Анархиз­мът на бунта

печат

Между индивидуализъм и комунизъм няма противоречие

Анархизмът на бунта не е нито идеологическо решение на всички социални проблеми, нито стока на пазарните сергии на идеологиите и мненията, а е практика в движение, която цели да сложи край на господството на Държавата и безметежното съществуване на капитализма. Ние не търсим нито идеалното общество в завършен вид, нито утопия, готова за консумация. През цялата история повечето анархисти, с изключение на онези, които смятат, че държавата ще се срине сама, са бунтовници. Държавата няма да „отмре“. Затова анархистите трябва да я атакуват, защото чакането е поражение. Важен е откритият бунт и разпространението на подривните действия сред експлоатираните и отритнатите. Тук ще изложим някои изводи, които ние и други бунтовни анархисти сме извели от този общ проблем: ако държавата няма да изчезне от само себе си, как да сложим край на нейното съществуване? Става дума най-вече за практиката, за организацията на атаката. Тези бележки не са изобщо завършен продукт. Надяваме се да станат част от постоянна дискусия и с готовност очакваме отзиви.

Държавата няма да изчезне сама. Атаката

Държавата на капитала няма да „отмре“, както изглежда смятат мнозина анархисти – не само онези с вкоренени абстрактни „изчаквателни“ позиции, но и някои, които открито заклеймяват действията на хората, за които създаването на новия свят зависи от унищожаването на стария. Атаката е отказ от съглашателство, договаряне, примиряване, нагаждане и компромис.
Само като действаме и се учим да действаме, не с пропаганда, ще открием пътя към бунта, макар че пропагандата има своята роля в изясняването как да действаме. Чакането учи само на чакане. Действието учи как да се действа.
Силата на бунта е социална, не военна. Мярката за оценка на значението на едно повсеместно въстание не е въоръженият сблъсък, а точно обратното – степента на парализа на икономиката, на нормалността.

Самостоятелно действие или контролирано въстание: от бунта до революцията

Като анархисти революцията е наша постоянна отправна точка, независимо какво вършим и с какъв проблем се занимаваме. Като отправна точка обаче революцията обаче не е просто мит, някъде на хоризонта. Тя е конкретно събитие и именно затова трябва да се гради всекидневно с по-скромни опити, които нямат освобождаващите характеристики на социалната революция в нейния истински смисъл. Тези по-скромни опити са бунтове. В тях въставането на най-експлоатираните и отритнатите от обществото и най-чувствителното политически малцинство разкрива пътя за възможното включване на все по-широки слоеве от експлоатирани във вихъра на бунта, който може да доведе до революция.
Борбите трябва да се развиват както в непосредствен, така и в дългосрочен план. Ясни стратегии са необходими, за да може да се използват различни методи по съгласуван и ползотворен начин.
Самостоятелно действие: самоуправлението на борбата означава, че борците са самостоятелни в своите решения и действия; това е точно обратното на една организация-обединение, което винаги се опитва да поеме контрол върху борбата. Борбите, обединени под шапката на една контролираща организация, лесно се вписват във властовата структура на днешното общество. Самоорганизираните борби по природа са неконтролируеми, когато се разгръщат върху обществения терен.

Неконтролируемо или контролирано въстание: разгръщането на атаката

Невъзможно е да се предвиди изходът от една конкретна борба. Дори една ограничена борба може да има най-неочаквани последици. Преминаването от различните бунтове – затворени в тесни граници – до революция не може да се гарантира предварително по никакъв начин.
Системата не се страхува дотолкова от самите актове на саботаж, колкото от тяхното разпространение в обществото. Всяка и всеки пролетаризиран, разполагащ дори с най-скромни средства, може да си постави свои собствени цели, сам или заедно с други. За Държавата и капитала е практически невъзможно да впрегне апарата за контрол да обхваща цялата обществена територия. Всяка и всеки, който желае да се изправи срещу мрежата за контрол, може да даде своя теоретичен и практичен принос. Първите скъсани брънки във веригата се появяват, когато актовете на саботаж се разгръщат. Самостоятелната практика на социално самоосвобождение може да се разпространи до всички сфери и да изгори бушоните на властта.
Затова малките действия, които лесно могат да се заимстват и изискват елементарни, общодостъпни средства, със самата си простота и непринуденост са неконтролируеми. Те правят за смях дори най-модерните технически достижения в борбата с безредиците.

Постоянен конфликт или договаряне с институционалните сили

Конфликтът следва да се счита за постоянен елемент от борбата срещу властимащите. Борба, в която този елемент липсва, накрая стига до договаряне с институциите, свиква с делегирането и вярва в илюзорното освобождение с членове и алинеи, докато в един момент започнем активно да се експлоатираме сами.
Възможно е да има отделни причини за съмнение в опита да постигнем целите си с насилствени средства. Когато ненасилствените средства бъдат въздигнати в ранг на ненарушим принцип обаче и реалността започне да се дели на „добро“ и „лошо“, аргументите престават да имат стойност и всичко се пречупва през призмата на подчинението и послушанието. Представителите на антиглобалисткото движение, когато се дистанцират от другите и ги заклеймяват, доказват едно: че виждат в своите принципи – които се чувстват длъжни да спазват – право да властват върху цялото движение.

Нелегалността. Бунтът не е само обир на банки

Анархизмът на бунта не е морално оправдание на борбата за оцеляване: всички оцеляваме някак, често в компромис с капитала, в зависимост от своето социално положение, заложби и предпочитания. Ние определено нямаме морални задръжки срещу използването на нелегални средства, за да скъсаме оковите на робията на заплатата, да живеем и осъществяваме своите планове, но също така не издигаме нелегалността в култ с мъченици. Тя е просто средство и често е полезно такова.

Неформална организация. Без професионални революционери или дейци, без постоянни организации

От партията/профсъюза до самоорганизацията:
В революционното движение има дълбоки противоречия: между анархистките тенденции, насочени към качеството на борбата и нейната самоорганизация, и авторитарните, насочени към количеството и централизацията.
Организацията е за конкретни задачи: затова сме против партията, профсъюза и постоянната организация – всички те се стремят да обединяват борбите и се превръщат в елементи за вграждане за капитала и Държавата. Тяхното съществуване се превръща в самоцел, като в най-лошия случай първо правят организацията, а после търсят или създават борбата. Нашата задача е действието. Организацията е средство. Затова сме против това действието или практиката да се делегират на някаква организация: ние имаме нужда от повсеместни действия, които водят до бунт, а не от контролирани борби. Организацията се прави, не за да брани, а за да атакува нечии интереси.
Неформалната организация се основава от определен брой другари, сплотени около обща цел. Нейната движеща сила е винаги действието. Колкото по-широк е кръгът от проблеми, с които другарите трябва да се справят като цяло, толкова по-сплотени ще бъдат. Така реалната организация, тяхната действителна способност да действат заедно, тоест да знаят как да се намират, да изследват и анализират проблемите и да пристъпват към действие заедно, е свързана с постигнатата сплотеност и няма нищо общо с програми, платформи, знамена и прочее по-добре или по-зле прикрит партиен камуфлаж. Неформалната анархистка организация следователно е конкретна организация, сплотена около обща цел.

Анархисткото малцинство и експлоатираните и отритнатите:
Ние сме част от експлоатираните и отритнатите и затова е наша задача да действаме. Въпреки това някои ни критикуват, че всяко действие, което не е част от голямо и видимо социално движение, е „действие вместо пролетариата“. Те съветват да се анализира и изчаква, вместо да се действа. Все едно ние не сме експлоатирани наред с останалите, нашите копнежи, нашият гняв и нашите слабости не са част от класовата борба. Това е просто поредното разделение между експлоатираните и бунтовниците.
Активното анархистко малцинство не робува на бройките, а продължава да действа срещу властта, дори когато класовият сблъсък е на ниски нива сред експлоатираните в обществото. Целта на анархисткото действие следователно не е да организира и защитава цялата класа на експлоатираните в една огромна организация, провеждаща борбата отначало докрай, а да открива отделни аспекти на борбата и да ги осъществява с успешно приключване на атаката. Също така трябва да се отърсим от стереотипите на борбата на огромните маси и идеята за безкрайния ръст на едно движение, което ще контролира и ще се издига над всичко.
Отношенията с множеството експлоатирани и отритнати не може да се структурират като нещо, което трябва да устоява на изпитанията на времето, тоест да расте и да се противопоставя до безкрайност на посегателствата на експлоататорите. Те трябва да имат по-тесни и конкретни измерения и задължително да бъдат отношения на атакуващия авангард, а не на ариергарда.
Можем да започнем да градим своята борба по такъв начин, че условията на въстанието да възникнат и тлеещият конфликт да се развие и излезе на преден план. Така се установява връзка между анархисткото малцинство и конкретната ситуация, в която може да се развие борбата.
Личното и общественото: индивидуализъм и комунизъм – мнимо противопоставяне
Ние възприемаме най-доброто от индивидуализма и най-доброто от комунизма.
Бунтът започва с копнежа на личността да скъса оковите на ограниченията и контрола, копнежа да си възвърне способността да живее своя живот, както намери за добре. Това означава да заличи границата между себе си и своето битие. Когато малцина привилегировани диктуват условията на битието, за повечето хора е невъзможно действително да определят сами своето битие. Индивидуалността може да процъфтява само когато равният достъп до условията на битието е социална реалност. Този равен достъп е комунизъм, а това как личността го използва зависи само от нея и хората около нея. Затова истинският комунизъм не означава изравняване или еднаквост на личностите. Еднаквост и изравняване ни налагат социалните роли, натрапени ни от сегашната система. Между индивидуализма и комунизма няма противоречие.

Ние сме експлоатираните, ние сме противоречието: не е време за чакане

Капитализмът определено се раздира от дълбоки противоречия, които му налагат да се ремонтира и приспособява, за да избягва редовно спохождащите го кризи, но ние не можем да се спотайваме в очакване на кризите. Когато дойдат, са добре дошли, ако ускоряват стихиите на бунта. Като експлоатирани обаче ние сме основното противоречие на капитализма. Затова моментът за бунт е винаги назрял – добре знаем, че човечеството е можело да сложи край на Държавата във всеки един момент от своята история. Прекъсване на постоянното възпроизвеждане на тази система на експлоатация и потисничество винаги е било възможно. •

Саша К.
Публикувано за пръв път в Killing King Abacus, 2001 г.


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *