времевата или към създаване на т. нар. виртуално бюро. Касае се за подвижно бюро, комплектувано с преносим компютър, факс, клетъчен телефон и др., което може да се инсталира в къщи или където и когато има нужда от работата му. С него се спестяват разноските и часовете за транспорт, за помещения за него и за клиентите (които се нуждаят от определен вид услуги). Това позволява намаляване на работния ден, на броя на работещите в тези услуги и в администрирането им. „Виртуалните бюра“ се предоставят от фирми, даващи ги под наем. Те са се погрижили за всичко: от заковаването на табелки на вратата на „виртулния“ офис до семейните снимки по бюрата на работещите, които са готови да посрещнат клиентелата.

С въвеждане на телеобработката на данни и преместване на „виртуалните“ бюра по домовете, специалистите смятат, че още сега могат да се спестят над 50% от разноските за административни сгради. Заедно с това ще изчезнат салтанатите, мистиката и мистификацията, които съпътстват и обграждат сградите на държавните учреждения и запълващото ги овластено чиновничество. Със „свои“ бюра ще останат (за известно време) само най-висшите чиновници. Останалите ще трябва да се задоволят с резервирането на временни бюра и гореспоменатия мизансцен всеки път когато ще им се налага да се срещнат с клиентелата или да „заседават“ с колегите си от други администрации, общини или браншове…

Специалистите по „мениджмънт“ отбелязват със съжаление, че спечеленото от към работни места и площ, се губи вследствие отслабване на дисциплината и контрола на „йерархията“, както и от изчезването на „чувството на лоялност“ към началството или работодателя. Те отбелязват още, че работата вън от традиционните бюра лишава работещите от човешките контакти, приятелствата или извънбрачните приключения, които услаждаха чиновническия и изобщо трудовия живот от времето на първата и втора индустриални революции. Тези неудобства, те опитват да компенсират и да „мотивират“ наемниците, чрез „виртуално пиене на кафе“, компютърни контакти между петорки чиновници през „прозорците“ на компютърните екрани по време на паузите и т. н. По признание обаче на самите „виртуални“ чиновници, тези палиативи са по-мъртви и по-ужасни от свижданията на затворниците с близките им през стъклата в „маймунарника“.

Интернет по всяка вероятност ще промени още по-драстично схемите и статутите на административната работа. Цели категории чиновници ще претърпят стапяне на ефективите и дори пълно изчезване. За сега, все още висшите чиновници в администрацията ще съхранят бюрата и властта си, но както ще видим, това ще им се удава все по-трудно в подложените на ерозия от Р. Р. днешни организация и функции на обществото и търпящите радикални промени манталитет и отношения между освобождаващите се от необходимостта от наемен труд негови членове…
 

Едно „лирично“ отстъпление


Благодарение на компютрите и цифровите кодирания и комуникации, на автоматизация подлежат не само „трудовите“ занимания на чиновничеството, но дори и изкуствата! Машини с изкуствен интелект ще нахлуят в сферите на високо квалифицираната трудова дейност, изгонвайки хората от тях. Р.Р. е на път да разруши митът, че трудът в тези сфери не може да бъде компютъризиран и роботизиран. Компютри и роботи започнаха да навлизат все по-дълбоко и всеобхватно в работата на счетоводители, на консултанти, архитекти и инженери, на юристи, лекари и учени. Днес информатизирани роботи позволяват да се извършват дистанционни операции под контрола и командата на специалисти. Вече се правят по този начин костни, очни, ушни, сърдечни и мозъчни операции…

В образованието и изследователската дейност са създадени информационни системи, които търсят, вземат и транспортират поръчаните печатни материали. Съществува проект „Гутенберг“, който позволява да се сканират книги или статии и всякакви текстове в подходяща за телеобработка форма. С помощта на Интернет те могат да бъдат предоствени на читатели от другия край на света за минути. Този проект вещае изчезването на днешните библиотеки заедно с целия им персонал и на скъпо струващите все още командировки на „научните работници“ по чужбина.

В света на литературата, компютри фабрикуват романи, които макар и писани „на километър“, не отстъпват на хилядите „розови“, криминални и авантюристични книжлета, които заливат пазара.

Цифрови манипулации се извършват и в киното и в телевизията. Със запаметяването на изрази, движения и звуци и рекомбинирането им, се получават „нови“ роли и интерпретации на артисти. В Холивуд са кодирани вече цифрово хиляди филми, консервирани в кинематеката му. След това те ще могат да бъдат „вкарани в нови игри“, а мъртвите и живи актьори в нови… суперпродукции.

Някои отиват още по-далече като считат, че с помощта на новите информатични технологии ще бъдат елиминирани не само игралните студия, но и артистите, замествайки ги със „синтетични актьори“, създадени чрез архивите от жестове, изрази и пр., складирани в бази от данни. По същия начин, още днес се произвеждат статисти, с което се икономисват нови милиони долари и се създават нови хиляди… безработни.

Настъпва паника и сред музикантите. Вече никой не купува занаятчийските пиана и техните фабриканти фалират. Вместо тях се купуват пиана с цифрова клавиатура. Информатични музиканти трансформират музикалните тонове в цифровата им кодировка след което ги складират върху магнитни носители от където те могат да бъдат рекомбинирани по поръчка, докато се създадат партитурите и изпълненията на цели симфонични оркестри. Компютърът може да регистрира чрез подобни процедури една нота или комбинация от такива, изсвирени от големите музиканти като Йехуди Менухин или Яша Хайфиц. След това, те могат да бъдат комбинирали така, че да се създадат музикални пиеси каквито артистите никога не са изпълнявали.

Към 1995 година вече над 50% от рекламната музика беше произведена „синтетично“. Още по-голям е процентът във филмовата музика. Вследствие това нахлуване на Р. Р. в света на музиката, работните места за традиционните музиканти са намалели с над 40%. Същото става в театрите, клубовете и дори в операта. Във Вашингтонската опера оркестърът, изпълняващ „Дон Карлос“, се е състоял само от диригента, двама пианисти и един „синтетичен музикант“. И тук Р.Р. ражда безработица, намалява разноските и увеличава (временно) печалбите, без да страда качеството. От такова развитие мнозина музиканти, прогонени от роботите, се оказват на улицата, подобно фордовите автомобилни работници… Можем да си представим и унижението на тези, които все още запазват работата си като диригента на „оркестъра“ на Вашингтонската опера, сведен до фигурант, чиято „роля“ може да бъде изпълнена дори и от един… пиян Елцин.

Направихме това „отстъпление“ в света на творческия труд, за да подскажем какви сюрпризи крие Р.Р. и за упражняващите „изкуството да се властва над хората“. Защото, щом „мечката играе в двора на изкуствата“, тя едва ли ще отмине този на властта! (Още през 1985 година, с колеги в ROUSSEL UCLAF бяхме създали програма за фабрикуване на речи и изказвания, които по нищо не отстъпваха на 99% от бръщолевенията на политиците. Никаква трудност не представлява и серийното производство на „синтетични видни държавни мъже и жени“, които биха изглеждали като истински титани на мисълта и ораторското изкуство в сравнение с духовните пелтеци, които ни управляват и досаждат всяка вечер от телевизионния екран). Същевременно, констатирахме, че за добро или зло, се очертава и краят на „творческата интелигенция“, Р.Р. е на път да лиши буржоата и властниците от талантливи лакеи и прислужници, които оставени на произвола или което е все едно – на мизерните „социални помощи“, може би отново ще потърсят изкуството на протеста и народа комуто обърнаха гръб, присъединявайки се към „висшето общество“.
 

Р.Р., йерархията и др. „атрибути“ на властта


Макар научнотехническата и технологична революция да прави само първите си стъпки, видяхме, че нейният ускоряващ се ритъм поставя на дневен ред съдбата на най-масовата опора на държавността – бюрокрацията от всички етажи на властта. Заедно с нея, под въпрос е поставена и самата йерархическа организация, която е господствала в политиката и икономиката на класовите общества от времето на робовладелците до капитализма.

Въвеждането на компютри и роботи в администрацията, в учреждения и предприятия, увеличаващите се потоци от информация и необходимостта от бързо и адекватно реагиране налагат въвеждането на нови организационни принципи и реконструкция на цялата обществена организация.

Още днес, особено в предприятията, се стига до радикално намаляване броя на нивата в йерархическата пирамида на управление, които по нищо не отстъпваха на йерархическите нива в армията или … Българската Православна Църква. Специализираната литература изобилства с примери на скъсяване на пирамидите. В това отношение най-показателни са тези на японската Тойота и американската IBM. Те се превръщат от йерархически структури в мрежа от екипи, които имат все повече отговорности и права при вземане на решенията.

Свиването на необходимото време за даден производствен процес или услуга (вследствие автоматизацията) изисква по-бързи и по-находчиви решения. В подобна обстановка, традиционните функции на контрол и координация на управлението и старите схеми на командване, посредством многоетажна йерархия, са негодни да отговарят в реално време на скоростта и обема на информация, която наводнява учрежденията/предприятията и която трябва да бъде абсорбирана. Йерархическата организация не може да реагира достатъчно бързо, за да остане във фаза с информационните потоци, изискващи незабавен, отговор. Затова, в много предприятия, йерархията се разрушава като елиминират все повече средни кадри, а тяхната дейност се обединява в един процес и координационните функции се предоставят на… компютрите.

Тези радикални реорганизации на предприятията влекат след себе си мащабни съкращения на ефективите, елиминирайки стотици категории трудещи се и милиони работни места. При това, новите технологии, свързани с информатиката, роботиката, и с модерните средства за комуникации, водят до съкращаване не само на нискоквалифицираните работници и чиновници, но и на средните кадри, традиционните началници, координиращи обмяната на изкачващите се потоци от информация и слизащите надолу заповеди. Усъвършенстваните производствени технологии заплашват все повече и повече нива в индустриалната и чиновническа йерархия, чийто труд и работни места стават все по-ненужни и скъпи. Решенията се вземат на място от екипите, оставяйки все по-малко место за началствата. Компютрите събират и обработват информацияте много по-бързо отколкото това вършеха хората. Тези информации са толкова добри, анализът им толкова фин и точен, че лицето, което в „щаба“ на старата система решаваше стратегическото и тактическото поведение на компанията и нейните филиали, става излишно.

Един подготвен за работа с тези нови средства и програми специалист, може да вземе на място много по-бързо и адекватно решение в най-добри условия, отколкото един директор, инсталиран в централата на компанията, понякога на хиляди километри от полето на действие. Затова, някои специалисти по реорганизация на предприятията считат, че не е далече денят, когато техните „генерални щабове“ ще изчезнат.

Старото разделяне на департаменти, отдели и т.н. забавя процеса на вземане на решения. Затова компаниите се реорганизират по примера на „Тойота“ и създават екипи, способни да си сътрудничат при обработка на информацията и координиране на жизнените решения. Заедно с това, компютрите правят възможно всеки работещ да има достъп до всички информации, които се създават и разпространяват в компанията или учреждението, независимо от мястото и поста, които той заема в тях.

Моменталният достъп до информацията означава, че контролът и координацията на различните дейности могат да бъдат изпълнявани бързо на достатъчно ниски нива на вземане на решения, за да бъдат възможно най-близко до съответната дейност. Новите машини и технологии изискват една хоризонтална, вместо вертикална, връзка между тези които обработват и си служат с информацията. С това се събаря традиционната пирамидална йерархия на предприятията (и държавата), за да се освободи място за мрежата от екипи, функциониращи на една плоскост. Така се ускорява и обработката на информации (няма качване и слизане), а скоростите стават адекватни на новите информатични („електронни“) системи. И на последно по място, но не по значение, от управленческата схема изчезват средните кадри и става все по-трудно да се обяснява рационално необходимостта от съхранение на „висшите“ кадри.

„Изчезването“ на работните места от всички нива на йерархията, е допълнителен мотив за нейното разрушение. Това само по себе си преобръща с главата надолу стария начин на организиране на икономиката и обществото.

Тази реконструкция на стопанските единици е само в началото си и няма никакви причини тя да отмине йерархическите структури на държавата. И в политическата сфера тя ще предизвика набъбване на безработицата и спад на покупателната способност на консуматорите.

Така наред с капиталистическата икономика под ударите на Р.Р. се разклаща и срива йерархията на гигантската бюрокрация на държавата и се поставя под въпрос самото съществуване на последната.

Въвеждането на нова организация и начини на вземане на решения и изпълнението им, заедно с новите машини и технологии ще подложи на дълбоки трансформации и мутации администрацията и в обществено необходимите служби, доколкото властта си е присвоила техните функции и ги е бюрократизирала.

Така „тойотизмът“, дошъл на смяна на „фордизма“, ще доведе и в държавния апарат до аналогични резултати на тези, които се очертават в икономиката. Поемането на управленческите (контролни, координационни и командни) функции на многото началства, работещи в различните учреждения, служби и компании на днешното общество от компютрите, води към ликвидиране не само на „диктатурата на секретариата“ и на „средната класа“, но и на йерархията, властта и държавата в перспектива.

Проучванията сочат, че ние се приближаваме бързо към свят с все по-малко и по-малко работен и команден персонал. На хоризонта се изправя смъртта на бюрокрацията в частност и на държавата изобщо. Тези проблеми на Социалната революция (трансформация) обаче остават вън от общественото внимание. Ако се съди по днешните занимания на публичните мъже (и жени), по печалбарските апетити на мултимилионерите и другите гангстери, по летаргията (или анестезията) на обикновените хора, превръщащи се масово и ускорено в лумпени, твърде вероятно е вълната на промените да залее обществото преди в него да са започнали истински дебати за тях.
 

Мрежовата организация или има ли живот отвъд/след държавата?


Посочените и още безброй други противоречия са израз на кризата на държавата, властта и йерархията, предизвикана и тласкана към пароксизъм от разгъващата се научна и технологична революция. Тази криза се засилва от създадените от Р.Р. условия за преминаване от капиталистическото общество, в което проблемите се решават силово, с власт (парите също са, власт), към общество, чиито начин на функциониране, вземане на решения и т. н. са революционизирани от нахлуването на компютрите и роботите. Мерило за неговото развитие е количеството на използваната, обработена, умножена и обменена информация и съответстващата й колективна и индивидуална интелигентност.

Известно е че, мярката за свободата и богатството на всеки индивид или колектив днес се определя от неговия капацитет (или невъзможност) да търси, намира, обработва, интегрира или обменя информация. Капацитетът се увеличава с масовото разпространение на компютрите, но властта (във всичките й видове и образи, от всички нива и обхват) възпрепятства всячески достъпа до информацията и ръста му. Информацията, както знаем, се обогатява, разнообразява и расте толкова по-бързо, колкото по-голям е броя на тези, които я ползват, „консумират“, обработват и обменят. Пораждането на общество, в което тя е основна енергия и „ база“ на всичко останало, т.е. на „информационното общество“, предполага организация, принципи на вземане на решения, функциониране и т.н., които са антипод на съществуващите в държавния апарат, властта и йерархията. Организация, която в съвременната литература наричат мрежовидна, за да избегнат страшната дума – анархистическа.

Водоразделът между тези два типа обществена организация – Държавата и Анархията се определя от отговора на въпроса Кой взема решенията: „Органът“ или Общото събрание?

Хората в държавния апарат са отгледани в пирамиди, но пирамидите престават да са сигурно убежище за „фараоните“. Телефонните комуникации, мобифоните, факсовете, интернет, спътниковата телевизия, разпознаването на образи и кодирането на звуци, културата, идеите, интелектуалните схеми, модата, песните, емигрантите, рекламите, стоките и т.н. – днес всичко е в движение, в потоци – на всички посоки. Заедно, то ни води неизбежно от пирамидата към мрежата. Още 20 години и информатиката с компютрите и комуникациите, свързани в мрежа, ще нанесат смъртния удар на йерархията. Ако искат да „оцелеят“ хората трябва да излезнат от пирамидите!

В антийерархическата организация, която идва на тяхна смяна, членовете на обществото принадлежат на многобройни, всевъзможни и взаимно свързани компютърни мрежи в различните сфери (производство, снабдяване, разпределение, образование, наука, изследване, творчество и т.н.), а произвежданата информация е предназначена за ползване от всеки и всички.

„Елитите“ с тяхната организация – държавата, насочват усилията си към блокиране, ако не забрана на функционирането на мрежовидната организация, която е носителят на информационната (и интелигентна) енергия. Конфискувайки достъпа до информацията и ползването й, те превръщат Р.Р. в свещена крава, чието виме е забранено за гладуващите и жадуващи „низини“ под страх от наказание. Така приближава катастрофата: „Горе“ не знаят какво да правят с навдигащия се информационен потоп, а „долу“ не могат да ползват информацията, защото не им е позволено. Тогава, кому служи невероятният прогрес през последните 15 години, в които се премина от концентрираните в информационните и изчислителни центрове големи системи към децентрализираното и равномерно разпространение на всички нива, във всички служби, отдели, сектори, цехове, във всеки трудов пост на милионите микро- и мини-компютри, ако организациите в администрацията, учрежденията и предприятията си остават старите, бюрократични, властнически и собственически в които, нямащите власт и собственост получават толкова свобода, колкото им „отпусне“ кукловодът – властник или собственик?

Най-адекватен за обусловеното от Р. Р. и информационните потоци общество е споменатият вече мрежовиден модел като антипод на пирамидалния. Този модел се базира върху децентрализирани, взаимносвързани и взаимодействащи си мрежи, които функционират, взаимодействат и си сътрудничат по принципа на анархията, т. е. без началства и подчинени.

С оглед оптималното функциониране, специалистите препоръчват базовите структури (единици), също организирани мрежово, да не надминават 1000 души. Така, образуващите ги индивиди ще се познават помежду си – нещо, което градският и индустриален гигантизъм бе ликвидирал. Качеството на човешките отношения в подобни организми и особено развитието на доверието, въображението и интелигентността са от ключова важност при общуването, търсенето и обработката на информации, а кислородът за техния живот и обогатяване се нарича Свобода.

Към гражданското съзнание, самоинициатива и активност може да се апелира, само ако всеки е получил необходимите средства, познания и условия, за да си изработи свои съждения, позволяващи му да избягва капаните на манипулаторите, моментните настроения, хрумвания или инстиктивните стремежи и реакции.

Към казаното трябва да напомним и комплицираността на част от обсъжданите проблеми и на вземането на решения, които изискват привличането на всички, превръщането на зрителите в актьори, на покорните в свободни хора, на „електората“ в демос, на треперещия под плясъка на камшика или страхът от уволнението в революционер, автор на инициативи, вдъхновител и организатор на радикалните промени, станали необходимост и събрали всички достатъчни, обективни условия за създаване на общество, функциониращо при разпределяне на отговорностите, децентрализация, автономност, сътрудничество, взаимодействие, взаимопомощ между индивидите и разкрепостяване на човешката енергия и интелект.
 

Фиаското на стария и палиативите на днешния реформизъм


Вследствие съкращаване на глобалното количество наемен труд, поради Р.Р. и свиването на пазарите, от 15-20 години печалбите намаляват процентно спрямо влагания капитал и той преминава в атака срещу всички и всичко. С помощта на държавата, капиталът разрушава, премахва или „дерегулира“ системно едно по едно всички някогашни работнически придобивки и завоевания.

Така, още веднъж е доказана несъстоятелността на стария реформизъм и безплодието на стратегията на социалдемократите, които от времето на Бернщайн вярваха, че „количествените натрупвания“ на реформи ще доведат до „качествена“ промяна на обществото в посока на „демократическия социализъм“.

Оказа се, че характерната за демокрацията смяна на властващите паразити от „десницата“ с тези на „левицата“ (разноцветните паразити съответстват на „плурализма“ в интересите на собствениците и обслужващите ги бюрократи) не променя и дори не може да одраска лака на „пазарната демокрация“. Нещо повече, последните 100 години бяха за „социалистическата“ и „комунистическа“ „левица“ един непрекъснат низ от редуващи се капитулации пред капитала и държавата с интеграции в слугинските помещения на пазара и властта – до пълното им обезличаване. С това за сетен път се доказа, че реформизмът е поредната алтернативна измама на народа от „елитите“, за което предупреждаваше още… Прудон.

Наивност би било обаче, ако очакваме от опортюнисти и реформисти да се засрамят и посипят главите с пепел. „Под вънкашност чужда и под име ново“, те ще се появяват на политическата сцена, дотогава докато и тя самата не бъде погълната от пламъците на революцията.

Така е било, така е и сега. Много от фактите, примерите и данните, които са използвани в нашето изложение, както и предлаганите „спасителни мерки“ за преодоляване на породената от Р. Р. криза на държавата и капитализма, са заимствани от статии в текущия и специализиран печат, от дискусии в средите на Социнтерна и от ставащата напоследък все по-изобилна литература на тези теми. На нейните автори и по-специално на

Ерве Серийкс„Биг Бенгът на организациите“, Париж, 1992 г.

Алуин и Хайди Тофлър„Новата цивилизация“, Ню-Йорк, 1995 г.

Джереми Рифкин„Краят на труда“, Ню-Йорк, 1996 г.

изказваме нашата най-искрена благодарност, за събраните с мравешко трудолюбие примери, факти и данни, запазвайки същевременно правото си на критично отношение към направените изводи. В повечето случаи те са диаметрално противоположни на нашите. Следователно, тази троица не носи никаква отговорност за извършения върху тези страници литературен „атентат“ срещу държавността.

Авторът на първата книга е французин, а на останалите две – американци. Те не са революционери и нямат нищо общо с анархизма (Ерве е професор, капиталист и видна фигура на наднационалната европейска бюрокрация. Алуин Тофлър и съпругата му са „левеещи се компаньони“ на „големите“ властници и милиардери в днешния свят, а Джереми Рифкин е съветник на Клинтън). По-скоро интелигентни защитници на стария, етажиран от неравенството и управляван от бюрократите свят, те пледират за реформирането и промяната му, защото предчустват социалните експлозии, които няма да оставят камък върху камък от тресящата се под ударите на роботронните вълни, пропукана сграда на „Пазарната демокрация“.

Характерно за тях е търсенето на изход чрез различни програми за „демократизация“, „децентрализация“, „автономия“ и дори „самоуправление“ при съхранение на собственическия, стопански и бюрократичен абсолютизъм! В тях те ползват много анархистически идеи без да сочат от къде са ги заимствали и твърде често ги изпразват от съдържание, превръщайки ги в социална и дори революционна фразеология и демагогия. За плагиатството няма да ги съдим – нали сме врагове и на съда, и на всяка собственост – включително идейната и „интелектуалната“.

В повечето глави от книгата си, Ерве Серийкс доказва несъстоятелността, невъзможността и вредността на днешната политическа и стопанска организация на обществото. Той сочи несъвместимостта на старата система с новите нужди, родени от Р.Р. Като отправя апели към „елитите“ за модернизиране и дори революционизиране на тези организации и на отношенията в тях, Серийкс иска наемникът да се превърне в „автор-актьор“, в самоуправляващ се, самоинициативен, некомандван и неподчиняващ се, в свободен, еманципиран гражданин. Той строи измъчени конструкции за „нов тип възнаграждение“ и изобретява „ново (западно) мислене“ за властниците и мениджърите, което в някои отношения напомня безплодните усилия на… Горбачов. В края на книгата, с разочарование констатираме, че всичко това се е предлагало, за да се съхранят:

– наемните работници, но като „сърце на капитала“ („Биг Бенг… “, стр. 284 от френското издание),

– капитализма със стоките, рентабилността, конкурентноспособността на пазара и глобализирането му, но като „социален “и

– държавата – наднационална и с още по-широки пълномощия, но „народна и свободна“

300-те страници на книгата на Ерве Серийкс не утоляват жаждата ни. От тях, така и не научаваме:

– ако надничарите се освободят от пазара на труда и от възнагражденията за него под форма на заплати,

– ако еманципираните работници се изтръгнат от лапите на икономическата принуда и експлоатацията и

– ако станат самоуправляващи се, инициативни, некомандващи и неподчиняващи се „автори-актьори“, то тогава какво ще остане от капитала и властта, с които той не иска да се раздели?

Тофлърови отиват по-далече: те искат да бракосъчетаят властта с прякото участие на гражданите в обществените дела:

„Старите възражения срещу пряката демокрация – казват те – отслабват точно в момента, когато възраженията срещу парламентаризма се засилват…“ И по-нататък: ,,…Полупряката демокрация е умерен принцип, който може да ни помогне…“ да избегнем Социалната революция, с която Тофлърови ни плашат, защото щяла… „да завърши само с още по-голям централизъм, осъществен от една Супердиктатура“!

Приближавайки се на „опасно“ разстояние до Анархията, Тофлърови продължават: ,,- Осите на утрешния сеят са минимални, невидими организации, представляващи „сплит от договори“, съхраняващи автономията и свободата на индивида.“

Подобни „оси“, в които наемничеството е заменено със свободния колективизъм, са станали възможни и престават да бъдат „Жюл-Верновски фантазии“, благодарение на предоставените от Р.Р. информационни и комуникационни средства. В тях мрежи като Интернет, увеличават неимоверно индивидуалните и колективни възможности за сметка на отслабващата власт на централните структури. Някои наричат този тип организации виртуални. Ние ги наричаме анархистически или свободни, доколкото не се самовъзпроизвеждат и в тях се влиза и излиза доброволно, по собствено решение. Те се появяват и изчезват в зависимост от нуждите, така както в информатиката се създават екипи за работа над определени проекти, които се разформироват след приключването им, за да се прегрупират ангажираните в тях около нови задачи!

Съветникът на президента Клинтън — Джереми Рифкин – от своя страна, се ужасява от следствията на почти доказаната от него с многобройните примери „аксиома на Винер“ за края на труда (включая наемния), поради което потегля с „пълен назад“.

Развивайки мисълта си, той изобретява една „нова роля на държавата“, която трябва да ознаменува поредния „ренесанс“ на поредната класова цивилизация, поникнала върху разгъващата се Р.Р. Този йеремиев Ренесанс (за малко щях да напиша плач) започва със:

– „Супа за бедните“; – Псевдогрижи за неплатежоспособните болни; – Мрежа от Макаренковски училища (като това в Бойчиновци) за непълнолетните „маргинални престъпници“; – Панели и в добавка – затвори (и инжекции) за излишните, както постъпват с… бездомните кучета.

И този „философ на промяната“ не може да прескочи „дилемата“ частен – държавен капитализъм. Той търси решение на кризата в симбиоза на пазара и „новата роля на държавата“. Рифкин вижда спасението в горния „манифест“ и подпомаганата от правителството „социална икономика“, която няма да бъде нито частна, нито държавна, но ще съществува в симбиоза с тях. За да избегне злокачествения кръговрат от диктатурата към демокрация и обратно, съветникът на американския президент по социалните въпроси иска брак по сметка между държавата и въпросната полукомунистическа „социална“ икономика. В подобна перспектива обаче, или държавата ще „неутрализира“ комунизма, или обратното. На първото вече бяхме свидетели в 1917 г., когато болшевиките вдигнаха и взеха „търкалящата се по улиците на Петроград власт.“

Противно на него, Фридмън-младши – синът на пророка на ултралиберализма в САЩ – в книгата си „Към общество без държава“ (френско издание от 1992 г.), посветена на отците на съвременната либерална философия: Милтън Фридман, Фридрих Хайек и Робърт Хайнлайн – проектира комбинация между анархистическото самоуправление и абсолютната власт на богатите и свръхбогати собственици върху производството и разпределението.

Избягвайки, да заврат пръстите си в язвите на днешното общество, цитираните автори го искат с елити, но социални, с бюрократи, но неподкупни, с наемници, но добре протежирани и платени, с полиция, но милосърдна, с фелдфебелщина и войни, но „хуманитарни“, със закони, но справедливи и със затвори, но… просторни и хигиенични.

Отново се сблъскваме с пълен отказ да се вземат под внимание историческото фиаско на реформизма и фалиралия опит на покойния СССР или „народен“ Китай и др. бивши и настоящи „соц“-страни, вследствие навлизането на държавата в икономиката и бюрократизирането на „социалните грижи“ – от яслите до… погребенията.

От друга страна, обаче, появата на тези „новаторски идеи“ на буржоазните мислители, от епохата на незавършената Р. Р. (заедно със създадените от нея средства и възможности за обединение, координиране и мобилизиране на разпокъсаните и съществуващи „в себе си“ личен и колективен опит и познания на всеки от нас) са симптоматични. Те свидетелстват за все по-дълбоко осъзнаване на надвисналата опасност над системата на наемния труд и капитала и на навдигащата се буря, която заплашва да погълне йерархията, властта и държавата. За да ги съхранят в максимално дълъг период заедно с „принципите“ и същността на класовото общество, новите идеолози от рода на Тофлър, Рифкин или Серийкс предлагат „разширение на елитите“ и реализацията на една полуанархистическа програма, с чиято помощ се надяват да избегнат… Анархията. Впечатляващо е желанието им да ни насочат към идеи (или по-скоро илюзии) за създаване на хибрид между нея и властта (държавата). Подобен хибрид обаче, както и „двувластното“, не може да бъде жизнеспособен. Не по-малко несъстоятелно от него и бременно с антагонистична непоносимост е и искането им за бракосъчетание на пазарната икономика с „полупряката демокрация“. Ако, въпреки всичко, подобни експерименти видят бял свят, те могат само да увеличат дестабилизацията на и без това минираната вече социаликономическа и политическа система.

Тогава всяка „пеперуда над Тихия океан“ или незначителен на пръв поглед вътрешен или международен конфликт може да предизвика урагана, да отприщи стихиите и да запали пожарите, изправяйки социалните и интернационални „партньори“ един срещу друг в смъртоносна схватка.

Изходът от подобна ситуация, ако човешкият род не се е изчерпал в меандрите на историята, по дълбокото ни убеждение, не може да бъде друг, освен АНАРХОКОМУНИСТИЧЕСКИ.

Все в духа на същата благонамереност, всевъзможните полусоциолози, полуфилософи, полукритици и полуапологети на съвременното американско общество, подканят „просветените“ елити да се откажат от абсолютизма си и „разширят демокрацията, да преустроят старите институции и принципи, преди задълбочаващото се гниене и декомпозиция на съществуващите политически системи да е изкарало на улицата маршируващите деспотични сили, които ще направят невъзможен мирния преход към демокрацията на XXI век. (Виж „Новата цивилизация“, стр. 127 от бълг. издание!)

Повтаряйки многократно този рефрен, „новите мислители“ на залязващия капитализъм ни отклоняват от действителната алтернатива пред която роботронната революция изправя човечеството: СУПЕРДИКТАТУРА или СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ!

Същевременно, те отбягват да развият мисълта си до логическия й завършек и не отговорят на въпроса: До къде може да доведе подобно „зацикляне“: Демокрация-Диктатура в посока на заплашително нарастващите централизъм и самодържавие, след като в предишните си книги, в цели глави и параграфи от „Новата цивилизация“ или „Краят на труда“, са употребени цели кофи с мастило, красноречие и интелектуална енергия, за да ни убедят, че точно тези елементи на „социализма“ го погребаха, въпреки неговата „супердиктатура“?

Напомняйки днешните широко разпространени разочарование, огорчение и гняв спрямо парламентите и правителствата в капиталистическото общество, „новите енциклопедисти“ изтръпват пред възможността от “прерастването им във фанатична ярост“ и ни изправят отново и отново пред избора: ДИКТАТУРА или ДЕМОКРАЦИЯ?

Но такава „алтернатива “ е фалшива! Историческият опит на диктатурата в наше време – нацистка, фашизоидна или болшевишка – показа, че тя не може да бъде алтернатива. Тя е по-скоро задънена улица, в която държавата търпи поредния си крах и завършва с връщане към демокрацията с целия безсмислен, болезнен и безизходен кръговрат.

Диктатурата, както и демокрацията имат само едни действителна, истинска алтернатива и тя е АНАРХИЯТА. В епохата на Р.Р., евентуалното ускорение на кръговото движение в тези две форми на държавността все повече ще ги превръща в предверие на анархията, тъй като, в крайна сметка, само тя е решение на изострените от Р.Р. до непоносимост проблеми и противоречия на днешното общество! Какъвто и да бъде изходът от множеството конкретни конфликти, той ще е само временен.

Епичният двубой, който се очертава на фона на Р.Р. може да завърши само с тържеството на анархията над държавата.

Но дори, когато държавите (и държавниците) прогният напълно, те едва ли ще влезнат сами в историческата гробница, ако не им се помогне да го сторят. Затова, в една от следващите статии пледираме за необходимостта от теория на разрушението на държавата. Тя е неотнимаема част от теорията на
 

Социалната революция.


Днешното затишие на борбите срещу собственоста, йерархията, властта и държавата е затишие пред буря.

Основание за тази ни увереност са икономическите, политически и социални процеси, явления, противоречия и напрежения в днешното общество, които Р.Р. довежда до „критичната им маса“.
 
 

Глобализацията на икономиката и пазарите, телекомуникациите и Интернет, ултразвуковите самолети и ракетите, които скъсяват разстоянията и настройват човечеството на една и съща „вълна“ и още безброй преки и косвени влияния и резултати от Р.Р., част от които изброяваме по-надолу, правят днешните организации негодни и неотговарящи на нуждите му. Те ерозират идеите върху които се крепеше старият свят. По всеобщи признания, марксизмът, екзистенциализма и либерализма на Хайек са мъртви и лъкатушенето между Кейнс и Милтън се извършва във все по-стесняващи се marges de mneuvre.

Това засилва необходимостта от радикално скъсване с досегашните принципи, методи и средства за управление на обществените дела.

Вследствие на научнотехническата революция капитализмът с неговите „атрибути и цимент“ се разлага, деградира и дегенерира. Р. Р. ерозира държавата като я превръща в „най-слабото звено“ на „най-добрата от всички възможни“ политическа и социаликономическа система.

Роботронната революция съкращава пролетариата количествено, но заедно с него осъжда печалбите и капитала на сублимиране. Мястото на двете класи се заема от милиарден лумпен пролетариат.

С изчезването на наемния труд и експлоатацията, държавата става все по-неуместна и все по-вредна със стремежа си да монополизира информационните потоци. Неин последен raison d'etre остава насилието и варварството на желаещите да съхранят анахроничния свят на привилегии, паразитизъм и господство.

Властта става все по-негодна (и скъпо струваща) като метод и средство за решение на комплексните проблеми на променящото се вследствие Р.Р. общество.

Вследствие автоматизацията и роботизацията на чиновническия труд, бюрокрацията също е осъдена на изчезване. Заедно с нея, йерархическата пирамида става все по-плоска, понеже броят на йерархическите нива клони към нула.

Йерархията, властта и държавата се превръщат в окови за обществената еволюция и стават все по-„неадекватни“ на „информационното общество“ и новата среда, създадена от Р.Р., те не могат повече да управляват нито „вещите“, нито хората. „Изпразвайки капитализма от съдържание“, Р.Р. поставя капиталистическата класа (или това, в което тя ще мутира) в критично положение: Тя може да удържи господството си само чрез насилието (извъникономическата принуда) на държавата. Но това не може да бъде трайно състояние. Кризата обхваща политическата сфера и упражняването на принудата. Процесите на автоматизация и поемането на много от дейностите на администрацията и другите държавни институции от компютрите и роботите, започват да предизвикват „обезлюдявало“ на етажите на държавната пирамида, което по нищо не отстъпва на това в индустриалните предприятия и останалите стопански единици. Резултатът, особено ако „пазарните принципи“ нахлуят безпрепятствено и в държавната сфера, е още по-голяма безработица, снижение на покупателната способност на населението, прибавяне на нови милиони съкратени и уволнени дребни и средни чиновници към растящите кохорти на лумпенпролетариата и блокиране на пазарния механизъм.

Ако Винеровата логика не бъде нарушена от Социалната революция, тя ще ни доведе до държава, чиито институции, служби и учреждения опустяват постепенно, за да се стигне до абсурдното положение, в което репресивните и „социални“ функции на държавния апарат се оказват поверени на автомати. В административната, военна и полицейска бюрокрация вече съществуват впечатляващи примери.

Подобен развой неизбежно ще среща съпротивата на политическите „елити“ и тяхната бюрократична опора. Застрашени да се окажат на свой ред непотребни тези компоненти на господстващия клас от паразити едва ли ще се съгласят безропотно да бъдат лишени от привилегиите и властническия си статут като попълнят редиците на осъдените на безработица милиони. Те ще се съпротивляват на научнотехническата революция, опитвайки се да я „потушат“.

В такива усложнени условия властниците (от всички категории и нива) няма да бъдат в състояние да вземат адекватни и ефикасни решения, още повече, че са обременени от своите класови и групови интереси. Тяхното положение и сцепление става проблематично от доведената до кулминационната си точка, класическа криза на капитализма.

Съкращавайки броя на наемните работници, Р. Р. намалява тоталната печалба на капитала. Нейното разпределение изостря противоречията и борбите между имащи и нямащи, между капиталисти и властници и между отделните държави, транснационални групи и империалистически коалиции за овладяване на свиващите се световни пазари и последните възможности за извличане и реализиране на принадената стойност.

Ако, в обещаващият да стане кървав и смъртоносен повсеместен двубой между икономическите и политически паразити, бюрократите потърсят тактически съюз с лумпените срещу транснационалните спекуланти, в най-добрия случай това може да доведе до временна победа на социал-демократическата шмекерия от чийто „социализъм“ днес остана само бръщолевенето за „социална държава“ и „социален капитализъм“!

В най-лошия – ще имаме безсмислена и скъпоструваща репетиция в нова постановка, на ленинско-сталинската кървава драма, която току-що приключи със „скимтящото слизане на СССР от сцената“.

Тези „междувидови“ и „вътревидови“ конфликти могат да предизвикат само още по-голяма дестабилизация и неустойчивост на системата и разрушение на вътрешното и международно статукво. Сгромолясването на СССР беше първата, голяма „черна дупка“ в това статукво. Ако не край на историята, то е начало на неизчислимо умножение на дестабилизиращите ефекти върху „сигурността“ на днешния свят.

Поради всички тези противоречия, процеси, дерегулации и т.н., в един по-продължителен период властническите функции и структури започват да се „деформират“ и „дезорганизират“ или ако се изразим с езика на нобеловия лауреат по химия за 1977 г. – Иля Пригорин – се създава ситуация на „бифуркация“. Струва си да припомним още веднъж писаното от него преди близо четвърт век, което бяхме цитирали в поместената в началото на 1987 г., в бр. N1 на „Анархокомунистическата революция“ статия „СССР – реформа или революция“ извадки от която читателят ще намери и в настоящия сборник:

„Когато една система, вследствие бавните, но непрекъснати изменения, флуктуации и асинхронни осцилации на подсистемите си е доведена до дестабилизация и загуба на равновесие, тя става свръхчувствителна за действието на вътрешни и външни сили, безпомощни до този момент в опитите си да я променят или разрушат. Акцията на тези сили, подготвяна от цялото предшестващо развитие и мащабът на нейните резултати, изглеждат като случайност или „чудо“ за страничния наблюдател“… „В подобни условия — продължава Пригогин — една система загубва своето равновесие и започва да има ирационално поведение. Предишните закони, които са регулирали нейното съществуване и функциониране, губят силата си. В подобни революционни моменти е невъзможно да се предвиди теоретически посоката, която ще поеме промяната: дали системата ще се дезинтегрира в хаоса, или внезапно ще се изкачи на едно по-високо ниво на организация и революционно, преобразуване?…“

И така, дезинтеграция на старата система в хаоса или революционно преобразуване! Точно такива развития и ситуации са в основата на революциите. „Бифуркациите“ видяха сметката на СССР, сега идва редът на „Запада“! Въпросът е само за посоката на промяната на днешната система: дезинтеграция или революция?

Всички досегашни революции, които прокламираха за своя цел Свободата, Равенството и Братството претърпяха поражение или дегенерираха и абортираха. Те завършваха или с победа на контрареволюцията и възстановяване на предишното статукво или с разместване на пластовете и съхранение (въпреки всички „епидермални изменения“) на принципите и същността на класовите общества: йерархия, власт, държава, собственост, експлоатация, паразитизъм, социални разслоения, класи и касти, бариери между тях, социални конфликти и класови борби вътре във всяка страна, със съпътстващите ги насилие на държавата (на командващите) и съпротива на подчинените (грабените), с продължение на репресивната вътрешна политика във външната – на експанзии, войни, империализъм и колониализъм.

В условията на капитализма тези „принципи“ и същност на политиката са повлияни силно от ролята на парите, стоковото стопанство, наемния труд и генерализирищия се и глобализиращ се пазар на който съответства очертаващата се замяна на националната държава с регионалните, континентални и планетарни политически, икономически, търговски, финансови, военни и полицейски структури, организации и власти, които ако не срещнат съпротива, неизбежно ще доведат до изместването на демокрацията от тоталитаризма в рамките на някакво модерно подобие на робовладелската Римска Империя.

Прочее, това е „идеалът“, „философията“ и политиката на не малка част от властническите „елити“.

Но, „новият Рим“ е перпетуум мобиле на нови конфликти, които колкото и кървави да са, представляват задънена улица. Изходът от нея може да бъде намерен само в свръхдвубоя на бъдещето – между желаещите да съхранят на всяка цена господството, командните си позиции, привилегии и властта в пирамидалната организация и класовото разслоение на обществото от една страна, и въстаналите низши класи от друга, които, за да постигнат своята и на човешкия род социална еманципация, нямат друг избор, освен да разрушат (унищожат) държавата. Тези класови борби могат да приключат само когато като техен краен резултат бъде постигната замяна на държавната организация на обществото с една световна федерация на анархистическите комуни и общности, на капитала и наемничеството с комунистическия труд, разпределение и задоволяване на материалните и духовни нужди на всеки негов член, независимо от възрастта, пола, културата, националната или расова принадлежност…

Затова, нашият отговор на предизвикателствата на Двадесет и първия век може да бъде само ясното и открито прокламиране на необходимостта от въоръжаване на народа, срутване на „пирамидата“, „уволнение на елитите“ с техните свити от невежи и самодоволни апологети, „професионалисти“ и „експерти“, и „овластяване“ на тези „отдолу“ и от „периферията“, т.е. прокламиране на анархията и нейния принцип: Всички са „овластени“ да обсъждат засягащите ги и интересуващи ги въпроси, да вземат решения по тях, да ги привеждат в изпълнение и да контролират както резултатите, така и съответствието им с решенията!

Има ли основания подобен „волунтаризъм“? Наистина ли е време за Социалната революция? Няма ли отново да се родят само химери и чудовища? Част от отговора на тези въпроси дават следните императивни изисквания на Роботронната Революция:

– Повечето съвременни изследователи на властта твърдят (изглежда не без основание), че броят на решенията, които трябва да се вземат, за да функционира обществото, се умножават (поради усложняването, обогатяването и разнообразяването на обществения живот). Но точно това изисква отстраняването на „елитите“ и участието на всички, т.е. нуждите на общественото организиране изискват Анархията! Не само защото още Волтер беше казал, че „по-умен и от най-умния са всички“, но и защото, оставени по върховете, искат или не, без интеграцията им в мрежите на обществото, „елитите“ ще бъдат смазани под непосилното бреме на усложняващия се и разнообразяващ се обществен живот на все повече и по-свободни „атиняни“.

– Новите технологии, информатиката и телекомуникациите, роботите, компютрите и автоматизацията създават необходимите условия за една икономика на изобилието и – ако перифразираме формулираната от Сен Симон вековна мечта на човечеството – налагат организирането на труд – и разпределението на произведените блага според желанията на всеки.

– Трудът, дори и да не изчезне напълно, ще бъде толкова творчески (и сложен), че за да бъде „ефикасен“ трябва да е Комунистически, т.е. еманципиран, свободен, доброволен, безплатен. Още повече, че в идващото на смяна общество броят на работните места намалява непрекъснато и за малкото, които все още остават, ще се изисква свръхвисока квалификация, а алтернатива на комунистическия труд може да бъде само просията и охраняваните от сврьхполиция палати на свръхбогатите или изобретеното от нацистите „финално решение“, насочено вече не само против цигани, евреи и др. „низши раси“, а срещу цялото „излишно“ човечество;

– Р. Р. изисква нова, по-ефикасна, съобразена с извършващите се промени, едновременно свободна и колективистична по своята същност организация на обществения живот – антипод на йерархическата пирамида. Някои наричат тази организация мрежа, други пряка демокрация, трети – самоуправление. Касае се всъщност пак за Анархията, която трябва да се роди от превръщането на социалната катастрофа в Социална революция, за да се открият новите, грандиозни и немислими и за най-великите утописти перспективи пред човешкия род.

Така Анархокомунизмът – много по-близък до мечтите и стремежите на човешкия род и до естествената среда за неговата ускорена (и освободена) еволюция – става реализуем, необходим и неминуем, имено поради създадените от Р.Р. възможности. „Алтернативата“, която буржоазните бакали и политици ни предлагат е живот в хазартен-публичен дом под „Желязната пета“ на новия робовладелски Рим.

Затова, единственият реален и рационален отговор на „дезинтеграцията в хаоса“ е съзнателната и организирана подготовка на С.Р., слагаща край на студенокръвния „Левиатан“ със свитата от съпътстващи го ужаси на господство, насилие, експлоатация, паразитизъм, егоизъм, национална и расова разпокъсаност, класови и международни войни, патриотарски идиотизъм, кръвопролития, декаданс, дегенерация и всеобща смърт.

В роденото от С.Р. общество, за държавата с нейния монопол върху „легитимното насилие“, което „въвежда ред “ сред гражданите, посредством законите, няма да има място. Когато днешната социаликономическа и държавна система бъде превърната в прах и пепел, от развалините й през XXI век ще се роди новият коренно различен свят. По всяка вероятност, неговите кълнове ще се появят най-напред в САЩ, Европа и Япония. От тук нататък, имено в тези страни ще става все по-ясна необходимостта от Социалната революция, която трябва да ликвидира възприемането на хората като „ресурси“, „персонал“ или „капитал“, което не е много по-различно (както се опитват да ни убедят) от времето на робовладелския Рим, когато са ги разглеждали като „говорещи оръдия“. Създавайки нова обществена организация с нови отношения между хората, тази социална революция (С. Р.) ще преодолее навиците, манталитета и практиката, изработени в епохата на класовите цивилизации. Същевременно, тя ще отвори вратите на социаликономическата система за извършването и завършването на Р.Р.

Новото общество ще бъде организирано от свободни хора, които са толкова по-солидарни с новосъздадената от революцията социална система, колкото повече разпознават себе си и своите интереси в нейните цели, колкото повече е надминато противопоставянето на свобода и равенство, на автономност и федерализъм, на удоволствие и ефикасност, на щастието да бъдеш самия себе си и чувството на сила от това, че сме заедно!
 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *