Анархизмът в САЩ

печат
» » » продължава от миналия брой

Рос Уин е американски анархист, журналист и издател от Тексас, развивал дейност предимно в южните щати. Роден в Далас, Тексас, Уин пише статии за Файърбранд (The Firebrand – Главня) – излизал кратко време, но авторитетен седмичник от Портланд, Орегон; Ребъл (The Rebel – Бунтовник) – анархистки вестник, издаван в Бостън; и Мадър Ърт (Mother Earth – Майката Земя) на Ема Голдман. Уин започва да издава своя първи вестник Коопъратив Комънуелт (Co-operative Commonwealth – Кооперативно общество), след което за кратко време редактира и издава Каминг Ира (Coming Era – Нова ера) през 1898 г. и след това – Уинс Фрийланс (Winn’s Freelance – Независим на Уин) през 1899 г. През 1902 г. обявява началото на нов вестник – Уинс Файърбранд (Winn’s Firebrand – Главня на Уин). През 1901 г. Уин се запознава с Ема Голдман в Чикаго и в нейно лице намира дългогодишен съратник. В своя некролог за него Ема пише: останах дълбоко впечатлена от неговия жар и пълна всеотдайност за делото, тъй неприсъщи на повечето американски „революционерстващи“, които държат на своите удобства твърде много, за да ги рискуват за своите идеали. Уин през целия си живот поддържа кореспонденция както с Голдман, така и с други видни автори анархисти от онова време. Джоузеф Лабади, изтъкнат автор и организатор от Мичиган, е друг приятел на Уин и в по-късните години пише няколко статии за Уинс Файърбранд. Енрико Аригони, пишещ под псевдонима Франк Бранд, е американски индивидуалист анархист от италиански произход, стругар, бояджия, зидар, драматург и политически деец, повлиян от творчеството на Макс Щирнер.
През 1910-те години взема участие в анархистки и антивоенни движения около Милано. До 1920-те години участва в анархистка дейност и народни въстания в различни страни – Швейцария, Германия, Унгария, Аржентина и Куба. След това се премества да живее в Ню Йорк, където издава еклектичния индивидуалистически анархистки вестник Ерезѝя (Eresia – Ерес) през 1928 г. Пише и за други американски анархистки издания като Л’Адуната деи рефратари (L’Adunata dei refrattari – Зов на неподвластните), Култура Обрера (Cultura Obrera – Работническа култура), Контрокоренте (Controcorrente – Срещу течението) и Интеса Либертариа (Intesa Libertaria – Безвластнически сговор).
През Гражданската война в Испания заминава да се сражава с анархистите, но е хвърлен в затвора и освободен с помощта на Ема Голдман. След това Аригони става дългогодишен член на Безвластническия читателски клуб в Ню Йорк. Вангард (Vanguard: A Libertarian Communist Journal – Авангард: вестник на комунистите безвластници) е анархистки политически и теоретичен месечник, излизал в Ню Йорк от април 1932 до юли 1939 г. под редакцията на Самюъл Уайнър и други. Вангард започва като проект на Групата Вангард, съставена от членове на редколегията на вестник Роуд ту Фрийдъм (Road to Freedom – Път към свободата) и членове на групата Френдс ъф Фрийдъм (Friends of Freedom – Приятели на свободата). Първият брой излиза с подзаглавие Анархистко младежко издание, но от втория нататък се променя на Вестник на комунистите безвластници. Още с първите броеве Вангард се превръща в основна трибуна на международното анархистко движение, публикува репортажи за Испанската революция и статии за движението от Аугустин Суши и Ема Голдман.
В американските анархистки среди има и други тенденции. Анархосиндикалистът Сам Долгоф като такъв показва критичното отношение на хора от други анархистки течения по онова време. Като разказва за живота в „колонията Стелтън“ в щата Ню Йорк през 1930-те години, той с презрение отбелязва, че тя като други колонии гъмжеше от вегетарианци, нудисти и прочее сектанти, които вкарваха истинските анархистки цели в девета глуха. Един от обитателите на колонията ходеше винаги бос, ядеше сурова храна – предимно ядки и стафиди – и отказваше да използва трактор, защото бил против машините, а и не искал да тормози конете, затова копаеше сам. Такива самозвани анархисти Долгоф нарича анархисти-каруцари, които са против организацията и искат да се върнат към някакъв по-примитивен живот. В интервю с Пол Аврич малко преди смъртта си Долгоф отново роптае: до гуша са ми дошли тия бездарни художници и поети, които са против организацията и искат само да се чешат по задника.
Главният прокурор Александър Мичъл Палмър и Дж. Едгар Хувър, тогава началник на разузнавателното управление към Департамента на правосъдието, възнамеряват да използват Закона за изключване на анархистите от 1918 г., за да депортират всички емигранти без американско гражданство, които според тях проповядват анархия или революция. Ема Голдман и Александър Беркман – пише Хувър, докато двамата са в затвора – несъмнено са двама от най-опасните анархисти в тази страна и тяхното връщане при населението ще причини неоправдани вреди. На разглеждането на делото за нейното депортиране на 27 октомври тя отказва да отговаря на въпроси за своите убеждения с довода, че нейното американско гражданство обезсилва всякакви опити да бъде депортирана по Закона за изключване на анархистите, който важи само за лица, които не са граждани на САЩ. Вместо това тя представя писмена декларация: Днес депортират така наречените емигранти. Утре ще изгонят коренните американци. Разни патриотари вече предлагат синовете на коренното американско население, за които демокрацията е свещен идеал, да бъдат изпратени в изгнание. Департаментът по труда включва Голдман и Беркман в списъка с 249 емигранти, депортирани на общо основание – предимно хора, задържани на полицейските хайки през ноември с мъгляви обвинения за връзки с радикални групи.
Голдман и Беркман пътуват из Русия по времето на Гражданската война след Руската революция и виждат репресии, безстопанственост и корупция вместо мечтаното от тях равенство и работническо самоуправление. Срещат се с Ленин, който ги уверява, че потъпкването на свободата на печата от страна на държавата е оправдано. Той им казва: в революционен период не може да има свобода на словото. Беркман е по-склонен да оправдае действията на държавата в името на „историческата необходимост“, но в крайна сметка се присъединява към Голдман и заклеймява съветската власт. След кратко пътуване до Стокхолм двамата за няколко години живеят в Берлин, където тя приема да напише поредица от статии за своето пребиваване в Русия за вестника на Дж. Пулицър Ню Йорк Уърлд. Те по-късно са събрани и издадени в книги със заглавие Моето разочарование в Русия (1923) и Още за моето разочарование в Русия (1924). Самите заглавия са поставени от издателите с търговска цел и Голдман протестира, но безуспешно.
През юли 1936 г. избухва Гражданската война в Испания след опита за държавен преврат на части от испанската армия срещу правителството на Втората испанска република. В същото време испанските анархисти, сражаващи се срещу силите на националистите, започват анархистка революция. Голдман е поканена в Барселона и за миг – както пише на своята племенница – тежестта, която смазваше сърцето ми след смъртта на Саша, изчезна яко дим. Посрещната е от организациите на Националната конфедерация на труда (CNT) и Иберийската анархистка федерация (FAI) и за пръв път заживява в общество, управлявано от и за анархисти, на истински анархистки начала. По-късно пише, че никога през живота си не съм била посрещана с такова радушно гостоприемство, другарство и солидарност. След като обикаля редица колективи в провинция Уеска, тя казва на група работници, че вашата революция веднъж завинаги ще разсее заблудата, че анархизъм значи хаос. Започва да редактира седмичния информационен бюлетин на CNT-FAI и да води кореспонденцията на английски.
Първият известен американец, обявил публично своята хомосексуалност, е поетът Робърт Дънкан. Това става през 1944 г., когато под собственото си име в анархисткото списание Политикс (Politics – Политика) той пише, че хомосексуалистите са потиснато малцинство. •

(следва)
Wikipedia


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *