Анархизмът в САЩ

печат
» » » продължава от миналия брой

Периодът след Втората световна война

През този период в Америка се развива анархопацифизмът и свързаното с него християнско анархистично течение. Според Андрю Корнел много млади анархисти през този период поемат по път, различен от предишните поколения, като прегръщат идеите на пацифизма, хвърлят повече усилия в разпространението на авангардната култура и така подготвят почвата за поколението на „битниците“. Редакцията на анархисткото списание Риторт (Retort – Реплика) например издава том с произведения на отказали да воюват на фронта, затворени в Данбъри, Кънектикът, и също така редовно публикува поезия и проза на автори като Кенет Рексрот и Норман Мейлър. Така, от 1940-те до 1960-те години радикалното пацифистко движение в САЩ приютява социалдемократи и анархисти във време, когато самото анархистко движение изглежда на края на силите си.
Анархопацифизмът е тенденция в анархисткото движение, която отхвърля насилието в борбата за социална промяна. В началото тя е повлияна основно от идеите на Хенри Дейвид Торо и Лев Толстой, а по-късно – от тези на Мохандас (Махатма) Ганди. Развива се предимно в Холандия, Великобритания и САЩ преди и след Втората световна война. Дороти Дей е американска журналистка, обществен деец и вярваща католичка, застъпник на католическата икономическа теория за широкото разпределение (вместо концентрация) на средствата за производство. Тя също така е считана за анархистка и не се колебае да използва тази дума. През 1930-те години Дей, заедно със своя съратник Питър Моурин, основава пацифисткото „Католическо работническо движение“, което съчетава пряко подпомагане на бедни и бездомни хора с мирни преки действия в тяхна защита. Въпросът за канонизирането на Дей остава отворен в Католическата църква. Амон Хенеси е американски пацифист, християнски анархист, вегетарианец, обществен деец, член на „Католическото работническо движение“ и анархосиндикалист. Той се обявява против плащането на данъци и основава гостоприемницата „Джо Хил“ в Солт Лейк Сити, Юта.
Анархизмът продължава да оказва влияние върху видни американски литератори и интелектуалци от това време като Пол Гудман, Дуайт Макдоналд, Алън Гинзбърг, Лиополд Кор, Джудит Малина, Джулиан Бек и Джон Кейдж. Пол Гудман е американски социолог, поет, писател, анархист и интелектуалец. Днес той е известен предимно като автор на Възпитан в абсурд (1960), активен деец на пацифистката левица през 1960-те и вдъхновител на студентските движения от това време. По-слабо известен е като съосновател на Гещалт терапията през 1940-те и 1950-те години. В средата на 1940-те, заедно със С. Райт Милс, сътрудничи на Политикс (politics – политика), издание под редакцията на Дуайт Макдоналд.
Анархизмът определено повлиява и на ранното екологично движение в САЩ. Лиополд Кор (1909–1994) е икономист, юрист и политолог, известен както със своето противопоставяне на „култа към голямото“ в социалната организация, така и като един от вдъхновителите на движението Малкото е красиво, предимно със своето известно произведение Разоряването на народите. Кор е виден вдъхновител на зелените, биорегионалните, децентралистките, Четвъртия свят, и анархистическите движения. Често сътрудничи на изданието Рисърджънс (Resurgence – Навдигане), „Списание за Четвъртия свят“, на Джон Папуърт. Един от учениците на Кор е икономистът Е. Ф. Шумахер, друг изтъкнат вдъхновител на тези движения, чийто бестселър Малкото е красиво взема своето заглавие от един от основните принципи на Кор. Неговите идеи са залегнали и в книгите на Къркпатрик Сейл Човешки мащаби (1980) и Обитатели на земята: биорегионалната идея (1985). През 1958 г. Мъри Букчин се определя за анархист, като очертава паралелите между анархизма и екологията. Първата му книга Нашата синтетична среда е издадена под псевдонима Люис Хърбър през 1962 г., няколко месеца преди Замлъкналия поток на Рейчъл Карсън. Книгата разглежда широк кръг от екологични проблеми, но намира малък отзвук поради радикалните си политически идеи. Неговата революционна статия Екология и революционна мисъл въвежда екологията като радикална идея.
През 1968 г. Букчин основава група, която започва да издава влиятелното анархистко списание Анархос, публикувало както горната статия, така и редица други новаторски материали за епохата на „пост-оскъдицата“, екологични технологии като слънчевата и вятърната енергия, децентрализацията и миниатюризацията. Със своите лекции из целите Щати той популяризира идеите на екологията сред контракултурните среди. Анархизмът в епохата на пост-оскъдицата е сборник статии на Букчин, издаден за пръв път през 1971 г. от Рампартс Прес. Той очертава възможната форма, която анархизмът би могъл да придобие в условия на изчерпани ресурси, и е едно от основните произведения на Букчин. Неговата радикална теза предизвиква критики като утопична и месианска със своята вяра в освободителния потенциал на техниката. Букчин твърди, че постиндустриалните общества са също така общества на „пост-оскъдица“ и съответно могат да предвиждат усвояването на скрития обществен и културен потенциал на една техника на изобилието. Техническите достижения вече правят възможно самоуправлението на обществото и когато техниката се използва по екологосъобразен начин, революционният потенциал на обществото се променя значително. През 1982 г. неговата книга Екологията на свободата оставя дълбок отпечатък върху нововъзникващото екологично движение както в САЩ, така и в чужбина. От 1986 до 1990 г. той е основна фигура в Зелените от Бърлингтън – екологична група, издигаща кандидати за общински съветници по програма за квартална демокрация. В своята книга От урбанизация към градове (издадена първо през 1987 г. под заглавие Възходът на урбанизацията и упадъкът на гражданството) Букчин проследява демократичните традиции, оказали влияние върху неговата политическа философия, и дефинира осъществяването на идеята за безвластническо общинско управление. Няколко години по-късно Политика на социалната екология, написана от неговата сътрудничка в продължение на 20 години Джанет Бийл, обобщава накратко тези идеи.
Безвластническата лига е основана в Ню Йорк през 1954 г. като политическа организация, произлизаща от Безвластническия клуб на книгата. В нея членуват са Сам Долгоф, Ръсел Блекуел, Дейв Ван Ронк, Енрико Аригони и Мъри Букчин. Основният ѝ принцип, постановен в нейното издание Вюз енд Коментс (Views and Comments – Възгледи и коментари), е „равна свобода за всички в едно свободно социалистическо общество“. Клонове на Лигата са открити в редица други американски градове, включително Детройт и Сан Франсиско. Разпусната е в края на 1960-те години. Сам Долгоф (1902–1990) е американски анархист и анархосиндикалист от руски произход. След като е изключен от Лигата на младите социалисти, Долгоф се включва в анархосиндиката IWW през 1922 г., остава активен негов член до края на живота си и изиграва важна роля в анархисткото движение през по-голямата част от изминалото столетие. Той е съосновател на списание Либертариан Лейбър Ривю (Libertarian Labor Review – Безвластнически работнически преглед), по-късно преименувано на Анархо-Синдикалист Ривю (Anarcho-Syndicalist Review − Анархосиндикалистки преглед). През 1930-те години е член на редколегията на Спаниш Риволюшън (Spanish Revolution – Испанската революция), американски месечник, публикуващ репортажи за най-голямата испанска организация на труда, участваща в Гражданската война в Испания. Автор на книги като Бакунин за анархията, Анархистките колективи: самоуправлението на работниците през Испанската революция 1936–1939, и Кубинската революция (1976), разобличаваща живота в Куба под властта на Фидел Кастро.
Анархизмът оказва своето влияние върху контракултурата през 1960-те години и анархистите вземат активно участие в студентските и работническите бунтове в края на шестдесетте. Новата левица в САЩ включва анархистки, контракултурни и свързани с хипитата радикални групи като Ипитата (Yippies), водени от Аби Хофман, и Блек Маск/Ап Агейнст дъ Уол Мадърфакърс (Black Mask/Up Against the Wall Motherfuckers – Черна маска/До стената, гадове). Според Дейвид Гребер, докато SDS (Студенти за демократично общество) се разцепва на враждуващи маоистки фракции, групи като Дигерите и Ипитата (основани през 1968) излизат на преден план. Много от тях са отявлени анархисти и завоят от края на 1960-те към създаването на автономни колективи и изграждане на организации определено е в духа на анархистката традиция, докато акцентът върху свободната любов, психеделичните наркотици и алтернативните форми на удоволствие е определено в духа на бохемските традиции, с които евро-американският анархизъм винаги е бил поне отчасти свързан. В края на 1966 г. Дигерите отварят безплатни магазини, в които просто раздават стоки, храни, наркотици, пари, организират безплатни концерти и изнасят представления с политическа насоченост. Дигерите вземат своето име от първите английски Дигери, водени от Джерард Уинстанли, и целят създаване на миниобщество без пари и капитализъм. От своя страна, Ипитата залагат на театрални жестове – например издигането на кандидатурата на прасе (Пигас Безсмъртни – игра на думи с Пегас и Pig (англ. прасе)) за президент през 1968 г. като подигравка със социалното статукво. Описвани са като силно театрално, антиавторитарно и анархистко младежко движение на „символичната политика“. Придобили широка известност със своите улични пародии и номера на политически теми, мнозина от „старата“ политическа левица ги игнорират или осъждат. Наричат ги „Граучо Марксисти“ (от Граучо Маркс от комедийното семейство на „Братята Маркс“). През 1960-те християнската анархистка Дороти Дей печели признанието на водачи на контракултурното движение като Аби Хофман. Той я нарича „първото хипи“, което самата Дей одобрява.
Друга влиятелна фигура в американския анархизъм е Ноам Чомски. Чомски се определя като анархосиндикалист, членува в Кампанията за мир и демокрация и IWW. От 1960-те години е по-известен като политически дисидент, анархист и интелектуалец на безвластническия социализъм. След като издава първите си книги по лингвистика, Чомски става виден критик на войната във Виетнам и оттогава публикува книги с политическа критика. Известен е със своите критики на външната политика на САЩ, държавния капитализъм и традиционните медии. Медийната му критика включва произведението Фабрикуване на съгласие: политикономия на масмедиите (1988) в съавторство с Едуард С. Хърман – анализ, излагащ теорията на пропагандния модел за изследване на медиите. •

(следва)
Wikipedia


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *