Анархизмът в САЩ

печат
» » » продължава от миналия брой

„Червената заплаха“, пропагандата на дело и периодът на Световните войни

Това е време, в което стотици – ако не хиляди – стачкуващи работници загиват от ръката на полицаи и въоръжени пазванти и по стотина на ден умират при трудови злополуки. Терористичните актове на анархистите, макар и изключения, изиграват основна роля за представата на американците за новия свят на индустриалния капитализъм. Те рано дават да се разбере, че възходът на банкерското плячкосване на фабриките няма да мине без въоръжена съпротива отдолу.
Бевърли Гейдж, 2009 г.

Италианският антиорганизационен индивидуалистичен анархизъм е внесен в Съединените щати от родени в Италия индивидуалисти като Джузепе Чанкабила и други тамошни привърженици на въоръжената пропаганда на дело. Историкът на анархизма Джордж Уудкок съобщава за инцидент, при който видният италиански социален анархист Ерико Малатеста е въвлечен в спор с индивидуалисти анархисти от Патерсън, които настояват, че анархизмът означава липса на всякаква организация и че всеки трябва да действа, воден единственото от своите вътрешни пориви. В края на разгорещения спор вътрешният порив на Чанкабила го кара да простреля Малатеста, който е тежко ранен, но упорито отказва да назове своя нападател.
По това време анархисти като Йохан Мост вече се застъпват за разгласяване на актове на отплата срещу контрареволюционери, защото ние проповядваме да се действа не само заради самото действие, а и за действието като пропаганда.
Към 1880-те години хора във и извън анархисткото движение започват да използват лозунга пропаганда на дело за индивидуални бомбени нападения и атентати, насочени пряко срещу членове на управляващата класа – цареубийства и убийства на тирани – във времена, когато подобни действия може да бъдат посрещнати с одобрение от населението – например при засилени репресии от държавата или трудови конфликти с убити работници. От 1905 г. нататък руските съратници на тези антисиндикални анархокомунисти стават поддръжници на икономическия терор и незаконните „експроприации“. Нелегалността се превръща в практика, а с нея и действията на анархистите бомбаджии, атентатори (пропаганда на дело) и обирджии (индивидуално възвръщане на присвоеното) – израз на отчаяние и лично категорично отхвърляне на едно непоносимо общество. Освен това те имат ясната цел да бъдат пример, подтикващ към бунт.
На 6 септември 1901 г. американският анархист Леон Чолгош се въоръжава с 32-калибрен револвер Айвър Джонсън, който купува четири дни по-рано, и застрелва президента на САЩ Уилям Маккинли. На съдебните заседатели им трябва само един час, за да осъдят Чолгош на 24 септември 1901 г. На 26 септември заседателите единодушно препоръчват смъртна присъда и Чолгош е умъртвен с три токови удара по 1800 волта в затвора Обърн на 29 октомври, само 45 дена след своята жертва. Ема Голдман е арестувана по подозрение в съучастие в атентата, но е освободена поради липса на доказателства. По-късно е подложена на яростни нападки, след като публикува Трагедията в Бъфало, в която сравнява Чолгош с Марк Юний Брут – убиецът на Юлий Цезар – и нарича Маккинли президент на царете на парите и магнатите. Други анархисти и радикали не са склонни да подкрепят усилията на Голдман да помогне на Чолгош, защото смятат, че той е навредил на движението.
Луиджи Галеани е италиански анархист, който развива активна дейност в Съединените щати от 1901 до 1919 г. и е считан от историците за анархокомунист и бунтовен анархист. Известен е най-вече със своята пламенна защита на пропагандата на дело – насилието за премахване на тирани и потисници, което да катализира събарянето на съществуващите държавни институции. От 1914 до 1932 г. последователите на Галеани в САЩ (наричани галеанисти) извършват редица бомбени нападения и покушения срещу институции и лица, които считат за класови врагове. След като Галеани е депортиран от Съединените щати в Италия през юни 1919 г., негови последователи са обвинени за взрива на Уол Стрийт през 1920 г., при който загиват 38 души. Галеани не отстъпва на местните събрания на анархистите, напада „смирените“ социалисти, изнася пламенни речи и продължава да пише статии и политически трактати. Най-виден застъпник на пропагандата на дело в САЩ, Галеани е основател и редактор на анархисткия бюлетин Cronaca Sovversiva (Подривна хроника), която издава и разпраща от канцеларии в Бар, Масачузетс. Галеани издава анархисткия бюлетин петнадесет години, докато правителството не го закрива по Закона за държавна измяна от 1918 г. Галеани привлича редица радикално мислещи приятели и последователи (галеанисти), сред които Франк Абарно, Габриела Сегата Антолини, Пиетро Анджело, Луиджи Бакети, Марио Буда („Майк Бода“), Кармине Карбоне, Андреа Чофало, Феручо Коачи, Емилио Кода, Алфредо Конти, Нестор Дондолиоалсо („Жан Крон“), Роберто Елиа, Луиджи Фалдзини, Франк Мандезе, Рикардо Орчани, Никола Реки, Джузепе Сберна, Андреа Салседо, Рафаели Скиавина, Карло Валдиночи и – най-известните – Никола Сако и Бартоломео Ванцети.
Сако и Ванцети са анархисти, заподозрени и осъдени за убийството на двама души при въоръжен грабеж на обувна фабрика в Саут Брейнтрий, Масачузетс. След съмнителен процес и редица обжалвания двамата италиански имигранти са екзекутирани на 23 август 1927 г. След смъртта им преобладаващото мнение е, че двамата мъже са осъдени най-вече за своите анархистки убеждения и са екзекутирани несправедливо. През 1977 г. губернаторът на Масачузетс Майкъл Дукакис издава прокламация, че Сако и Ванцети са осъдени несправедливо и че всяко петно трябва да бъде изчистено завинаги от имената им. Мнозина видни социалисти и интелектуалци безуспешно водят кампания за нов процес. Джон Дос Пасос заминава за Бостън да отразява делото като журналист, остава и пише брошура, озаглавена Пред електрическия стол, и е арестуван на демонстрация на 10 август 1927 г. заедно с Дороти Паркър.
След като е арестувана на жива верига пред щатската управа, Една Сейнт Винсент Милей пледира в лично пред губернатора Фулър и след това пише петиция за обжалване: Призовавам Ви със силата на милион гласове: дайте отговор на нашите съмнения … Довечера Масачузетс ще има нужда от мъжество. На Фулър изпращат писма или подписват петиции също Алберт Айнщайн, Джордж Бърнард Шоу и Хърбърт Уелс. Председателят на Американската федерация на труда подчертава дългото време между извършеното престъпление и окончателното решение на Съда и също така психическите и физическите страдания на Сако и Ванцети през изминалите седем години в телеграма до губернатора. През август 1927 г. IWW призовава за тридневна национална стачка в протест срещу предстоящите екзекуции. Най-силният отзвук е във въглищарския окръг Уолсънбърг в Колорадо, където се включват 1132 от всичко 1167 миньори и това слага началото на Въглищарската стачка в Колорадо през 1927 г. Италианският анархист Северино Ди Джовани – един от най-гласовитите поддръжници на Сако и Ванцети в Аржентина – взривява американското посолство в Буенос Айрес броени часове след произнасянето на смъртната присъда. Няколко дни след екзекуциите вдовицата на Сако благодари на Ди Джовани с писмо за подкрепата и добавя, че директорът на тютюневата фирма Комбинадос е предложил да пусне на пазара цигари с марка Сако и Ванцети. На 26 ноември 1927 г. Ди Джовани заедно с други свои другари взривяват тютюнев магазин на Комбинадос.
Модерните училища, наричани също Училища на Ферер, са американски училища, създадени в началото на 20-и век по примера на Ескуела Модерна на Франсеск Ферер и Гуардия, каталонски педагог и анархист. Те изиграват важна роля за движенията за свободно образование, на анархистите, социалистите и синдикалистите в Съединените щати, които целят да образоват трудещите се класи в светски и класово осъзнат дух. Модерните училища провеждат дневни часове за деца и вечерни сказки за повишаване на образованието за възрастни. Първото и най-известно от Модерните училища е основано в Ню Йорк през 1911 г., две години след като Ферер е екзекутиран за държавна измяна в монархистка Испания на 18 октомври 1909 г. Познато като Центъра Ферер, то е основано от видни анархисти като Ленард Абът, Александър Беркман, Волтерин де Клер и Ема Голдман. Първите събирания са на Сейнт Маркс Плейс в манхатънския Лоуър Ийст Сайд, но два пъти се местят – първо в долен Манхатън, а след това в Харлем. Освен Беркман и Голдман в Центъра Ферер се включват художниците от Школата Ашкан Робърт Хенрай и Джордж Белоуз, а гостуващи лектори са писатели и политически дейци като Маргарет Сангър, Джек Лондон и Ъптон Синклер. Една от ученичките, Магда Шьонветер си спомня, че училището използва методите и пособията на Монтесори и набляга на свободата в обучението вместо на зубренето на правопис и аритметика. Докато училището е в Ню Йорк, списанието The Modern School (Модерното училище) започва като бюлетин за родителите, отпечатван на ръчна печатарска машина, използвана за уроците по печатарство като професия. След като се премества в Стелтън Колони, Ню Джързи, списанието разширява своята тематика и започва да печата поезия, проза, художествено творчество и безвластнически образователни статии; емблемата на корицата и графичното оформление са дело на Рокуел Кент. След като осъзнават заплахите на големия град към тяхното училище, организаторите купуват 275 хектара земя в община Пискатауей, Ню Джързи и се пренасят там през 1914 г., като се превръщат в център на Стелтън Колони. Пак извън Ню Йорк е основана Колония и Модерно училище на Ферер (около 1910–1915 г.) като общност на Модерното училище, която издържа близо четиридесет години. През 1933 г. Джеймс и Нели Дик, двама от ръководителите на Модерното училище в Стелтън, основават Модерното училище в Лейкууд, Ню Джързи, което надживява първото – Центъра Ферер – и става последното оцеляло такова училище, съществувало до 1958 г. •

Wikipedia
(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *